Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Истории, различни от моята
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0005-5
Цена
18.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Страници
296
Превод
Анна Ватева
Дата на издаване
26 май 2017

Истории, различни от моята

В разстояние на няколко месеца, животът ме направи свидетел на най-страшните неща, които могат да се случат на един родител – да загуби детето си, и  на едно дете – да загуби майка си. 

През зимата на 2004 г. Еманюел Карер и спътницата му в живота Елен прекарват ваканцията си в Шри Ланка, когато островът е връхлетян от разрушително цунами. Двамата се сближават с младо семейство, загубило четири годишната си дъщеря в катастрофата, и не се разделят с него до края на престоя си. При завръщането им ги очаква не по-малко тежка новина: сестрата на Елен – млада съдийка, майка на три момиченца – е неизлечимо болна. Живият, четивен и същевременно задълбочен стил на Еманюел Карер превръща истинските истории, които разказва, в завладяващо и проникновено четиво. „Истории, различни от моята“ е разтърсваща и дълбоко човешка книга, най-малко личната измежду романите на Карер, в която се говори за живота и смъртта, за болестта и бедността, за правосъдието и справедливостта, но най-вече за любовта.

Очаквайте от същия автор „Лимонов“ – романизирана биография на противоречивата и екстравагантна личност на руския писател и политик Едуард Лимонов, отличена с наградата „Рьонодо“.

За автора

Еманюел Карер (р. 1957 г.) е внук на руски емигранти, син на известната френска интелектуалка, историчката Елен Карер-д’Анкос е френски кинокритик, сценарист и писател. Завършва политически науки, но изкуствата и литературата го влекат много повече. Започва кариерата си като кинокритик, а през 1984 г. издава първата си книга „Смелост“. Пише и сценарии, един от които - „Снежният клас“ - получава наградата „Фемина“ (1995). Поразен от аферата Жан-Клод Роман, която потриса френското обществено мнение през 1993 г., той присъства на процеса и се свързва с убиеца с намерението да напише книга. Така се появява „Врагът“ – прозвище на Сатаната, на злото, подтикнало Роман да избие цялото си семейство. През 2002 г. книгата е екранизирана от Никол Гарсиа.

Блог | Еманюел Карер
Още книги от автора
Откъс

Еманюел Карер - „Истории, различни от моята“

Спомням си, че в нощта преди вълната с Елен говорихме за раздяла. Нямаше да е трудно да се разделим: не живеехме под един покрив, нямахме деца заедно, можехме даже да останем приятели; и все пак беше тъжно. Двамата пазехме спомена за друга нощ, съвсем скоро след като се бяхме срещнали, през която не спряхме да си повтаряме, че сме се намерили, че ще изживеем остатъка от живота си заедно, и дори че ще си имаме момиченце. По-късно действително ни се роди момиченце, в момента, в който пиша, все така се надяваме, че ще остареем заедно и обичаме да си мислим, че сме разбрали всичко от самото начало. Но първата ни среща бе последвана от една сложна и хаотична година и това, което ни изглеждаше сигурно през есента на 2003-а, докато бяхме в плен на любовната магия, това, което ни изглежда сигурно, или най-малкото желано, пет години по-късно, изобщо не изглеждаше сигурно, нито желано през коледната нощ на 2004-а, в бунгалото на хотел „Ева Ланка“. Напротив, бяхме убедени, че това е последната ваканция, която прекарваме заедно и че колкото и да се стараем, тя си остава неудача. Легнали един до друг, ние не смеехме да заговорим за първия път, за обещанието, което очевидно нямаше да удържим, въпреки въодушевлението, с което бяхме повярвали в него. Помежду ни нямаше враждебност, ние просто наблюдавахме с тъга как се отдалечаваме един от друг: беше жалко. Аз не спирах да си повтарям, че съм неспособен да обичам и че това е още по-очевидно във връзката ми с Елен, която има всичко, за да бъде обичана. Мислех си как ще остарея сам. Елен пък мислеше за друго: точно преди да заминем, сестра ѝ Жулиет бе влязла в болница с белодробна емболия. Елен се страхуваше, че сестра ѝ ще се разболее много тежко и ще умре. Възразявах, че в страха ѝ няма нищо рационално, но скоро той напълно завладя съзнанието ѝ, а аз се почувствах засегнат от факта, че е погълната от нещо, в което нямам никакво участие. Тя отиде да изпуши една цигара на терасата пред бунгалото. Останах да я чакам в леглото, казвайки си, че ако се прибере скоро, ако започнем да се любим, може би няма да се разделим и ще остареем заедно. Но тя не се прибра, остана на терасата сама, загледана в просветляващото небе, заслушана в първите птичи песни, а аз заспах от другата страна, самотен и тъжен, убеден, че животът ми ще взима все по-лош обрат.
Четиримата – Елен, синът ѝ, аз и моят син – се бяхме записали на курс по гмуркане в съседното село. Предният път обаче Жан-Батист го беше заболяло ухото и не искаше да се гмурка повече, а ние пък бяхме уморени от почти безсънната нощ, така че решихме да отменим сеанса. Родриг – единственият, на когото му се ходеше – беше разочарован. Щом ти се къпе, отиди в басейна, казваше му Елен. Но на него му беше омръзнало да се къпе в басейна. Искаше поне някой да отиде с него на плажа под хотела, където не го пускахме да ходи сам, защото имаше опасни подводни течения. Но никой нямаше желание да го придружи, нито майка му, нито аз, нито пък Жан-Батист, който искаше да си чете в бунгалото. Тогава Жан-Батист беше на тринайсет години. Почти му бях наложил тази екзотична ваканция в компанията на жена, която не познаваше добре, и на много по-малко от него момче. Отегчаваше се от самото начало и ни го демонстрираше като стоеше предимно сам. Когато го питах с раздразнение дали не е доволен, че е тук, в Шри Ланка, той намусено ми отговаряше, че е доволен, но му е горещо и предпочита да си чете или да играе на Гейм Бой в бунгалото. С други думи, държеше се точно като момче, което скоро ще влезе в пубертета, а аз – точно като баща на такова момче, като от време на време се улавях, че му правя абсолютно същите забележки, които безумно ме вбесяваха в устата на родителите ми, когато бях на неговата възраст: не ти ли се излиза, не си ли любопитен, за какво сме те довели толкова далеч... Напразно. Той изчезна в бърлогата си, а Родриг, останал самичък, започна да се върти около Елен и да ѝ досажда, докато тя се опитваше да задреме в един шезлонг край огромния басейн с морска вода, където една възрастна, но невероятно атлетична германка, която приличаше на Лени Рифенщал, плуваше по два часа всяка сутрин. Аз пък, продължавайки да се самосъжалявам заради неспособността си да обичам, отидох да се разходя при аюрведиците, както наричахме групата немскоговорящи швейцарци, отседнали в по-отдалечени бунгала, които следваха курс по йога и традиционни индийски масажи. Правех по някоя поза заедно с тях, когато не бяха в пленарно заседание с учителя си. После се върнах до басейна, закуската беше раздигната, слагаха масите за обяд, скоро неминуемо щяхме да се изправим пред въпроса как да уплътним следобеда. На третия ден от престоя си вече бяхме отишли да посетим храма в гората, да храним маймунките и да видим статуите на легналия Буда, изчерпвайки ресурсите на мястото, освен ако не искахме да се впуснем в по-амбициозни културно познавателни екскурзии, които обаче не блазнеха никой от нас. Или пък трябваше да сме от онези хора, които са способни да се разхождат с дни в някое рибарско село, погълнати от ежедневието на местните жители – пазара, поправката на мрежи, всевъзможните обществени ритуали. Аз не бях от тях и се упреквах, че не съм, че няма да предам на синовете си щедрата любознателност и проницателния поглед, които будят възхищението ми у един Никола Бувие. Носех си книгата му „Рибата-скорпион“, в която писателят-пътешественик разказва за едногодишното си пребиваване в Гал, едно голямо укрепено селище на южния бряг на острова, на трийсетина километра от мястото, където се намирахме. За разлика от „Употребата на света“, най-известния му очерк, пропит с удивление и възторг, това е пътепис на краха, погубването, бездната, до която писателят не само се е доближил. Цейлон е представен като магия в коварния смисъл на думата, а не в този на туристическите пътеводители за хипарливи стопаджии и младоженци. Бувие за малко не е изгубил ума си, а нашият престой, независимо дали ще го определим като сватбено пътешествие, или като изпит за формиране на ново семейство, беше провал. Мекушав и безопасен провал впрочем, в който нямаше нищо трагично. Започваше да ми се прибира. Докато прекосявах откритото фоайе, обрасло в бугенвилеи, срещнах един клиент на хотела, който се ядосваше, че не могъл да изпрати факса си, защото токът спрял. На рецепцията му казали, че в селото се е случило нещо, някакъв инцидент, който предизвикал спирането на тока, но той не разбрал за какво точно става дума, само се надявал, че няма да трае дълго, защото факсът му бил много важен. Отидох при Елен, която вече не спеше и ми каза, че ставало нещо странно.

Следващата картина е малка група от клиенти и служители на хотела, струпани на една тераса в края на парка, с изглед към океана. На пръв поглед не се вижда нищо необичайно. Всичко изглежда нормално. После нещата сякаш се избистрят. Водата се оказва много далеч. Плажът, който се простира между прибоя и подножието на скалите, обикновено е около двайсетина метра. Сега се е ширнал до където погледът стига, сив, равен, мъжделеещ на забуленото слънце – като че ли сме на Мон Сен Мишел по време на отлив. Даваме си сметка също, че е осеян с предмети, чийто мащаб не може да се определи. Този крив силует откъснат клон ли е, или цяло дърво? Дърво, и то много голямо? Онази разбита лодка дали не е нещо по-масивно? Цял риболовен кораб, изхвърлен, строшен като орехова черупка? Не се чува никакъв шум, и най-лек полъх не помръдва перата на кокосовите палми. Не помня кои бяха първите думи в групата, към която се присъединихме, но по едно време някой промълви: two hundred children died at school, in the village.

Еманюел Карер - „Истории, различни от моята“

Спомням си, че в нощта преди вълната с Елен говорихме за раздяла. Нямаше да е трудно да се разделим: не живеехме под един покрив, нямахме деца заедно, можехме даже да останем приятели; и все пак беше тъжно. Двамата пазехме спомена за друга нощ, съвсем скоро след като се бяхме срещнали, през която не спряхме да си повтаряме, че сме се намерили, че ще изживеем остатъка от живота си заедно, и дори че ще си имаме момиченце. По-късно действително ни се роди момиченце, в момента, в който пиша, все така се надяваме, че ще остареем заедно и обичаме да си мислим, че сме разбрали всичко от самото начало. Но първата ни среща бе последвана от една сложна и хаотична година и това, което ни изглеждаше сигурно през есента на 2003-а, докато бяхме в плен на любовната магия, това, което ни изглежда сигурно, или най-малкото желано, пет години по-късно, изобщо не изглеждаше сигурно, нито желано през коледната нощ на 2004-а, в бунгалото на хотел „Ева Ланка“. Напротив, бяхме убедени, че това е последната ваканция, която прекарваме заедно и че колкото и да се стараем, тя си остава неудача. Легнали един до друг, ние не смеехме да заговорим за първия път, за обещанието, което очевидно нямаше да удържим, въпреки въодушевлението, с което бяхме повярвали в него. Помежду ни нямаше враждебност, ние просто наблюдавахме с тъга как се отдалечаваме един от друг: беше жалко. Аз не спирах да си повтарям, че съм неспособен да обичам и че това е още по-очевидно във връзката ми с Елен, която има всичко, за да бъде обичана. Мислех си как ще остарея сам. Елен пък мислеше за друго: точно преди да заминем, сестра ѝ Жулиет бе влязла в болница с белодробна емболия. Елен се страхуваше, че сестра ѝ ще се разболее много тежко и ще умре. Възразявах, че в страха ѝ няма нищо рационално, но скоро той напълно завладя съзнанието ѝ, а аз се почувствах засегнат от факта, че е погълната от нещо, в което нямам никакво участие. Тя отиде да изпуши една цигара на терасата пред бунгалото. Останах да я чакам в леглото, казвайки си, че ако се прибере скоро, ако започнем да се любим, може би няма да се разделим и ще остареем заедно. Но тя не се прибра, остана на терасата сама, загледана в просветляващото небе, заслушана в първите птичи песни, а аз заспах от другата страна, самотен и тъжен, убеден, че животът ми ще взима все по-лош обрат.
Четиримата – Елен, синът ѝ, аз и моят син – се бяхме записали на курс по гмуркане в съседното село. Предният път обаче Жан-Батист го беше заболяло ухото и не искаше да се гмурка повече, а ние пък бяхме уморени от почти безсънната нощ, така че решихме да отменим сеанса. Родриг – единственият, на когото му се ходеше – беше разочарован. Щом ти се къпе, отиди в басейна, казваше му Елен. Но на него му беше омръзнало да се къпе в басейна. Искаше поне някой да отиде с него на плажа под хотела, където не го пускахме да ходи сам, защото имаше опасни подводни течения. Но никой нямаше желание да го придружи, нито майка му, нито аз, нито пък Жан-Батист, който искаше да си чете в бунгалото. Тогава Жан-Батист беше на тринайсет години. Почти му бях наложил тази екзотична ваканция в компанията на жена, която не познаваше добре, и на много по-малко от него момче. Отегчаваше се от самото начало и ни го демонстрираше като стоеше предимно сам. Когато го питах с раздразнение дали не е доволен, че е тук, в Шри Ланка, той намусено ми отговаряше, че е доволен, но му е горещо и предпочита да си чете или да играе на Гейм Бой в бунгалото. С други думи, държеше се точно като момче, което скоро ще влезе в пубертета, а аз – точно като баща на такова момче, като от време на време се улавях, че му правя абсолютно същите забележки, които безумно ме вбесяваха в устата на родителите ми, когато бях на неговата възраст: не ти ли се излиза, не си ли любопитен, за какво сме те довели толкова далеч... Напразно. Той изчезна в бърлогата си, а Родриг, останал самичък, започна да се върти около Елен и да ѝ досажда, докато тя се опитваше да задреме в един шезлонг край огромния басейн с морска вода, където една възрастна, но невероятно атлетична германка, която приличаше на Лени Рифенщал, плуваше по два часа всяка сутрин. Аз пък, продължавайки да се самосъжалявам заради неспособността си да обичам, отидох да се разходя при аюрведиците, както наричахме групата немскоговорящи швейцарци, отседнали в по-отдалечени бунгала, които следваха курс по йога и традиционни индийски масажи. Правех по някоя поза заедно с тях, когато не бяха в пленарно заседание с учителя си. После се върнах до басейна, закуската беше раздигната, слагаха масите за обяд, скоро неминуемо щяхме да се изправим пред въпроса как да уплътним следобеда. На третия ден от престоя си вече бяхме отишли да посетим храма в гората, да храним маймунките и да видим статуите на легналия Буда, изчерпвайки ресурсите на мястото, освен ако не искахме да се впуснем в по-амбициозни културно познавателни екскурзии, които обаче не блазнеха никой от нас. Или пък трябваше да сме от онези хора, които са способни да се разхождат с дни в някое рибарско село, погълнати от ежедневието на местните жители – пазара, поправката на мрежи, всевъзможните обществени ритуали. Аз не бях от тях и се упреквах, че не съм, че няма да предам на синовете си щедрата любознателност и проницателния поглед, които будят възхищението ми у един Никола Бувие. Носех си книгата му „Рибата-скорпион“, в която писателят-пътешественик разказва за едногодишното си пребиваване в Гал, едно голямо укрепено селище на южния бряг на острова, на трийсетина километра от мястото, където се намирахме. За разлика от „Употребата на света“, най-известния му очерк, пропит с удивление и възторг, това е пътепис на краха, погубването, бездната, до която писателят не само се е доближил. Цейлон е представен като магия в коварния смисъл на думата, а не в този на туристическите пътеводители за хипарливи стопаджии и младоженци. Бувие за малко не е изгубил ума си, а нашият престой, независимо дали ще го определим като сватбено пътешествие, или като изпит за формиране на ново семейство, беше провал. Мекушав и безопасен провал впрочем, в който нямаше нищо трагично. Започваше да ми се прибира. Докато прекосявах откритото фоайе, обрасло в бугенвилеи, срещнах един клиент на хотела, който се ядосваше, че не могъл да изпрати факса си, защото токът спрял. На рецепцията му казали, че в селото се е случило нещо, някакъв инцидент, който предизвикал спирането на тока, но той не разбрал за какво точно става дума, само се надявал, че няма да трае дълго, защото факсът му бил много важен. Отидох при Елен, която вече не спеше и ми каза, че ставало нещо странно.

Следващата картина е малка група от клиенти и служители на хотела, струпани на една тераса в края на парка, с изглед към океана. На пръв поглед не се вижда нищо необичайно. Всичко изглежда нормално. После нещата сякаш се избистрят. Водата се оказва много далеч. Плажът, който се простира между прибоя и подножието на скалите, обикновено е около двайсетина метра. Сега се е ширнал до където погледът стига, сив, равен, мъжделеещ на забуленото слънце – като че ли сме на Мон Сен Мишел по време на отлив. Даваме си сметка също, че е осеян с предмети, чийто мащаб не може да се определи. Този крив силует откъснат клон ли е, или цяло дърво? Дърво, и то много голямо? Онази разбита лодка дали не е нещо по-масивно? Цял риболовен кораб, изхвърлен, строшен като орехова черупка? Не се чува никакъв шум, и най-лек полъх не помръдва перата на кокосовите палми. Не помня кои бяха първите думи в групата, към която се присъединихме, но по едно време някой промълви: two hundred children died at school, in the village.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0005-5
Купи
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени