Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Хубостта е рана
Печатно издание
ISBN
978-619-150-824-2
Купи
Цена
19.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-825-9
Купи
Цена
12.00 лв.
(19.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (16)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
520 гр.
Страници
496
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
28 юли 2017

Хубостта е рана

„В следобеда на мартенски уикенд, двадесет и една години след смъртта си, Деви Аю се надигнала от своя гроб.“

Книгата започва с чудодейното съживяване на бившата проститутка Деви и завършва със смъртта й. Но необикновената история на тази красива, умна и амбициозна жена е само една от множеството сюжетни линии, които следва романът. Успоредно с нея авторът ни разказва за четирите й дъщери и техните семейства; за романтичен бандит, който кръстосва страната в търсене на легендарно красива индонезийска принцеса; за гробаря Камино, който позволява на духа на един убит комунист да се всели в него, за да може осиротялата му дъщеря да поговори за последен път с баща си.

Курняван прескача от персонаж на персонаж, многобройните сюжетни нишки се преплитат и разклоняват, а действието обхваща различни периоди на индонезийската история – обявяването на независимостта от холандските колонизатори, японската окупация, революцията след Втората световна война, геноцидът над комунистите, последван от бруталния режим на Сухарто.

Незабравим, титаничен роман... който оставя в читателя усещането, че се е докоснал не само до историята на Индонезия, но и до нейните дух и душа. Поразителна книга.” Пъблишърс Уикли

Епичен пикаресков роман, който е като кръстоска между „Кентърбърийски разкази” и „Махабхарата” – невероятно богат и пленителен.“  Къркъс Ревю 

„Небивал шедьовър.” Чигози Обиома, автор на „Рибарите”

„Народна приказка в готически стил – старомодна, пълна с магия, хипербола и неоправдано насилие”  Гардиан, „Книга на годината”

„Незабравим, всеобхватен епос… Това е една изумителна, голяма книга.” Пъблишърс Уикли

„Извънредно забавно, пращящо от енергия и изобретателност.” Таймс

„Магически реализъм, който си съперничи със световете на Габриел Гарсия Маркес.” Индепендънт

„Най-добрата книга, която прочетох миналата година… Разтърсваща критика на кървавото минало на Индонезия, предрешена като хорър, фарс, романс или нискобюджетна сексуална кинолудория. Изстреляна на белия лист с лекота, която вълнува по странен начин.”  Ню Йоркър

„Бляскав меланж от комична гротеска, романс и политическа сатира.” Ейшън Ревю ъф Букс

„Без съмнение това е най-оригиналният и елегантен писател на Индонезия днес, отличаващ се с изключителен размах на въображението.” Ню Лефт Ревю

„Курняван не само се движи умело на територията на магическия реализъм; неговата Халимунда – по аналогия с Макондо на Маркес и окръг Йокнапатофа на Фокнър, му позволява да покаже как вълните на историята сграбчват, завихрят, повличат, понякога давят хората.” Ню Йорк Таймс

„Автентично и мощно като въздействие… Знае ли човек, навярно до няколко години Нобеловият комитет ще реши да присъди наградата на Индонезия за първи път.” Льо Монд

„Непристоен, скандален, витален, красив, мрачен, объркан, фантастичен роман! Все едно четете „Сто години самота”, но сте превключили на друга скорост - пънк чувствителност е облечена в разкошен стил на писане, а разказите се диплят и раздиплят един в друг” - Джеф ван дер Меер, автор на трилогията Southern Reach

„Пищно и живописно… Майсторски роман, който не бива да пропускате.” Oprah.com

„Финалното чудо на „Хубостта е рана” е в това, колко много чиста радост и жизненост е примесена с болката.” Сатъдей Пейпър

„Хубостта е рана“ – необичайна сплав между исторически роман, магически реализъм, сатира и семейна сага – е обявена за една от най-добрите книги на 2015 г. от „Ню Йорк Таймс“, „Пъблишърс Уикли“, „Къркъс Ривю“, „Бостън Глоуб“ и „Файненшъл Таймс“.

За автора

Индонезийският писател и графичен дизайнер Ека Курняван е роден в Западна Ява през 1975 г. Романът му „Хубостта е рана“ е включен в списъка на стоте забележителни книги на в. „Ню Йорк Таймс“. През 2016 г. Курняван става първия индонезийски писател, номиниран за международния приз „Ман Букър.“

Откъс

Ека Курняван - „Хубостта е рана“

В следобеда на мартенски уикенд, двадесет и една години след смъртта си, Деви Аю се надигнала от своя гроб. Задрямалото под близката плумерия овчарче така се стреснало, че се напикало в гащите и писнало, а четирите му овце хукнали на вси страни като подгонени от тигър между камъните и дървените обозначения на гробовете. Всичко това се дължало на шума, появил се откъм някогашния затънал в избуяли треви стар гроб, на чийто камък нищо не пишело, но всички знаели, че в него почива Деви Аю. Споминала се била на петдесет и две, възкръснала двадесет и една години след като я погребали, и оттам насетне никой не бил сигурен как точно следва да изчисляват възрастта ѝ.
След като овчарчето вдигнало тревога, около гроба се струпал народ. Вдигнали пешовете на саронгите си, повлекли дечурлигата, стиснали дръжки от метли или омърляни от кърската кал, хората се снишили зад пясъчните череши, ятрофите и из близките бананови градини. Никой не смеел да се приближи към идващия откъм стария гроб тътен, а само гледали отдалеч  – така, както всеки понеделник сутрин наблюдавали на пазара и приходящия продавач на лекарства. Тълпата се наслаждавала с пълна сила на тревожната гледка, без да си дават сметка колко би се ужасил всеки от тях, ако наоколо ги нямало останалите. Не само това, ами направо се надявали да станат свидетели на чудо, далеч по-необичайно от най-обикновен шумен гроб, тъй като погребаната в този парцел била не коя да е, а проститутка, която през войната била обслужвала японците. За грешници като нея кяите открай време твърдели, че наказанието щяло неминуемо да ги последва и в гроба им. А звукът най-вероятно бил от бича на измъчващия я ангел. По някое време ги обзела скуката, тъй като никакво по-значимо чудо не последвало.
А когато най-после и то се сбъднало, възприело възможно най-фантастичната форма. Гробът се разтресъл и разпукал, земята изригнала, настъпило нещо като леко земетресение, ураганен вятър отнесъл и трева, и надгробни камъни, а иззад сипещата се от въздуха завеса пръст се надигнала фигурата на възмутена и вкочанила се възрастна жена, увита все още в покрова, с който сякаш предишната вечер я били погребали. Народът истерясал и се рязбягал по-хаотично и от овцете, а синхронните им писъци заотеквали от склоновете на далечните хълмове. Майка захвърлила бебето си в храсталака, а баща му гушнал по погрешка бананов клон. Двамина се пльоснали в канавка, други припаднали в несвяст край пътя, а трети хукнали и пробягали петнадесет километра, без изобщо да се спрат.
Свидетелката на всичко това – Деви Аю – само се поизкашляла да си прочисти гърлото и се зачудила защо изобщо се намира посред гробището. Развързала била двата най-горни възела на покрова си и сега се захванала да охлаби и двата най-долни, за да може да си движи нозете. Косите ѝ били пораснали вълшебно и като ги тръснала, за да отметне забрадката от хасе, те потръпнали от следобедния ветрец, разстлали се по земята и заблещукали като черния мъх на речно дъно. Кожата ѝ била сбръчкана, но лицето ѝ лъщяло от белота, а очите ѝ се съживили в своите орбити и приковали бягащите отвъд храсталака зрители, половината от които успели да се отдалечат, но другата половина припаднали. При което тя се оплакала – никому конкретно, а по принцип, – че не било никак редно да я погребват жива.
Първото, за което се сетила, било бебето ѝ, което, разбира се, отдавна вече не било бебе. Самата тя починала преди двадесет и една години, на дванадесетия ден, след като родила отвратително момиченце  – толкова грозно, че акушерката не можала да реши дали наистина е помогнала на бял свят да излезе бебе, или си било най-обикновено лайно, тъй като разстоянието между онзи отвор, от който се появяват бебетата, и другия – откъдето излизат лайната – са нищо и никакви си два сантиметра. Но след като въпросното бебе се напънало, а после се и засмяло, акушерката повярвала в крайна сметка, че има пред себе си човешко същество, а не лайно, и съобщила на майката, която била просната изтощена върху леглото и не изявявала видимо желание да види отрочето си, че бебето се родило живо и здраво и – поне на пръв поглед – дружелюбно.
– Момиче е, нали? – попитала Деви Аю.
– Да – потвърдила акушерката. – Като трите предишни бебета.
– Четири дъщери, коя от коя по-красиви – рекла с неизмерима досада Деви Аю. – Остава само публичен дом да отворя с тях. Това, сегашното, колко е красиво?
Бебето, както си било пристегнато в повоя, започнало да се гърчи и реве в обятията на акушерката. И понеже в същото време непрестанно влизала и излизала жената, чиято работа била да изнесе окървавените чаршафи и пъпната връв, акушерката се въздържала временно да отговори, тъй като не можела в никакъв случай да си позволи да опише като красиво едно бебе с вид на черно лайно. Вместо това се помъчила да заобиколи въпроса:
– Ти си вече на години. Съмнявам се, че ще имаш кърма.
– Права си. Предишните три ме изцедиха докрай.
– Както и стотиците мъже.
– Мъжете бяха сто седемдесет и двама. Най-старият – на деветдесет, а най-младият – на дванадесет, само седмица след сюнета си. Помня ги прекрасно всичките.
Бебето пак проплакало. Акушерката рекла, че ще трябва да му търси кърма. Ако не намерела, щяла да прибегне до краве мляко или кучешко, та защо не и от плъх.
– Хубаво, върви – съгласила се Деви Аю. – Горкото нещастно момиченце  – загледала се в отблъскващото лице на бебето акушерката.
Не намирала думи да го опише, но ѝ приличало на проклето чудовище от пъкъла. Цялото телце на бебето било черно, сякаш го били горили живо, а формата му била съвсем странна и неузнаваема. Не била никак сигурна например дали носът на бебето бил наистина нос, понеже ѝ напомнял повече от всеки друг нос, който била виждала през живота си, на електрически контакт. Устата на бебето ѝ приличала на процеп в детска касичка прасенце, а ушите му не се различавали от дръжки на делва. В едно обаче била убедена: нямало на света по-отвратително създание от това нещастниче, и ако самата тя била Бог, сигурно моментално щяла да го убие, вместо да го остави да живее, понеже не го очаквало нищо друго освен безкрайната и безмилостна хорска жестокост.
– Горкото бебе – повторила акушерката и тръгнала да му търси дойка.
– Да, горкото бебче – рекла и Деви Аю, докато се въртяла и тръшкала в леглото. 
– Нима не направих всичко възможно да те убия преди появата ти? Само граната дето не глътнах, за да я взривя в утробата си. Нещастниче малко мое. И нещастниците като злодеите не умират лесно.
В началото акушерката гледала да крие лицето на бебето от прииждащите съседки. Но щом им казала, че има нужда от мляко за бебето, жените се забутали да го зърнат, защото за онези, които познавали Деви Аю, винаги било удоволствие да гледат очарователните ѝ женски рожби. Акушерката се оказала безсилна да спре натиска на желаещите да отместят закрилата детското личице пелена, но щом го мернели, всички писвали от неизживяван дотогава ужас, при което акушерката се засмивала и им напомняла, че била направила всичко по силите си да им спести вида на това пъклено изчадие.
А след като се омела забързано, съседките замлъкнали за миг с израженията на малоумни, чиито спомени изведнъж били заличени.
– Направо си е за убиване – рекла първата, която успяла да се отърси от внезапния пристъп на амнезия.
– И това опитах вече – отбелязала появилата се по омачкана домашна роба Деви Аю, с увито около кръста парче плат. Косата ѝ била така разчорлена, сякаш допреди секунди се била борила с бик.
Жените я изгледали със съжаление.
– Нали е сладка? – попитала Деви Аю.
– Ами, да, Деви Аю.
– Най-ужасното проклятие е да родиш хубаво женско същество в свят, пълен с мъже, пощурели като разгонени песове.
Нито една от присъстващите не ѝ отговорила, но до една не престанали да я гледат със съчувствие и с пълното съзнание, че я мамят. Нямата Розина, планинското момиче, което от години слугувало у Деви Аю, я отвело в банята, където ваната била пълна с гореща вода. Сапунисала Деви Аю с ароматен серен сапун и я оставила да се кисне, а накрая ѝ измила косата с масло от алое вера. Единствено нямата не изглеждала сащисана, при все че нямало как точно тя да не е знае колко отвратително било новороденото, понеже била единствената помощница на акушерката по време на израждането му. Изтъркала гърба на господарката си с пемза, увила я в хавлията и след като Деви Аю излязла, почистила банята.
Една от жените направила опит да разведри обстановката и казала на Деви Аю:
– Вземи да ѝ измислиш по-хубаво име.
– Добре – рекла Деви Аю. – Ще я нарека Хубост.
– Ау! – възкликнали жените в желанието си да я разкандърдисат. – Що не я наречеш Вреда?
– Или пък Рана?
– Бога ми, не ѝ давайте подобно име.
– Добре, Хубост да бъде тогава.
Наблюдавали безпомощно как Деви Аю се прибрала в стаята си да се облече. Не им оставало друго, освен да се споглеждат и да си представят колко неподходящо е да кръстиш „Хубост“ черно като въглен момиченце с електрически контакт насред лицето. Жив срам и позор!
А Деви Аю в действителност се мъчила да убие бебето, след като установила, че пак е бременна въпреки полувековното си пребиваване на този свят. Както и при предишните си дъщери, нямала представа кой конкретно е баща му, но за разлика от предходните случаи този път нямала никакво желание бебето ѝ да оцелее. Затова и глътнала с помощта на половин литър газирана вода дадените ѝ от някакъв селски доктор пет таблетки свръхсилен парацетамол, което насмалко щяло нея да я умори, но се оказало, че не е достатъчно, за да я отърве от бебето. Сетила се за втори начин и викнала акушерка, която била готова да умъртви бебето и да го извади от утробата ѝ с помощта на набутана в корема ѝ дървена пръчица. Силният кръвоизлив продължил два дни и две нощи, пръчицата излязла натрошена на трески, но бебето не спряло да расте. Пробвала и други шест начина да се отърве от бебето, но всуе, поради което най-сетне се предала омаломощена:
– Това, малкото, е истински боец и както е тръгнало, и на майка си ще надвие.
Оставила корема си да расте, на седмия месец изпълнила ритуала селаматан и оставила бебето да се роди, макар да отказала да го погледне. Вече била родила три дъщери, до една красавици и приличащи си, все едно били породени близнаци. Писнало ѝ било от такива бебета, които ѝ приличали на манекени от витрина, затова и не пожелала да погледне четвъртото, понеже била сигурна, че нямало да е по-различно от трите си каки. Разбира се, оказала се дълбоко неправа, но така или иначе, все още нямала представа колко отблъскваща била най-малката. И независимо че съседките почнали да се побутват и да си шушукат как малкото приличало на резултат от случайното кръстосване на жаба с комодски варан, тя изобщо не заподозряла, че става дума тъкмо за нейното бебе.
Не възприела като лошо предзнаменование дори приказките им, че предишната нощ в гората вили диви кучета, а бухалите се били прибрали да спят в гнездата си.

Ека Курняван - „Хубостта е рана“

В следобеда на мартенски уикенд, двадесет и една години след смъртта си, Деви Аю се надигнала от своя гроб. Задрямалото под близката плумерия овчарче така се стреснало, че се напикало в гащите и писнало, а четирите му овце хукнали на вси страни като подгонени от тигър между камъните и дървените обозначения на гробовете. Всичко това се дължало на шума, появил се откъм някогашния затънал в избуяли треви стар гроб, на чийто камък нищо не пишело, но всички знаели, че в него почива Деви Аю. Споминала се била на петдесет и две, възкръснала двадесет и една години след като я погребали, и оттам насетне никой не бил сигурен как точно следва да изчисляват възрастта ѝ.
След като овчарчето вдигнало тревога, около гроба се струпал народ. Вдигнали пешовете на саронгите си, повлекли дечурлигата, стиснали дръжки от метли или омърляни от кърската кал, хората се снишили зад пясъчните череши, ятрофите и из близките бананови градини. Никой не смеел да се приближи към идващия откъм стария гроб тътен, а само гледали отдалеч  – така, както всеки понеделник сутрин наблюдавали на пазара и приходящия продавач на лекарства. Тълпата се наслаждавала с пълна сила на тревожната гледка, без да си дават сметка колко би се ужасил всеки от тях, ако наоколо ги нямало останалите. Не само това, ами направо се надявали да станат свидетели на чудо, далеч по-необичайно от най-обикновен шумен гроб, тъй като погребаната в този парцел била не коя да е, а проститутка, която през войната била обслужвала японците. За грешници като нея кяите открай време твърдели, че наказанието щяло неминуемо да ги последва и в гроба им. А звукът най-вероятно бил от бича на измъчващия я ангел. По някое време ги обзела скуката, тъй като никакво по-значимо чудо не последвало.
А когато най-после и то се сбъднало, възприело възможно най-фантастичната форма. Гробът се разтресъл и разпукал, земята изригнала, настъпило нещо като леко земетресение, ураганен вятър отнесъл и трева, и надгробни камъни, а иззад сипещата се от въздуха завеса пръст се надигнала фигурата на възмутена и вкочанила се възрастна жена, увита все още в покрова, с който сякаш предишната вечер я били погребали. Народът истерясал и се рязбягал по-хаотично и от овцете, а синхронните им писъци заотеквали от склоновете на далечните хълмове. Майка захвърлила бебето си в храсталака, а баща му гушнал по погрешка бананов клон. Двамина се пльоснали в канавка, други припаднали в несвяст край пътя, а трети хукнали и пробягали петнадесет километра, без изобщо да се спрат.
Свидетелката на всичко това – Деви Аю – само се поизкашляла да си прочисти гърлото и се зачудила защо изобщо се намира посред гробището. Развързала била двата най-горни възела на покрова си и сега се захванала да охлаби и двата най-долни, за да може да си движи нозете. Косите ѝ били пораснали вълшебно и като ги тръснала, за да отметне забрадката от хасе, те потръпнали от следобедния ветрец, разстлали се по земята и заблещукали като черния мъх на речно дъно. Кожата ѝ била сбръчкана, но лицето ѝ лъщяло от белота, а очите ѝ се съживили в своите орбити и приковали бягащите отвъд храсталака зрители, половината от които успели да се отдалечат, но другата половина припаднали. При което тя се оплакала – никому конкретно, а по принцип, – че не било никак редно да я погребват жива.
Първото, за което се сетила, било бебето ѝ, което, разбира се, отдавна вече не било бебе. Самата тя починала преди двадесет и една години, на дванадесетия ден, след като родила отвратително момиченце  – толкова грозно, че акушерката не можала да реши дали наистина е помогнала на бял свят да излезе бебе, или си било най-обикновено лайно, тъй като разстоянието между онзи отвор, от който се появяват бебетата, и другия – откъдето излизат лайната – са нищо и никакви си два сантиметра. Но след като въпросното бебе се напънало, а после се и засмяло, акушерката повярвала в крайна сметка, че има пред себе си човешко същество, а не лайно, и съобщила на майката, която била просната изтощена върху леглото и не изявявала видимо желание да види отрочето си, че бебето се родило живо и здраво и – поне на пръв поглед – дружелюбно.
– Момиче е, нали? – попитала Деви Аю.
– Да – потвърдила акушерката. – Като трите предишни бебета.
– Четири дъщери, коя от коя по-красиви – рекла с неизмерима досада Деви Аю. – Остава само публичен дом да отворя с тях. Това, сегашното, колко е красиво?
Бебето, както си било пристегнато в повоя, започнало да се гърчи и реве в обятията на акушерката. И понеже в същото време непрестанно влизала и излизала жената, чиято работа била да изнесе окървавените чаршафи и пъпната връв, акушерката се въздържала временно да отговори, тъй като не можела в никакъв случай да си позволи да опише като красиво едно бебе с вид на черно лайно. Вместо това се помъчила да заобиколи въпроса:
– Ти си вече на години. Съмнявам се, че ще имаш кърма.
– Права си. Предишните три ме изцедиха докрай.
– Както и стотиците мъже.
– Мъжете бяха сто седемдесет и двама. Най-старият – на деветдесет, а най-младият – на дванадесет, само седмица след сюнета си. Помня ги прекрасно всичките.
Бебето пак проплакало. Акушерката рекла, че ще трябва да му търси кърма. Ако не намерела, щяла да прибегне до краве мляко или кучешко, та защо не и от плъх.
– Хубаво, върви – съгласила се Деви Аю. – Горкото нещастно момиченце  – загледала се в отблъскващото лице на бебето акушерката.
Не намирала думи да го опише, но ѝ приличало на проклето чудовище от пъкъла. Цялото телце на бебето било черно, сякаш го били горили живо, а формата му била съвсем странна и неузнаваема. Не била никак сигурна например дали носът на бебето бил наистина нос, понеже ѝ напомнял повече от всеки друг нос, който била виждала през живота си, на електрически контакт. Устата на бебето ѝ приличала на процеп в детска касичка прасенце, а ушите му не се различавали от дръжки на делва. В едно обаче била убедена: нямало на света по-отвратително създание от това нещастниче, и ако самата тя била Бог, сигурно моментално щяла да го убие, вместо да го остави да живее, понеже не го очаквало нищо друго освен безкрайната и безмилостна хорска жестокост.
– Горкото бебе – повторила акушерката и тръгнала да му търси дойка.
– Да, горкото бебче – рекла и Деви Аю, докато се въртяла и тръшкала в леглото. 
– Нима не направих всичко възможно да те убия преди появата ти? Само граната дето не глътнах, за да я взривя в утробата си. Нещастниче малко мое. И нещастниците като злодеите не умират лесно.
В началото акушерката гледала да крие лицето на бебето от прииждащите съседки. Но щом им казала, че има нужда от мляко за бебето, жените се забутали да го зърнат, защото за онези, които познавали Деви Аю, винаги било удоволствие да гледат очарователните ѝ женски рожби. Акушерката се оказала безсилна да спре натиска на желаещите да отместят закрилата детското личице пелена, но щом го мернели, всички писвали от неизживяван дотогава ужас, при което акушерката се засмивала и им напомняла, че била направила всичко по силите си да им спести вида на това пъклено изчадие.
А след като се омела забързано, съседките замлъкнали за миг с израженията на малоумни, чиито спомени изведнъж били заличени.
– Направо си е за убиване – рекла първата, която успяла да се отърси от внезапния пристъп на амнезия.
– И това опитах вече – отбелязала появилата се по омачкана домашна роба Деви Аю, с увито около кръста парче плат. Косата ѝ била така разчорлена, сякаш допреди секунди се била борила с бик.
Жените я изгледали със съжаление.
– Нали е сладка? – попитала Деви Аю.
– Ами, да, Деви Аю.
– Най-ужасното проклятие е да родиш хубаво женско същество в свят, пълен с мъже, пощурели като разгонени песове.
Нито една от присъстващите не ѝ отговорила, но до една не престанали да я гледат със съчувствие и с пълното съзнание, че я мамят. Нямата Розина, планинското момиче, което от години слугувало у Деви Аю, я отвело в банята, където ваната била пълна с гореща вода. Сапунисала Деви Аю с ароматен серен сапун и я оставила да се кисне, а накрая ѝ измила косата с масло от алое вера. Единствено нямата не изглеждала сащисана, при все че нямало как точно тя да не е знае колко отвратително било новороденото, понеже била единствената помощница на акушерката по време на израждането му. Изтъркала гърба на господарката си с пемза, увила я в хавлията и след като Деви Аю излязла, почистила банята.
Една от жените направила опит да разведри обстановката и казала на Деви Аю:
– Вземи да ѝ измислиш по-хубаво име.
– Добре – рекла Деви Аю. – Ще я нарека Хубост.
– Ау! – възкликнали жените в желанието си да я разкандърдисат. – Що не я наречеш Вреда?
– Или пък Рана?
– Бога ми, не ѝ давайте подобно име.
– Добре, Хубост да бъде тогава.
Наблюдавали безпомощно как Деви Аю се прибрала в стаята си да се облече. Не им оставало друго, освен да се споглеждат и да си представят колко неподходящо е да кръстиш „Хубост“ черно като въглен момиченце с електрически контакт насред лицето. Жив срам и позор!
А Деви Аю в действителност се мъчила да убие бебето, след като установила, че пак е бременна въпреки полувековното си пребиваване на този свят. Както и при предишните си дъщери, нямала представа кой конкретно е баща му, но за разлика от предходните случаи този път нямала никакво желание бебето ѝ да оцелее. Затова и глътнала с помощта на половин литър газирана вода дадените ѝ от някакъв селски доктор пет таблетки свръхсилен парацетамол, което насмалко щяло нея да я умори, но се оказало, че не е достатъчно, за да я отърве от бебето. Сетила се за втори начин и викнала акушерка, която била готова да умъртви бебето и да го извади от утробата ѝ с помощта на набутана в корема ѝ дървена пръчица. Силният кръвоизлив продължил два дни и две нощи, пръчицата излязла натрошена на трески, но бебето не спряло да расте. Пробвала и други шест начина да се отърве от бебето, но всуе, поради което най-сетне се предала омаломощена:
– Това, малкото, е истински боец и както е тръгнало, и на майка си ще надвие.
Оставила корема си да расте, на седмия месец изпълнила ритуала селаматан и оставила бебето да се роди, макар да отказала да го погледне. Вече била родила три дъщери, до една красавици и приличащи си, все едно били породени близнаци. Писнало ѝ било от такива бебета, които ѝ приличали на манекени от витрина, затова и не пожелала да погледне четвъртото, понеже била сигурна, че нямало да е по-различно от трите си каки. Разбира се, оказала се дълбоко неправа, но така или иначе, все още нямала представа колко отблъскваща била най-малката. И независимо че съседките почнали да се побутват и да си шушукат как малкото приличало на резултат от случайното кръстосване на жаба с комодски варан, тя изобщо не заподозряла, че става дума тъкмо за нейното бебе.
Не възприела като лошо предзнаменование дори приказките им, че предишната нощ в гората вили диви кучета, а бухалите се били прибрали да спят в гнездата си.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Съдбата на Деви Аю и нейните четири дъщери е толкова невъобразима, че книгата влиза под кожата светкавично и приковава вниманието с всичките си сюжетни линии и причудливи образи.... Животът непрестанно се обновява, диренето на наслада, колкото и гротескна да е тя, е противопоставено на абсурдната бруталност на големите исторически конфликти.... Грамадна книга, колкото натуралистична и неудържима, толкова свръхестествена, лирична и... просто неустоима.

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-824-2
Купи
Цена
19.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-825-9
Купи
Цена
12.00 лв.
(19.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени