Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Сезонът на бурите
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0066-6
Купи
Цена
12.80 лв.
(16.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0067-3
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (12)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
320 гр.
Страници
400
Превод
Васил Велчев
Дата на издаване
25 август 2017

Сезонът на бурите

Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер – два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.

Но ето че някой ги открадва с хитрост...

А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други – призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.

И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.

Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.

Задава се буря. Невиждана буря. 

Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.

„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“
Фентъзи Бук Ривю 

„Сезонът на бурите“ излиза за пръв път на български език.

За автора

Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.

„Сезонът на бурите“ излиза за пръв път на български език. Това не е предистория, нито продължение на поредицата, а напълно самостоятелен роман.

Блог | Анджей Сапковски
Откъс

Анджей Сапковски - „Сезонът на бурите“

ГЛАВА ПЪРВА

Който се бори с чудовища, нека внимава сам да не се превърне в такова. Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб. Фридрих Ницше, „Отвъд доброто и злото, прелюдия към една философия на бъдещето“

Да се гледа в бездната според мен е пълен идиотизъм. На света има множество неща, доста по-достойни да се гледа в тях. Лютичето, „Половин век поезия“

Живееше само за да убива.
Лежеше върху нагретия от слънцето пясък.
Усещаше вибрациите чрез притиснатите към почвата мустачета и четина. Макар вибрациите все още да бяха далеч, Идр ги усещаше ясно и отчетливо, по тях можеше да определи не само скоростта на плячката и посоката на движението ѝ, но и нейната тежест. За повечето ловуващи по подобен начин хищници тежестта имаше първостепенно значение  – при промъкването, нападането и догонването се изразходваше енергия, която трябваше да се възстановява от енергийната стойност на жертвата. Повечето подобни на Идр хищници се отказваха от нападението, ако плячката е твър де малка. Но не и Идр. Той не съществуваше, за да яде и да продължава рода си. Не за това беше създаден.
Той живееше, за да убива.
Като движеше внимателно крайниците си, Идр се измъкна от ямата, пропълзя през прогнил дънер, с три скока прекоси бурелома, промъкна се като призрак през поляната, спусна се в папратовите храсти накрай гората, потъна в гъсталака. Движеше се бързо и безшумно, като ту тичаше, ту скачаше като огромен скакалец.
Гмурна се в храсталака, притисна към земята сегментираната броня на корема си. Вибрациите ставаха все по-ясни. Импулсите от мустачките и четината на Идр се подреждаха в картина. В план. Идр вече знаеше как да се добере до плячката, на кое място да пресече пътя ѝ, как да я подгони, как с дълъг скок да я нападне изотзад, на каква височина да удари и да я съсече с острите си като бръсначи мандибули. Вибрациите и импулсите вече извайваха в него радостта, която щеше да изпита, щом жертвата му замре под тежестта му; еуфорията, която щеше да му донесе вкусът на гореща кръв. Насладата, която щеше да почувства, когато викът на болка разкъса въздуха. Потрепваше леко, като разтваряше и свиваше щипките и педипалпите си. Вибрациите на почвата бяха много отчетливи, а също така и се разслоиха. Идр вече знаеше, че жертвите са повече, вероятно три, а може би и четири. Две разтърсваха почвата по обичайния начин, вибрациите на третата подсказваха за малка тежест и размери. Четвъртата – ако имаше четвърта – беше нередовна, слаба и неясна. Идр застина, напрегна се и подаде антените си над тревата, за да изследва движенията на въздуха.
Най-накрая вибрациите на почвата донесоха сигнала, който Идр беше очаквал. Жертвите се бяха разделили. Една, най-малката, остана отзад. А четвъртата, неясната, изчезна. Това беше фалшив сигнал, лъжливо ехо. Идр го игнорира.
Малката плячка се отдалечи още повече от останалите. Почвата се разтресе още по-силно. И по-наблизо. Идр напрегна задните си крайници, отблъсна се и скочи.

* * *
Момичето извика уплашено. Вместо да избяга, застина на място. И закрещя неспирно.
* * *

Вещерът се хвърли в нейна посока, като измъкна меча си в движение. И веднага осъзна, че нещо не е наред. Че са го изиграли.
Теглещият каруцата със сухи съчки мъж изкрещя и пред очите на Гералт излетя един сажен нагоре, а кръвта му плисна нашироко и обилно. Той падна, за да излети отново, този път като две ръсещи кръв парчета. Вече не крещеше. Сега крещеше пронизително жената, която подобно на дъщеря си беше застинала, парали зирана от страх.
Макар и да не вярваше, че ще може, вещерът все пак успя да я спаси. Скочи и блъсна опръсканата с кръв жена, която падна от пътя в гората, в папратите. И веднага осъзна, че това също е хитрост. Капан. Защото сивата, плоска, многокрака и невероятно бърза фигура вече се отдалечаваше от каруцата и от първата си жертва. Движеше се към втората. Към все още продъл жаващото да крещи момиче. Гералт се хвърли след нея. Ако момичето беше останало на място, той нямаше да успее. Но то прояви присъствие на духа и хукна да бяга. Обаче сивият звяр щеше да я застигне бързо и без усилия – да я настигне, да я убие и да се върне, за да затрие и жената. Това щеше да се случи, ако вещерът не беше там.
Той догони чудовището, скочи, затисна с тока на обувката си един от задните крайници. Ако не беше отскочил веднага, щеше да изгуби краката си – сивият звяр се извъртя с невероятна ловкост, а сърповидните му щипки изщракаха на косъм от него. Преди вещерът да възстанови равновесието си, чудовището се отблъсна от земята и го атакува. Гералт се защити с машинален, широк и доста хаотичен удар на меча, отблъсна назад звяра. Не му нанесе вреда, но пое инициативата.
Подскочи напред със замах и удари плоската главогръд. Преди зашеметеният звяр да се опомни, втори удар отсече лявата му мандибула. Чудовището се хвърли към противника си, като размахваше крайници и се опитваше да го прободе като бик с оцелялата си мандибула. Вещерът отсече и нея. И отново го удари в главогръдта.

* * *
Идр най-накрая осъзна, че е в опасност. Че трябва да избяга. Трябва да избяга, да избяга далеч, да се зарие някъде, да се скрие. Живееше само за да убива. А за да убива, трябваше да се регенерира. Трябваше да избяга... Да избяга...

* * *
Вещерът не му позволи да избяга. Догони го, настъпи задния сегмент на туловището му, удари го изотгоре, със замах. Този път бронята на главогръдта поддаде, от процепа плисна и се изля гъста и зелена сукървица. Чудовището се мяташе, крайниците му диво млатеха по почвата.
Гералт удари с меча и отведнъж отсече плоската глава от туловището.
Дишаше тежко.
В далечината прогърмя. Завихрилият се вятър и бързо потъмняващото небе предвещаваха наближаваща буря.

* * *
Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща заприлича на Гералт на ряпа – беше закръглен, неумит, дебелокож и абсолютно невзрачен. С други думи, не се отличаваше много от останалите общински чиновници, с които на вещера му се беше налагало да си има вземане-даване.
– Излиза, че е истина – каза жупанът. – Че те бива като вещер.
След малко, така и не дочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:
– Йонас, моят предшественик, не можеше да те нахвали. Като си помисля само, че го смятах за лъжец. Тоест не му се доверявах напълно. Знам как нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокнижниците – при тях всичко е или чудо, или небивалица, или някакъв вещер с нечовешка сила. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, отвъд реката, толкова хора погинаха – не можеш ги изброи. И всичко, защото пътят до градчето е по-кратък и минават оттам, глупаците... Към собствената си гибел. Без да обръщат внимание на предупрежденията. Сега времената са та кива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, навсякъде човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, току-що стана нещо страшно, някакъв горски упир уби петнайсет души. Селището се казваше Роговизна. Си гурно си го чувал. Не? Истината ти казвам, да пукна, ако лъжа. Дори магьосниците водиха разследване в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безопасно. Благодарение на теб.
Той извади от скрина сандъче за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия, потопи перото в мастил ницата.
– Обеща да убиеш страшилището – каза, без да вдига глава. – Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, макар че изглеждаш като скитник... А и  си спасил живота на онези хора... Жената и момичето. Те поне благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?
„Не паднаха – помисли си вещерът, стиснал зъби. 
– Защото още не са се опомнили. И аз ще си тръгна от тук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги използвах за примамка, като самоуверено си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди момичето да разбере, че е полусираче по моя вина.“
Чувстваше се зле. Сигурно заради изпитите преди битката еликсири. Сигурно.
– Това чудовище – жупанът посипа хартията с пясък, който после изтърси на пода – е същинска напаст. Видях трупа, когато го донесоха... Какво беше това нещо?
Гералт не беше напълно сигурен, но не възнамеря ваше да си признава това.
– Арахноморф.
Алберт Смулка размърда устни, грижливо опитвай ки се да повтори.
– Пфу, както се казва – така, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?
– Не.
– Аха, сигурно омагьосано острие. И трябва да е скъпо... Апетитен залък... Е, ние тук дъра-бъра, а времето лети. Договорът е изпълнен, време е да се плати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Значи, сложи кръст или някакъв друг знак. Вещерът взе подадената му сметка и я обърна сре щу светлината.
– Вижте го само – поклати глава жупанът, мръщейки се. – Ти какво, да не умееш да четеш?
Гералт сложи хартията на масата, побутна я към чиновника.
– В документа се е промъкнала една малка грешка – рече той спокойно и тихо. – Бяхме се уговорили за пет десет крони. А фактурата е за осемдесет.
Алберт Смулка събра длани и облегна на тях брадичката си.
– Това не е грешка – сниши глас той. – По-скоро е знак на признателност. Ти уби страховито чудовище, сигурно работата не е била лека... Никой не би се учудил на сумата...
– Не разбирам.
– Да бе. Не се прави на самата невинност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че...
– Че какво? – прекъсна го Гералт. – Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили наполовина?
– Наполовина? – изкриви устни жупанът. – Не прекалявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толкова важен. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб и без това премията е голяма. А на мен ми се полага повече, макар и по длъжност. Държавните служители трябва да са заможни. Колкото по-заможен е държавният служител, толкова по-висок е престижът на държавата. Какво разбираш ти от това. Ще подпишеш ли фактурата, или не?
Дъждът барабанеше по покривите, лееше се като из ведро. Но вече не гърмеше, бурята се отдалечаваше.

Анджей Сапковски - „Сезонът на бурите“

ГЛАВА ПЪРВА

Който се бори с чудовища, нека внимава сам да не се превърне в такова. Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб. Фридрих Ницше, „Отвъд доброто и злото, прелюдия към една философия на бъдещето“

Да се гледа в бездната според мен е пълен идиотизъм. На света има множество неща, доста по-достойни да се гледа в тях. Лютичето, „Половин век поезия“

Живееше само за да убива.
Лежеше върху нагретия от слънцето пясък.
Усещаше вибрациите чрез притиснатите към почвата мустачета и четина. Макар вибрациите все още да бяха далеч, Идр ги усещаше ясно и отчетливо, по тях можеше да определи не само скоростта на плячката и посоката на движението ѝ, но и нейната тежест. За повечето ловуващи по подобен начин хищници тежестта имаше първостепенно значение  – при промъкването, нападането и догонването се изразходваше енергия, която трябваше да се възстановява от енергийната стойност на жертвата. Повечето подобни на Идр хищници се отказваха от нападението, ако плячката е твър де малка. Но не и Идр. Той не съществуваше, за да яде и да продължава рода си. Не за това беше създаден.
Той живееше, за да убива.
Като движеше внимателно крайниците си, Идр се измъкна от ямата, пропълзя през прогнил дънер, с три скока прекоси бурелома, промъкна се като призрак през поляната, спусна се в папратовите храсти накрай гората, потъна в гъсталака. Движеше се бързо и безшумно, като ту тичаше, ту скачаше като огромен скакалец.
Гмурна се в храсталака, притисна към земята сегментираната броня на корема си. Вибрациите ставаха все по-ясни. Импулсите от мустачките и четината на Идр се подреждаха в картина. В план. Идр вече знаеше как да се добере до плячката, на кое място да пресече пътя ѝ, как да я подгони, как с дълъг скок да я нападне изотзад, на каква височина да удари и да я съсече с острите си като бръсначи мандибули. Вибрациите и импулсите вече извайваха в него радостта, която щеше да изпита, щом жертвата му замре под тежестта му; еуфорията, която щеше да му донесе вкусът на гореща кръв. Насладата, която щеше да почувства, когато викът на болка разкъса въздуха. Потрепваше леко, като разтваряше и свиваше щипките и педипалпите си. Вибрациите на почвата бяха много отчетливи, а също така и се разслоиха. Идр вече знаеше, че жертвите са повече, вероятно три, а може би и четири. Две разтърсваха почвата по обичайния начин, вибрациите на третата подсказваха за малка тежест и размери. Четвъртата – ако имаше четвърта – беше нередовна, слаба и неясна. Идр застина, напрегна се и подаде антените си над тревата, за да изследва движенията на въздуха.
Най-накрая вибрациите на почвата донесоха сигнала, който Идр беше очаквал. Жертвите се бяха разделили. Една, най-малката, остана отзад. А четвъртата, неясната, изчезна. Това беше фалшив сигнал, лъжливо ехо. Идр го игнорира.
Малката плячка се отдалечи още повече от останалите. Почвата се разтресе още по-силно. И по-наблизо. Идр напрегна задните си крайници, отблъсна се и скочи.

* * *
Момичето извика уплашено. Вместо да избяга, застина на място. И закрещя неспирно.
* * *

Вещерът се хвърли в нейна посока, като измъкна меча си в движение. И веднага осъзна, че нещо не е наред. Че са го изиграли.
Теглещият каруцата със сухи съчки мъж изкрещя и пред очите на Гералт излетя един сажен нагоре, а кръвта му плисна нашироко и обилно. Той падна, за да излети отново, този път като две ръсещи кръв парчета. Вече не крещеше. Сега крещеше пронизително жената, която подобно на дъщеря си беше застинала, парали зирана от страх.
Макар и да не вярваше, че ще може, вещерът все пак успя да я спаси. Скочи и блъсна опръсканата с кръв жена, която падна от пътя в гората, в папратите. И веднага осъзна, че това също е хитрост. Капан. Защото сивата, плоска, многокрака и невероятно бърза фигура вече се отдалечаваше от каруцата и от първата си жертва. Движеше се към втората. Към все още продъл жаващото да крещи момиче. Гералт се хвърли след нея. Ако момичето беше останало на място, той нямаше да успее. Но то прояви присъствие на духа и хукна да бяга. Обаче сивият звяр щеше да я застигне бързо и без усилия – да я настигне, да я убие и да се върне, за да затрие и жената. Това щеше да се случи, ако вещерът не беше там.
Той догони чудовището, скочи, затисна с тока на обувката си един от задните крайници. Ако не беше отскочил веднага, щеше да изгуби краката си – сивият звяр се извъртя с невероятна ловкост, а сърповидните му щипки изщракаха на косъм от него. Преди вещерът да възстанови равновесието си, чудовището се отблъсна от земята и го атакува. Гералт се защити с машинален, широк и доста хаотичен удар на меча, отблъсна назад звяра. Не му нанесе вреда, но пое инициативата.
Подскочи напред със замах и удари плоската главогръд. Преди зашеметеният звяр да се опомни, втори удар отсече лявата му мандибула. Чудовището се хвърли към противника си, като размахваше крайници и се опитваше да го прободе като бик с оцелялата си мандибула. Вещерът отсече и нея. И отново го удари в главогръдта.

* * *
Идр най-накрая осъзна, че е в опасност. Че трябва да избяга. Трябва да избяга, да избяга далеч, да се зарие някъде, да се скрие. Живееше само за да убива. А за да убива, трябваше да се регенерира. Трябваше да избяга... Да избяга...

* * *
Вещерът не му позволи да избяга. Догони го, настъпи задния сегмент на туловището му, удари го изотгоре, със замах. Този път бронята на главогръдта поддаде, от процепа плисна и се изля гъста и зелена сукървица. Чудовището се мяташе, крайниците му диво млатеха по почвата.
Гералт удари с меча и отведнъж отсече плоската глава от туловището.
Дишаше тежко.
В далечината прогърмя. Завихрилият се вятър и бързо потъмняващото небе предвещаваха наближаваща буря.

* * *
Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща заприлича на Гералт на ряпа – беше закръглен, неумит, дебелокож и абсолютно невзрачен. С други думи, не се отличаваше много от останалите общински чиновници, с които на вещера му се беше налагало да си има вземане-даване.
– Излиза, че е истина – каза жупанът. – Че те бива като вещер.
След малко, така и не дочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:
– Йонас, моят предшественик, не можеше да те нахвали. Като си помисля само, че го смятах за лъжец. Тоест не му се доверявах напълно. Знам как нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокнижниците – при тях всичко е или чудо, или небивалица, или някакъв вещер с нечовешка сила. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, отвъд реката, толкова хора погинаха – не можеш ги изброи. И всичко, защото пътят до градчето е по-кратък и минават оттам, глупаците... Към собствената си гибел. Без да обръщат внимание на предупрежденията. Сега времената са та кива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, навсякъде човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, току-що стана нещо страшно, някакъв горски упир уби петнайсет души. Селището се казваше Роговизна. Си гурно си го чувал. Не? Истината ти казвам, да пукна, ако лъжа. Дори магьосниците водиха разследване в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безопасно. Благодарение на теб.
Той извади от скрина сандъче за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия, потопи перото в мастил ницата.
– Обеща да убиеш страшилището – каза, без да вдига глава. – Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, макар че изглеждаш като скитник... А и  си спасил живота на онези хора... Жената и момичето. Те поне благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?
„Не паднаха – помисли си вещерът, стиснал зъби. 
– Защото още не са се опомнили. И аз ще си тръгна от тук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги използвах за примамка, като самоуверено си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди момичето да разбере, че е полусираче по моя вина.“
Чувстваше се зле. Сигурно заради изпитите преди битката еликсири. Сигурно.
– Това чудовище – жупанът посипа хартията с пясък, който после изтърси на пода – е същинска напаст. Видях трупа, когато го донесоха... Какво беше това нещо?
Гералт не беше напълно сигурен, но не възнамеря ваше да си признава това.
– Арахноморф.
Алберт Смулка размърда устни, грижливо опитвай ки се да повтори.
– Пфу, както се казва – така, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?
– Не.
– Аха, сигурно омагьосано острие. И трябва да е скъпо... Апетитен залък... Е, ние тук дъра-бъра, а времето лети. Договорът е изпълнен, време е да се плати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Значи, сложи кръст или някакъв друг знак. Вещерът взе подадената му сметка и я обърна сре щу светлината.
– Вижте го само – поклати глава жупанът, мръщейки се. – Ти какво, да не умееш да четеш?
Гералт сложи хартията на масата, побутна я към чиновника.
– В документа се е промъкнала една малка грешка – рече той спокойно и тихо. – Бяхме се уговорили за пет десет крони. А фактурата е за осемдесет.
Алберт Смулка събра длани и облегна на тях брадичката си.
– Това не е грешка – сниши глас той. – По-скоро е знак на признателност. Ти уби страховито чудовище, сигурно работата не е била лека... Никой не би се учудил на сумата...
– Не разбирам.
– Да бе. Не се прави на самата невинност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че...
– Че какво? – прекъсна го Гералт. – Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили наполовина?
– Наполовина? – изкриви устни жупанът. – Не прекалявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толкова важен. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб и без това премията е голяма. А на мен ми се полага повече, макар и по длъжност. Държавните служители трябва да са заможни. Колкото по-заможен е държавният служител, толкова по-висок е престижът на държавата. Какво разбираш ти от това. Ще подпишеш ли фактурата, или не?
Дъждът барабанеше по покривите, лееше се като из ведро. Но вече не гърмеше, бурята се отдалечаваше.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Останах леко разочарован от книгата, но пък е задължителна за всеки фен на Гералт (книги и игри). Иначе книгата повече от няколко разказа (случки) съшити като роман. На места даже изобщо забравях каква е основната сюжетна линия. Ако все пак сте фенове на Вещерът, няма как да я пропуснете.
Сапковски е леко излязъл от форма. Повествованието тръгва колебливо, лека-полека налучквайки верния тон, който да го приближи (не съвсем успешно) до класическите книги от поредицата. Цялостния сюжет целенасочено бяга от връзки с другите книги и прави плахи опити да даде различно обяснение на типажи, свързани с Witcher 3 и експанжъните. Вероятно най-слабата му книга за Гералт до този момент.

Оценка: +1

Здравейте, книгата е с обем 400 страници, допуснали сме техническа грешка, за което се извиняваме. Приятно четене!

Оценка: -2

Малко разяснение - в Озон пише, че страниците са 400, тук са 200. Кое е вярното?
Не трябваше ли да излезне на 18.08?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0066-6
Купи
Цена
12.80 лв.
(16.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0067-3
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени