Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Любимата формула на Професора
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0050-5
Купи
Цена
14.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0061-1
Купи
Цена
10.00 лв.
(14.00 лв.)
-4лв.
Информация
Рейтинг (20)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
290 гр.
Страници
288
Превод
Маргарита Укегава
Дата на издаване
21 юли 2017

Любимата формула на Професора

Шейсет и четири годишен блестящ математик, претърпял тежка автомобилна катастрофа, в резултат на която паметта му трае само… 80 минути, наближаваща трийсетте домашна помощница, търпелива, грижовна и почтителна, и десетгодишният й син, запален по бейзбола. Трима герои и една по японски изящна до най-дребния детайл и затрогваща история за съпричастие, искрена привързаност и човешка топлота. Числата са убежището на Професора, чрез тях той общува и дири устои в изплъзващото му се ежедневие. И ето че математиката може да не е суха и скучна наука, населена с непонятни знаци и символи, а сияйна вселена от магически цифри и формули, наподобяващи строфи на поема, които сближават, сприятеляват, сплотяват, разбулват неподозирани тайни, изплитат здравата нишка на духовна връзка между три поколения.

За автора

Дълъг е списъкът с литературни отличия на японската писателка Йоко Огава (р. 1962 г.), възпитаничка на университета „Васеда“. Още първата й творба през 1988 г. е удостоена с награда за дебют. Следват авторитетните „Акутагава“ (1990), „Танидзаки“ (2006), „Шърли Джаксън“ (2008)… Произведенията й се издават в цял свят. Романът „Любимата формула на Професора“ (2003), от който за два месеца са продадени един милион екземпляра, получава Наградата на японските книгоразпространители и престижното отличие „Йомиури“ (2004). Филмовата му адаптация (2006) е дело на японския режисьор Такаши Коидзуми.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Йоко Огава - „Любимата формула на Професора“

Аз и синът ми го наричахме Професора. А той наричаше синa ми Рууто, понеже главата му отгоре бе плоска, досущ като знака за корен квадратен.
– Я виж ти, какъв буден ум се е насъбрал тук! – казваше Професора, галейки го по главата, без да се притеснява, че ще разроши косата му.
Синът ми, който винаги носеше шапка, за да се предпази от закачките на приятелите си, плахо свиваше рамене.
– Ако го използваме, можем да открием истинското значение на безкрайните, както и на непознатите за нас числа...
Професора очертаваше с показалеца си следната фигура в ъгъла на потъналото в прах бюро:

Сред неизброимите неща, които аз и синът ми научихме от него, смисълът на корен квадратен заема едно от челните места. На Професора, който вярваше, че устройството на света може да бъде изразено с езика на числата, думи като неизброими сигурно не му бяха особено приятни, но пък как ли по друг начин да ги наречем? Научихме за огромни прости числа, съставени от стотици хиляди цифри, за най-голямото число, използвано в математическо доказателство и вписано в „Книгата на Гинес“, за математически идеи, прекрачващи отвъд безкрая, ала колкото и подобни примери да изредя, те не биха могли да се сравнят с пълноценното време, прекарано с Професора. Ясно си спомням деня, когато тримата изпробвахме магическия ефект от това, да вмъкнеш число под знака за корен квадратен. Април тъкмо беше започнал, вечерта бе дъждовна. В притъмнелия кабинет светеше електрическа крушка, захвърлената от сина ми ученическа раница се бе преобърнала върху килима, през прозореца се виждаха натежалите от дъжд цветове на кайсията.
Не винаги и не във всяка ситуация Професора очакваше да чуе от нас правилния отговор. Радваше се, когато, не можейки да отвърнем, вместо да потънем в мълчание, подхвърляхме отчаяни и необмислени грешни отговори, а ако от тях произлизаха нови въпроси, надграждащи първоначалните, беше още по-щастлив. Влагаше свой уникален смисъл в понятието вярна грешка и това успяваше да ни вдъхне увереност именно след като дълго и безрезултатно си бяхме блъскали главите над определена задача.
– Добре... а сега дали да не пробваме да намерим корен квадратен от –1? – казваше той. – Умножаваме дадено число по същото число, за да получим –1, нали така?
Синът ми, който най-сетне тъкмо бе стигнал до дробите в училище, след почти 30-минутната лекция на Професора вече приемаше съществуването на числа, по-малки от 0. В главите ни изплува образът на √ –1. Корен квадратен от 100 е 10, корен квадратен от 16 е 4, корен квадратен от 1 е 1. Следователно корен квадратен от –1 е...
Професора никога не ни пришпорваше. Повече от всичко обичаше да ни наблюдава, придобили задълбочено изражение, потънали в размисли над задачата.
– Май няма подобно число... – плахо продумах аз.
– О, не! То е ето тук – каза той, сочейки гърдите си. – Тъй като е много свенливо, не се показва на места, където може да бъде видяно, но неизменно е в сърцата ни, крепи света с малките си ръце...
Ние пак замълчавахме и мислите ни се рееха около представата за незнайно място, където корен квадратен от –1 с все сили протяга ръце... Чуваше се единствено шумът на дъжда. Синът ми докосваше главата си с ръка, сякаш за да се увери отново във формата на знака за корен квадратен.
Ала все пак Професора не беше човек, който само ни учеше. Бе скромен по отношение на нещата, които не разбираше, и по свенливост изобщо не отстъпваше на корен квадратен от –1. Когато ме викаше за нещо, неизменно започваше с думите: „Много съжалявам за безпокойството... бихте ли...“.
Например дори и ако просто искаше да наглася таймера на малката фурна на три минути и половина, не забравяше да добави: „Много съжалявам за безпокойството, но...“. В мига, в който завъртах копчето, Професора любопитно протягаше шия и се втренчваше във фурничката чак докато филията му се препечеше. Гледаше с такова възхищение, сякаш неотклонно наблюдаваше как демонстрираното от мен доказателство постепенно се доближава към някаква глобална истина и тази истина е не по-малко значима от Питагоровата теорема.

* * *

Беше март 1992-ра, когато от Агенцията за домашни помощници „Акебоно“ ме изпратиха на работа при Професора. По онова време бях най-младата сред помощниците, регистрирани в агенцията на едно малко градче на брега на вътрешното море Сето, но вече имах зад гърба си повече от десетгодишен опит. През тези години бях успяла да се сработя с какви ли не работодатели и гордо можех да се нарека професионалист по отношение на домакинската работа. Не се жалвах на директора на Агенцията, дори и да ме разпределяха при трудни клиенти, тактично избягвани от колегите ми.
Колкото до Професора, само като погледнах клиентския му картон, ми стана ясно, че си имам работа с тежък случай. Ако поради оплакване, подадено от наемащата страна, помощницата биваше сменена с друга, то на гърба на картона следваше да бъде положен син мастилен печат с формата на звезда. Върху картона на Професора съзрях цели девет звезди. Това беше най-големият рекорд, на който бях попадала дотогава.
Когато отидох в дома му за интервюто, бях посрещната от елегантно облечена, слаба възрастна дама. Боядисаната ѝ в кестеняв нюанс коса бе прибрана, носеше плетена рокля и в лявата си ръка държеше черен бастун, за да се подпира.
– Задължението ви ще бъде да се грижите за моя девер – каза тя.
В първия момент не успях да схвана каква е връзката между Професора и възрастната дама.
– Досега никой не се е задържал задълго... И аз, и деверът ми сме крайно затруднени. Всеки път когато дойде нов човек, трябва да започваме всичко отначало... Толкова е затормозяващо!
Най-сетне разбрах, че под „девер“ тя всъщност има предвид брата на съпруга си.
– Не искам да се върши нещо кой знае колко сложно: от понеделник до петък да се идва сутрин в единайсет, да се приготвя обядът, да се почиства къщата, да се напазарува и да се приготвя вечерята, след което да си тръгнете в седем. Нищо повече от това.
Докато произнасяше думата девер, в тона ѝ се долавяше някаква колебливост. Независимо от сдържаните маниери, лявата ѝ ръка не намираше покой и нервно въртеше дръжката на бастуна. Въпреки че се стараеше да избягва погледа ми, от време на време тя втренчваше в мен очи, издаващи предпазливост.
– Подробните изисквания са описани в договора, който внесох в Агенцията. Във всеки случай не бих си позволила никакви оплаквания, стига да му се помогне да има съвсем обикновено ежедневие, подобно на всички останали.
– А вашият девер... той сега къде е? – попитах аз, след което възрастната дама посочи с върха на бастуна си към самостоятелна постройка в дъното на вътрешния двор.
Отвъд грижливо подкастрения жив плет от яркочервена фотиния, през листата на гъсто избуяла растителност надничаше червеникавокафяв аспиден покрив.
– Не ви е позволено да ходите от постройката до главната къща. Работното ви място е само и единствено домът на девера ми. Откъм улицата, от северната страна има отделен вход – достатъчно е да използвате него. Всички проблеми, предизвикани от моя девер, следва да бъдат разрешавани на територията на постройката. Разбирате, нали... Това е единственото условие, което разчитам да бъде стриктно съблюдавано.
И леко почука с бастуна си.
На фона на лишените от здрав разум изисквания на предишните ми работодатели, като например да разпускам косата си, след което да я връзвам всеки ден с различен цвят панделка, топлината на чая да е точно седемдесет и пет градуса – ни повече, ни по-малко, всеки път, щом Венера се изкачи на небосклона, да долепям длани и да се моля, сегашното условие не ми се стори особено трудно.
– Бих ли могла да се видя с девера ви?
– Не е необходимо.
Така категорично ми отказа, че ме обзе чувството, сякаш бях изрекла обидна дума, която нямаше как да върна назад.
– Дори и да се срещне с вас днес, до утре вече напълно ще ви е забравил. Затова няма и смисъл.
– И това ще рече, че...
– Нека ви го кажа направо: той има затруднения с паметта. Не че страда от деменция. Като цяло, функцията на мозъчните му клетки не е нарушена. Преди седемнайсет години обаче една много малка част от мозъка му беше увредена и деверът ми загуби способността да запаметява нови неща. Причината е, че претърпя автомобилна катастрофа и удари главата си. Натрупването на паметта му спря окончателно през 1975-а. И оттогава, даже и да се опита да акумулира нови спомени, те веднага се разпадат. Макар и да помни теоремата, открита от него преди трийсет години, не си спомня какво е било менюто на вчерашната му вечеря. Образно казано, ситуацията е подобна на това, в главата му да бъде поставена осемдесетминутна видеокасета и когато върху нея се записва повторно, записаното преди да се изтрива малко по малко. Деверът ми може да помни не повече от осемдесет минути – точно един час и двайсет минути.
Личеше си, че много пъти бе повтаряла все същото разяснение – говореше гладко, без нито веднъж да се запъне, без да влага някаква емоция.
Трудно ми бе да си изградя реална представа какво означава осемдесетминутна памет. Разбира се, многократно се бях грижила за болни хора, но изобщо нямах идея как този опит би ми помогнал. Уви, вече постфактум, в съзнанието ми изплува дългата редица сини звезди печати в клиентския му картон...
Доколкото можех да преценя от главната къща, постройката беше притихнала, не се долавяха знаци за човешко присъствие. Насред живия плет от фотиния се виждаше старинна врата, водеща към частта, в която се намираше постройката. Като се вгледах по-внимателно, забелязах, че бе заключена със солиден катинар, целият покрит с ръжда и птичи изпражнения, в който какъвто и ключ да вкараш, едва ли вече би го отключил. – Добре тогава, очаквам ви вдругиден, в понеделник. Нали нямате възражения? – отсече тя с тон, неоставящ никакъв шанс за допълнителни въпроси.
Ето така станах домашна помощница при Професора.

Йоко Огава - „Любимата формула на Професора“

Аз и синът ми го наричахме Професора. А той наричаше синa ми Рууто, понеже главата му отгоре бе плоска, досущ като знака за корен квадратен.
– Я виж ти, какъв буден ум се е насъбрал тук! – казваше Професора, галейки го по главата, без да се притеснява, че ще разроши косата му.
Синът ми, който винаги носеше шапка, за да се предпази от закачките на приятелите си, плахо свиваше рамене.
– Ако го използваме, можем да открием истинското значение на безкрайните, както и на непознатите за нас числа...
Професора очертаваше с показалеца си следната фигура в ъгъла на потъналото в прах бюро:

Сред неизброимите неща, които аз и синът ми научихме от него, смисълът на корен квадратен заема едно от челните места. На Професора, който вярваше, че устройството на света може да бъде изразено с езика на числата, думи като неизброими сигурно не му бяха особено приятни, но пък как ли по друг начин да ги наречем? Научихме за огромни прости числа, съставени от стотици хиляди цифри, за най-голямото число, използвано в математическо доказателство и вписано в „Книгата на Гинес“, за математически идеи, прекрачващи отвъд безкрая, ала колкото и подобни примери да изредя, те не биха могли да се сравнят с пълноценното време, прекарано с Професора. Ясно си спомням деня, когато тримата изпробвахме магическия ефект от това, да вмъкнеш число под знака за корен квадратен. Април тъкмо беше започнал, вечерта бе дъждовна. В притъмнелия кабинет светеше електрическа крушка, захвърлената от сина ми ученическа раница се бе преобърнала върху килима, през прозореца се виждаха натежалите от дъжд цветове на кайсията.
Не винаги и не във всяка ситуация Професора очакваше да чуе от нас правилния отговор. Радваше се, когато, не можейки да отвърнем, вместо да потънем в мълчание, подхвърляхме отчаяни и необмислени грешни отговори, а ако от тях произлизаха нови въпроси, надграждащи първоначалните, беше още по-щастлив. Влагаше свой уникален смисъл в понятието вярна грешка и това успяваше да ни вдъхне увереност именно след като дълго и безрезултатно си бяхме блъскали главите над определена задача.
– Добре... а сега дали да не пробваме да намерим корен квадратен от –1? – казваше той. – Умножаваме дадено число по същото число, за да получим –1, нали така?
Синът ми, който най-сетне тъкмо бе стигнал до дробите в училище, след почти 30-минутната лекция на Професора вече приемаше съществуването на числа, по-малки от 0. В главите ни изплува образът на √ –1. Корен квадратен от 100 е 10, корен квадратен от 16 е 4, корен квадратен от 1 е 1. Следователно корен квадратен от –1 е...
Професора никога не ни пришпорваше. Повече от всичко обичаше да ни наблюдава, придобили задълбочено изражение, потънали в размисли над задачата.
– Май няма подобно число... – плахо продумах аз.
– О, не! То е ето тук – каза той, сочейки гърдите си. – Тъй като е много свенливо, не се показва на места, където може да бъде видяно, но неизменно е в сърцата ни, крепи света с малките си ръце...
Ние пак замълчавахме и мислите ни се рееха около представата за незнайно място, където корен квадратен от –1 с все сили протяга ръце... Чуваше се единствено шумът на дъжда. Синът ми докосваше главата си с ръка, сякаш за да се увери отново във формата на знака за корен квадратен.
Ала все пак Професора не беше човек, който само ни учеше. Бе скромен по отношение на нещата, които не разбираше, и по свенливост изобщо не отстъпваше на корен квадратен от –1. Когато ме викаше за нещо, неизменно започваше с думите: „Много съжалявам за безпокойството... бихте ли...“.
Например дори и ако просто искаше да наглася таймера на малката фурна на три минути и половина, не забравяше да добави: „Много съжалявам за безпокойството, но...“. В мига, в който завъртах копчето, Професора любопитно протягаше шия и се втренчваше във фурничката чак докато филията му се препечеше. Гледаше с такова възхищение, сякаш неотклонно наблюдаваше как демонстрираното от мен доказателство постепенно се доближава към някаква глобална истина и тази истина е не по-малко значима от Питагоровата теорема.

* * *

Беше март 1992-ра, когато от Агенцията за домашни помощници „Акебоно“ ме изпратиха на работа при Професора. По онова време бях най-младата сред помощниците, регистрирани в агенцията на едно малко градче на брега на вътрешното море Сето, но вече имах зад гърба си повече от десетгодишен опит. През тези години бях успяла да се сработя с какви ли не работодатели и гордо можех да се нарека професионалист по отношение на домакинската работа. Не се жалвах на директора на Агенцията, дори и да ме разпределяха при трудни клиенти, тактично избягвани от колегите ми.
Колкото до Професора, само като погледнах клиентския му картон, ми стана ясно, че си имам работа с тежък случай. Ако поради оплакване, подадено от наемащата страна, помощницата биваше сменена с друга, то на гърба на картона следваше да бъде положен син мастилен печат с формата на звезда. Върху картона на Професора съзрях цели девет звезди. Това беше най-големият рекорд, на който бях попадала дотогава.
Когато отидох в дома му за интервюто, бях посрещната от елегантно облечена, слаба възрастна дама. Боядисаната ѝ в кестеняв нюанс коса бе прибрана, носеше плетена рокля и в лявата си ръка държеше черен бастун, за да се подпира.
– Задължението ви ще бъде да се грижите за моя девер – каза тя.
В първия момент не успях да схвана каква е връзката между Професора и възрастната дама.
– Досега никой не се е задържал задълго... И аз, и деверът ми сме крайно затруднени. Всеки път когато дойде нов човек, трябва да започваме всичко отначало... Толкова е затормозяващо!
Най-сетне разбрах, че под „девер“ тя всъщност има предвид брата на съпруга си.
– Не искам да се върши нещо кой знае колко сложно: от понеделник до петък да се идва сутрин в единайсет, да се приготвя обядът, да се почиства къщата, да се напазарува и да се приготвя вечерята, след което да си тръгнете в седем. Нищо повече от това.
Докато произнасяше думата девер, в тона ѝ се долавяше някаква колебливост. Независимо от сдържаните маниери, лявата ѝ ръка не намираше покой и нервно въртеше дръжката на бастуна. Въпреки че се стараеше да избягва погледа ми, от време на време тя втренчваше в мен очи, издаващи предпазливост.
– Подробните изисквания са описани в договора, който внесох в Агенцията. Във всеки случай не бих си позволила никакви оплаквания, стига да му се помогне да има съвсем обикновено ежедневие, подобно на всички останали.
– А вашият девер... той сега къде е? – попитах аз, след което възрастната дама посочи с върха на бастуна си към самостоятелна постройка в дъното на вътрешния двор.
Отвъд грижливо подкастрения жив плет от яркочервена фотиния, през листата на гъсто избуяла растителност надничаше червеникавокафяв аспиден покрив.
– Не ви е позволено да ходите от постройката до главната къща. Работното ви място е само и единствено домът на девера ми. Откъм улицата, от северната страна има отделен вход – достатъчно е да използвате него. Всички проблеми, предизвикани от моя девер, следва да бъдат разрешавани на територията на постройката. Разбирате, нали... Това е единственото условие, което разчитам да бъде стриктно съблюдавано.
И леко почука с бастуна си.
На фона на лишените от здрав разум изисквания на предишните ми работодатели, като например да разпускам косата си, след което да я връзвам всеки ден с различен цвят панделка, топлината на чая да е точно седемдесет и пет градуса – ни повече, ни по-малко, всеки път, щом Венера се изкачи на небосклона, да долепям длани и да се моля, сегашното условие не ми се стори особено трудно.
– Бих ли могла да се видя с девера ви?
– Не е необходимо.
Така категорично ми отказа, че ме обзе чувството, сякаш бях изрекла обидна дума, която нямаше как да върна назад.
– Дори и да се срещне с вас днес, до утре вече напълно ще ви е забравил. Затова няма и смисъл.
– И това ще рече, че...
– Нека ви го кажа направо: той има затруднения с паметта. Не че страда от деменция. Като цяло, функцията на мозъчните му клетки не е нарушена. Преди седемнайсет години обаче една много малка част от мозъка му беше увредена и деверът ми загуби способността да запаметява нови неща. Причината е, че претърпя автомобилна катастрофа и удари главата си. Натрупването на паметта му спря окончателно през 1975-а. И оттогава, даже и да се опита да акумулира нови спомени, те веднага се разпадат. Макар и да помни теоремата, открита от него преди трийсет години, не си спомня какво е било менюто на вчерашната му вечеря. Образно казано, ситуацията е подобна на това, в главата му да бъде поставена осемдесетминутна видеокасета и когато върху нея се записва повторно, записаното преди да се изтрива малко по малко. Деверът ми може да помни не повече от осемдесет минути – точно един час и двайсет минути.
Личеше си, че много пъти бе повтаряла все същото разяснение – говореше гладко, без нито веднъж да се запъне, без да влага някаква емоция.
Трудно ми бе да си изградя реална представа какво означава осемдесетминутна памет. Разбира се, многократно се бях грижила за болни хора, но изобщо нямах идея как този опит би ми помогнал. Уви, вече постфактум, в съзнанието ми изплува дългата редица сини звезди печати в клиентския му картон...
Доколкото можех да преценя от главната къща, постройката беше притихнала, не се долавяха знаци за човешко присъствие. Насред живия плет от фотиния се виждаше старинна врата, водеща към частта, в която се намираше постройката. Като се вгледах по-внимателно, забелязах, че бе заключена със солиден катинар, целият покрит с ръжда и птичи изпражнения, в който какъвто и ключ да вкараш, едва ли вече би го отключил. – Добре тогава, очаквам ви вдругиден, в понеделник. Нали нямате възражения? – отсече тя с тон, неоставящ никакъв шанс за допълнителни въпроси.
Ето така станах домашна помощница при Професора.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Отдавна не бях попадала на толкова човешка история, пропита с такава топлота. Изчетох я на един дъх и ми достави истинска наслада. И само да не се заблудите – това не е книга по математика, а разказ за близост, красиви взаимоотношения, в който числата и формулите са по-скоро метафора. В днешния свят на необуздана агресия, насилие и отчужденост подобни творби са особено нужни, защото връщат към изконни човешки ценности – съпричастие, взаимопомощ, грижа за другия.
Ако знаете как ме радвате! Отдавна мечтая тази толкова топла, човешка книга да излезе на български!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0050-5
Купи
Цена
14.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0061-1
Купи
Цена
10.00 лв.
(14.00 лв.)

* 4 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-4лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени