Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Летни лъжи
Печатно издание
ISBN
978-619-150-994-2
Цена
18.00 лв.
предстояща

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Страници
248
Превод
Жанина Драгостинова
Дата на издаване
28 април 2017

Летни лъжи

Възрастна жена, която извървява пътя назад до първата си любов. Нелечимо болен възрастен мъж, който така организира последното си лято, че тихомълком да се раздели с близките си. Син, който търси близост със стария си баща. Съпруг, който вероятно се е опитал да продаде жена си. Влюбен, който няма куража да напусне уюта на познатото, за да се втурне към несигурния живот с любимата. Различни житейски проекти. Надежди. Разочарования. И малки лъжи, които „помагат“ да се понесе по-леко тежестта на живота. Какво се случва, когато илюзията изчезне? Потъваме в следващата ли? Седем съдби, седем вълнуващи истории.

„Бернхард Шлинк се числи към големите таланти на съвременната немска литература. Той е съпреживяващ, остро наблюдателен и изключително интелигентен разказвач. Прозата му е ясна, прецизна, елегантна.“
Франкфуртер нойе пресе

За автора

Бернхард Шлинк е роден през 1944 г. в Билефелд. По образование е правист, от 1992 г. професор по публично право и философия на правото в Хумболтовия университет в Берлин. 1987 -2005 г. е съдия в Конституционния съд на федерална провинция Северен Рейн-Вестфалия. На литературната сцена излиза в края на 80-те години на ХХ век първо с криминални романи. Световната си слава печели с романа „Четецът“ (1995), отличен с няколко литературни награди, екранизиран през 2008 г. от Стивън Долдри, с номинация за „Оскар“ за най-добър филм.

Бернхард Шлинк живее в Берлин и Ню Йорк.

Откъс

Бернхард Шлинк - „Летни лъжи“

НОЩТА В БАДЕН-БАДЕН

Взе Тереза със себе си, защото тя се беше надявала, че ще я вземе. Защото го беше очаквала с радост. За­щото в радостта си тя беше забавна придружителка. Защото нямаше никаква основателна причина да не я вземе.
Беше премиерата на първата му пиеса. Трябваше да седне в ложата, а на финала да излезе на сцената и заедно с артистите и режисьора да приеме или аплодис­ментите, или освиркванията. Намираше обаче, че не е заслужил да бъде освиркан за представление, което не е поставял. Но пък много му се искаше да излезе на сцената и да му ръкопляскат.
Беше запазил двойна стая в Бренерс Парк Хотел, където още никога не беше отсядал. Предусещаше радостта от лукса на стаята и банята и от това, че пре­ди премиерата ще има възможност да се разходи из парка, да седне на терасата и да си поръча „ърл грей“ и клуб-сандвич. Потеглиха ранния следобед, въпреки петъчното движение бързо напредваха по магистра­лата и още в четири часа се оказаха в Баден-Баден. Първо тя влезе във ваната със златни кранчета, после той. След това се разходиха из парка, а на верандата след чая „ърл грей“ и клуб-сандвича си поръчаха още и шампанско. Да бъдат заедно, беше приятно и не изискваше никакво усилие.
Макар и тя да искаше от него повече, отколкото той от нея и отколкото можеше да ѝ даде. Затова в продъл­жение на цяла година беше отказвала да го вижда, но после взеха да ѝ липсват прекараните заедно вечери, ходенето на кино или театър и след това вечеря, и се примири, че всички те завършват само с бегла целувка пред входната ѝ врата. Понякога в киното тя се сгушваше в него, а понякога той слагаше ръката си върху раменете ѝ. Понякога, докато вървяха, тя хващаше ръката му, а понякога той стискаше нейната в своята. Дали тя откриваше в този жест обещание, че е възмож­но помежду им да се случи и нещо повече? Той не дър­жеше да знае как е точно.
Отидоха в театъра, където бяха приветствани от режисьора, представени на артистите и отведени до ложата. После завесата се вдигна. Той не можеше да познае пиесата си. Нощта, в която преследван теро­рист се крие при родителите, сестра си и брат си, на сцената се беше превърнала в гротеска, в която всички герои бяха станали за смях, терористът с фразите си, родителите с тяхната страхлива порядъчност, както и работливият брат и морализаторстващата сестра. Но пък представлението вървеше добре и след кратко колебание той излезе на сцената заедно с режисьора и артистите, за да приеме аплодисментите.
Тереза не беше чела пиесата и непринудено се радваше на успеха му. Това му се отрази добре. На вечерята след премиерата тя непрекъснато му се усмихваше така мило, че той, който обикновено трудно издържаше публичните събирания, се отпусна и изгу­би обичайната си скованост. Разбра, че режисьорът не е превърнал пиесата му в гротеска, а я беше възприел като такава. Трябваше ли да се съгласи, че, без да знае и без да иска, е написал гротеска?
Прибраха се в хотела в приповдигнато настроение. Стаята беше подготвена за нощта, завесите дръпнати и леглата оправени. Поръча малка бутилка шампанско, седнаха по пижами на дивана, тапата излетя с гръм от гърлото. Нямаше какво повече да си кажат, но това не ги смущаваше. Върху шкафа стоеше CD-плеър и няколко диска, сред които и такъв с френска музика с акордеон. Тя се сгуши в него, а той сложи ръка на раменете ѝ. После музиката от диска и шампанското свършиха и те си легнаха, като след бегла целувка се обърнаха с гръб един към друг.
На другия ден не тръгнаха веднага да се приби­рат, посетиха художествената галерия в Баден-Баден, хапнаха в една винарна и отидоха до замъка „Хайдел­берг“. Отново да са заедно, се оказа нещо много лесно. Но когато усети телефона в джоба на панталона си, му прималя. Беше го изключил – какво ли се беше на­ събрало там?

2

Нищо, както установи вечерта вкъщи. Приятелката му Анне не му беше оставила никакво съобщение. Няма­ше как да провери дали сред останалите обаждания имаше и от нея; видя скрит номер, който можеше да е нейният, а можеше и да не е.
Звънна ѝ. Съжаляваше, че вечерта не е могъл да ѝ се обади от хотела. Станало прекалено късно. А сутринта тръгнал много рано, твърде рано, за да я безпокои. Да, освен това бил забравил телефона си у дома.
– Търсила ли си ме?
– Това беше първата вечер от няколко седмици, в която не сме говорили. Липсваше ми. – И ти на мен.
Така си беше. Не се беше чувствал добре последна­ та нощ. Близостта в поделеното легло му беше дошла много. Не ѝ съответстваше никаква духовна близост, подклаждана от любов или от желание, или от копнеж към топлина, или от страх от самотата. С Анне трябва­ ше да си подели леглото, с нея щеше да усети истински нощта. – Кога ще дойдеш? – попита тя нежно и настоятелно.
– Мислех, че ти ще дойдеш.
Не беше ли обещала след курса, който водеше в Оксфорд, да прекара няколко седмици при него – сед­мици, от които той се боеше, но пък в същото време и се радваше?
– Да, но дотогава има още четири седмици.
– Ще се опитам да дойда за уикенда по-следващата седмица. Тя замълча. Когато той я попита дали има някаква пречка за уикенда по-следващата седмица, тя рече:
– Звучиш различно.
– Различно ли?
– Различно от обикновено. Какво се е случило?
– Всичко си е наред. Може след премиерата да съм прекалил с празненството, легнах си късно и станах рано.
– Какво прави целия ден днес?
– Разглеждах и изследвах Хайделберг. Искам да на­пиша сцена, която да се развива там. 
– Толкова бързо не му хрумна нищо друго. Следователно сега в следва­щата си пиеса трябваше да сложи сцена в Хайделберг.
Тя отново замълча, преди да каже:
– Не ни се отразява добре. Ти там и аз тук. Защо не дойдеш да пишеш тук за времето, в което преподавам.
– Не мога, Анне, не мога. Имам срещи с директора на театъра в Констанц и с редактора от издателството за пиеси, и съм обещал на Щефен да помагам в предиз­борната борба. Ти си мислиш, че за разлика от теб, мога да подреждам нещата така, както си искам. Но не мога да зарежа всичко – ядоса ѝ се той.
– Предизборна борба…
– Никой не те караше … – Искаше да каже, че ни­ кой не я беше карал да приеме този курс в Оксфорд. Но полето на дейността ѝ беше все пак ограничената територия на феминистката правна теория, с която не можеше да получи твърдо назначение, а само да води отделни курсове. Можеше да разшири полето на дей­ността си. Тя обаче не искаше да прави нищо друго, а пък и интересът към курсовете ѝ му показваше, че добре прави това, което прави. Не, не искаше да постъ­пи подло. – Трябва по-добре да планираме. Трябва да си казваме, когато някой от нас иска нещо от другия. Трябва да обсъждаме какво ще предприемем и какво ще отхвърлим.
– Можеш ли да дойдеш още в сряда?
– Ще се опитам.
– Обичам те.
– Аз също те обичам.

3

Чувстваше се гузен. Беше излъгал Анне, беше ѝ се ядосал, беше на крачка да постъпи подло с нея и сега се зарадва, че телефонният разговор приключи. Излезе на балкона и като забеляза колко лятно топъл и споко­ен беше градът, седна. От време на време по улицата под балкона минаваше кола, друг път се чуваха стъпки, които се качват нагоре. Чувстваше се гузен и защото не се обаждаше на Тереза и не я питаше дали всичко е наред и изобщо как е приела нещата.
После съжали, задето се чувства гузен. Нищо не дължи на Тереза. Каквото премълча пред Анне, тряб­ваше да бъде премълчано, защото иначе тя щеше да реагира прекалено ревниво. Предишните му приятелки не бяха се притеснявали, когато чуеха, че по време на пътуване или посещение някъде е делил леглото си с друга жена, стига да е било само леглото. Анне обаче щеше да побеснее. Защо ѝ трябваше да вдига толкова шум заради някаква си друга жена! А пък това, дето смяташе, че той сам пишел законите на живота си и че по всяко време може да е на нейно разположение, докато тя трябва да следва законите на собствената си кариера  – това как пък да не го ядоса? Тя е избрала своя път, както и той своя.
Беше доволен, че телефонният разговор приключи, но вече живееше в очакване на следващия. Познаваха се и се обичаха от седем години, все още обаче не бяха успели да придадат стабилност на общия си живот. Анне имаше в Амстердам апартамент и преподавател­ско място, от което не можеше да живее, но което по всяко време можеше да зареже, за да иде да преподава в Англия или в Америка, или в Канада, или в Австралия, или в Нова Зеландия. Тогава той ѝ отиваше на гости и оставаше понякога по-дълго, друг път по-кратко. Меж­дувременно тя идваше при него във Франкфурт за няколко дни или седмица, или пък той отиваше при нея в Амстердам за няколко дни или месеци. Във Франкфурт той я намираше прекалено претенциозна, а тя него прекалено дребнав, но в Амстердам напрежението помеж­ду им беше по-малко, дали защото тя беше по-велико­душна от него, или пък той по-скромен от нея. Малко повече от една трета от годината прекарваха заедно. В останалото време животът на Анне беше неустановен, живот от куфари и по хотели, докато неговият си про­тичаше по установен спокоен ред – с представления, концерти, изложби и срещи, със занимания в писател­ ския съюз и партията, с приятели и хм, с Тереза.
Не че всичко това значеше много за него. Беше до­волен от отпадането на всяко представление, концерт или изложба, от отказа от всяка среща, от всички слу­чаи, в които политическите покани или щения не по­падаха в пощенската му кутия или пък в получените имейли. Но да зареже всичко това и да отиде при Анне в Амстердам, за да тръгне с нея по света – не, това не можеше да направи.
Не можеше да го направи, макар че усещаше като физическа болка липсата ѝ. Когато беше щастлив и би искал да сподели с нея щастието си, когато беше не­щастен и би имал нужда от утехата ѝ, когато не мо­жеше да обсъди с нея мислите и проектите си. Когато лежеше сам в леглото. При това, когато бяха заедно, те почти не обсъждаха неговите мисли и проекти, а при утешаването тя съвсем не беше чак толкова състрада­ телна, а пък в щастието чак толкова екзалтирана, както на него би му се искало. Тя беше решително действаща жена и когато я видя за първи път, той забеляза тази дейна решителност в хубавото ѝ лице на момиче от село с много лунички и червеникаворуса коса, и вед­нага я пожела. Също така пожела и тежкото ѝ, силно, вдъхващо доверие тяло. Да заспива и да се събужда до него, нощем да го усеща до себе си – беше еднакво хубаво, когато бяха заедно и когато си го представяше, като бяха разделени.
Но колкото и да копнееха един за друг, колкото и да им харесваше да са заедно – винаги се стигаше до опустошителни спречквания. Защото той беше приел повече разделения им живот, отколкото този заедно, а тя не. Защото той не беше така мобилен и винаги на разположение, както според нея би трябвало да бъде. Защото тя не правеше в кариерата си онези компроми­си, които според него би трябвало да прави. Защото тя ровеше из нещата му и го шпионираше. Защото той лъжеше, когато с малки лъжи можеше да предотвра­ти големи конфликти. Защото никога не можеше да ѝ угоди. Защото тя често усещаше неуважително и грубо отношение към себе си. Като се ядосаше, тя му се разкрещяваше, а той се отдръпваше и се свиваше в себе си. Понякога насред виковете ѝ на безпомощната му физиономия се промъкваше непохватна усмивка, кое­то още повече я разгневяваше.
Но раните от кавгите заздравяваха по-бързо от бол­ките на копнежа. След време от спречкванията оста­ваше само споменът, че нещо е имало, някакъв горещ извор, който всеки миг би могъл да заклокочи, засъска и разнесе парата си, който би могъл смъртоносно да ги попари и изгори, ако паднат вътре в него. Но можеха и да избегнат падането. Може би един ден щеше да се установи, че горещият извор е бил само привидение. Един ден? Може би още при следващата им среща, за която те копнееха и която радостно очакваха!

Бернхард Шлинк - „Летни лъжи“

НОЩТА В БАДЕН-БАДЕН

Взе Тереза със себе си, защото тя се беше надявала, че ще я вземе. Защото го беше очаквала с радост. За­щото в радостта си тя беше забавна придружителка. Защото нямаше никаква основателна причина да не я вземе.
Беше премиерата на първата му пиеса. Трябваше да седне в ложата, а на финала да излезе на сцената и заедно с артистите и режисьора да приеме или аплодис­ментите, или освиркванията. Намираше обаче, че не е заслужил да бъде освиркан за представление, което не е поставял. Но пък много му се искаше да излезе на сцената и да му ръкопляскат.
Беше запазил двойна стая в Бренерс Парк Хотел, където още никога не беше отсядал. Предусещаше радостта от лукса на стаята и банята и от това, че пре­ди премиерата ще има възможност да се разходи из парка, да седне на терасата и да си поръча „ърл грей“ и клуб-сандвич. Потеглиха ранния следобед, въпреки петъчното движение бързо напредваха по магистра­лата и още в четири часа се оказаха в Баден-Баден. Първо тя влезе във ваната със златни кранчета, после той. След това се разходиха из парка, а на верандата след чая „ърл грей“ и клуб-сандвича си поръчаха още и шампанско. Да бъдат заедно, беше приятно и не изискваше никакво усилие.
Макар и тя да искаше от него повече, отколкото той от нея и отколкото можеше да ѝ даде. Затова в продъл­жение на цяла година беше отказвала да го вижда, но после взеха да ѝ липсват прекараните заедно вечери, ходенето на кино или театър и след това вечеря, и се примири, че всички те завършват само с бегла целувка пред входната ѝ врата. Понякога в киното тя се сгушваше в него, а понякога той слагаше ръката си върху раменете ѝ. Понякога, докато вървяха, тя хващаше ръката му, а понякога той стискаше нейната в своята. Дали тя откриваше в този жест обещание, че е възмож­но помежду им да се случи и нещо повече? Той не дър­жеше да знае как е точно.
Отидоха в театъра, където бяха приветствани от режисьора, представени на артистите и отведени до ложата. После завесата се вдигна. Той не можеше да познае пиесата си. Нощта, в която преследван теро­рист се крие при родителите, сестра си и брат си, на сцената се беше превърнала в гротеска, в която всички герои бяха станали за смях, терористът с фразите си, родителите с тяхната страхлива порядъчност, както и работливият брат и морализаторстващата сестра. Но пък представлението вървеше добре и след кратко колебание той излезе на сцената заедно с режисьора и артистите, за да приеме аплодисментите.
Тереза не беше чела пиесата и непринудено се радваше на успеха му. Това му се отрази добре. На вечерята след премиерата тя непрекъснато му се усмихваше така мило, че той, който обикновено трудно издържаше публичните събирания, се отпусна и изгу­би обичайната си скованост. Разбра, че режисьорът не е превърнал пиесата му в гротеска, а я беше възприел като такава. Трябваше ли да се съгласи, че, без да знае и без да иска, е написал гротеска?
Прибраха се в хотела в приповдигнато настроение. Стаята беше подготвена за нощта, завесите дръпнати и леглата оправени. Поръча малка бутилка шампанско, седнаха по пижами на дивана, тапата излетя с гръм от гърлото. Нямаше какво повече да си кажат, но това не ги смущаваше. Върху шкафа стоеше CD-плеър и няколко диска, сред които и такъв с френска музика с акордеон. Тя се сгуши в него, а той сложи ръка на раменете ѝ. После музиката от диска и шампанското свършиха и те си легнаха, като след бегла целувка се обърнаха с гръб един към друг.
На другия ден не тръгнаха веднага да се приби­рат, посетиха художествената галерия в Баден-Баден, хапнаха в една винарна и отидоха до замъка „Хайдел­берг“. Отново да са заедно, се оказа нещо много лесно. Но когато усети телефона в джоба на панталона си, му прималя. Беше го изключил – какво ли се беше на­ събрало там?

2

Нищо, както установи вечерта вкъщи. Приятелката му Анне не му беше оставила никакво съобщение. Няма­ше как да провери дали сред останалите обаждания имаше и от нея; видя скрит номер, който можеше да е нейният, а можеше и да не е.
Звънна ѝ. Съжаляваше, че вечерта не е могъл да ѝ се обади от хотела. Станало прекалено късно. А сутринта тръгнал много рано, твърде рано, за да я безпокои. Да, освен това бил забравил телефона си у дома.
– Търсила ли си ме?
– Това беше първата вечер от няколко седмици, в която не сме говорили. Липсваше ми. – И ти на мен.
Така си беше. Не се беше чувствал добре последна­ та нощ. Близостта в поделеното легло му беше дошла много. Не ѝ съответстваше никаква духовна близост, подклаждана от любов или от желание, или от копнеж към топлина, или от страх от самотата. С Анне трябва­ ше да си подели леглото, с нея щеше да усети истински нощта. – Кога ще дойдеш? – попита тя нежно и настоятелно.
– Мислех, че ти ще дойдеш.
Не беше ли обещала след курса, който водеше в Оксфорд, да прекара няколко седмици при него – сед­мици, от които той се боеше, но пък в същото време и се радваше?
– Да, но дотогава има още четири седмици.
– Ще се опитам да дойда за уикенда по-следващата седмица. Тя замълча. Когато той я попита дали има някаква пречка за уикенда по-следващата седмица, тя рече:
– Звучиш различно.
– Различно ли?
– Различно от обикновено. Какво се е случило?
– Всичко си е наред. Може след премиерата да съм прекалил с празненството, легнах си късно и станах рано.
– Какво прави целия ден днес?
– Разглеждах и изследвах Хайделберг. Искам да на­пиша сцена, която да се развива там. 
– Толкова бързо не му хрумна нищо друго. Следователно сега в следва­щата си пиеса трябваше да сложи сцена в Хайделберг.
Тя отново замълча, преди да каже:
– Не ни се отразява добре. Ти там и аз тук. Защо не дойдеш да пишеш тук за времето, в което преподавам.
– Не мога, Анне, не мога. Имам срещи с директора на театъра в Констанц и с редактора от издателството за пиеси, и съм обещал на Щефен да помагам в предиз­борната борба. Ти си мислиш, че за разлика от теб, мога да подреждам нещата така, както си искам. Но не мога да зарежа всичко – ядоса ѝ се той.
– Предизборна борба…
– Никой не те караше … – Искаше да каже, че ни­ кой не я беше карал да приеме този курс в Оксфорд. Но полето на дейността ѝ беше все пак ограничената територия на феминистката правна теория, с която не можеше да получи твърдо назначение, а само да води отделни курсове. Можеше да разшири полето на дей­ността си. Тя обаче не искаше да прави нищо друго, а пък и интересът към курсовете ѝ му показваше, че добре прави това, което прави. Не, не искаше да постъ­пи подло. – Трябва по-добре да планираме. Трябва да си казваме, когато някой от нас иска нещо от другия. Трябва да обсъждаме какво ще предприемем и какво ще отхвърлим.
– Можеш ли да дойдеш още в сряда?
– Ще се опитам.
– Обичам те.
– Аз също те обичам.

3

Чувстваше се гузен. Беше излъгал Анне, беше ѝ се ядосал, беше на крачка да постъпи подло с нея и сега се зарадва, че телефонният разговор приключи. Излезе на балкона и като забеляза колко лятно топъл и споко­ен беше градът, седна. От време на време по улицата под балкона минаваше кола, друг път се чуваха стъпки, които се качват нагоре. Чувстваше се гузен и защото не се обаждаше на Тереза и не я питаше дали всичко е наред и изобщо как е приела нещата.
После съжали, задето се чувства гузен. Нищо не дължи на Тереза. Каквото премълча пред Анне, тряб­ваше да бъде премълчано, защото иначе тя щеше да реагира прекалено ревниво. Предишните му приятелки не бяха се притеснявали, когато чуеха, че по време на пътуване или посещение някъде е делил леглото си с друга жена, стига да е било само леглото. Анне обаче щеше да побеснее. Защо ѝ трябваше да вдига толкова шум заради някаква си друга жена! А пък това, дето смяташе, че той сам пишел законите на живота си и че по всяко време може да е на нейно разположение, докато тя трябва да следва законите на собствената си кариера  – това как пък да не го ядоса? Тя е избрала своя път, както и той своя.
Беше доволен, че телефонният разговор приключи, но вече живееше в очакване на следващия. Познаваха се и се обичаха от седем години, все още обаче не бяха успели да придадат стабилност на общия си живот. Анне имаше в Амстердам апартамент и преподавател­ско място, от което не можеше да живее, но което по всяко време можеше да зареже, за да иде да преподава в Англия или в Америка, или в Канада, или в Австралия, или в Нова Зеландия. Тогава той ѝ отиваше на гости и оставаше понякога по-дълго, друг път по-кратко. Меж­дувременно тя идваше при него във Франкфурт за няколко дни или седмица, или пък той отиваше при нея в Амстердам за няколко дни или месеци. Във Франкфурт той я намираше прекалено претенциозна, а тя него прекалено дребнав, но в Амстердам напрежението помеж­ду им беше по-малко, дали защото тя беше по-велико­душна от него, или пък той по-скромен от нея. Малко повече от една трета от годината прекарваха заедно. В останалото време животът на Анне беше неустановен, живот от куфари и по хотели, докато неговият си про­тичаше по установен спокоен ред – с представления, концерти, изложби и срещи, със занимания в писател­ ския съюз и партията, с приятели и хм, с Тереза.
Не че всичко това значеше много за него. Беше до­волен от отпадането на всяко представление, концерт или изложба, от отказа от всяка среща, от всички слу­чаи, в които политическите покани или щения не по­падаха в пощенската му кутия или пък в получените имейли. Но да зареже всичко това и да отиде при Анне в Амстердам, за да тръгне с нея по света – не, това не можеше да направи.
Не можеше да го направи, макар че усещаше като физическа болка липсата ѝ. Когато беше щастлив и би искал да сподели с нея щастието си, когато беше не­щастен и би имал нужда от утехата ѝ, когато не мо­жеше да обсъди с нея мислите и проектите си. Когато лежеше сам в леглото. При това, когато бяха заедно, те почти не обсъждаха неговите мисли и проекти, а при утешаването тя съвсем не беше чак толкова състрада­ телна, а пък в щастието чак толкова екзалтирана, както на него би му се искало. Тя беше решително действаща жена и когато я видя за първи път, той забеляза тази дейна решителност в хубавото ѝ лице на момиче от село с много лунички и червеникаворуса коса, и вед­нага я пожела. Също така пожела и тежкото ѝ, силно, вдъхващо доверие тяло. Да заспива и да се събужда до него, нощем да го усеща до себе си – беше еднакво хубаво, когато бяха заедно и когато си го представяше, като бяха разделени.
Но колкото и да копнееха един за друг, колкото и да им харесваше да са заедно – винаги се стигаше до опустошителни спречквания. Защото той беше приел повече разделения им живот, отколкото този заедно, а тя не. Защото той не беше така мобилен и винаги на разположение, както според нея би трябвало да бъде. Защото тя не правеше в кариерата си онези компроми­си, които според него би трябвало да прави. Защото тя ровеше из нещата му и го шпионираше. Защото той лъжеше, когато с малки лъжи можеше да предотвра­ти големи конфликти. Защото никога не можеше да ѝ угоди. Защото тя често усещаше неуважително и грубо отношение към себе си. Като се ядосаше, тя му се разкрещяваше, а той се отдръпваше и се свиваше в себе си. Понякога насред виковете ѝ на безпомощната му физиономия се промъкваше непохватна усмивка, кое­то още повече я разгневяваше.
Но раните от кавгите заздравяваха по-бързо от бол­ките на копнежа. След време от спречкванията оста­ваше само споменът, че нещо е имало, някакъв горещ извор, който всеки миг би могъл да заклокочи, засъска и разнесе парата си, който би могъл смъртоносно да ги попари и изгори, ако паднат вътре в него. Но можеха и да избегнат падането. Може би един ден щеше да се установи, че горещият извор е бил само привидение. Един ден? Може би още при следващата им среща, за която те копнееха и която радостно очакваха!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-994-2
предстояща
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени