Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Укротителят на лъвове
Печатно издание
ISBN
978-619-150-984-3
Купи
Цена
16.00 лв.
(20.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-985-0
Купи
Цена
13.00 лв.
(20.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (12)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
420 гр.
Страници
432
Превод
Любомир Гиздов
Дата на издаване
10 февруари 2017

Укротителят на лъвове

Зима във Фелбака. Едно полуголо момиче ненадейно излиза от гората и е блъснато от преминаваща кола. Това е Виктория, изчезнала от 4 месеца. Изчезнали са и други момичета. Патрик Хедстрьом и колегите му започват разследване. В това време Ерика Фалк пише книга за стар случай на убийство – на бивш укротител на лъвове, установил се във Фелбака. Жена му Лайла, осъдена за убийството му, упорито крие някаква мрачна тайна. И не спира да получава в затвора неподписани заплашителни картички. Докато разговаря с нея, докато се занимава с децата си и наглежда сестра си, която изживява поредната криза, Ерика не пропуска да се намеси и в разследването на съпруга си. Постепенно и на двамата започва да им се струва, че между двата случая има връзка. Но каква? Всички замесени в историята лица се държат подозрително. Интригата става изключително заплетена. Фантазията на Камила Лекберг сякаш не знае граници. В крайна сметка всичко се изяснява. Само дето Лайла получава още една картичка. Дали писателката не иска да ни подскаже, че историята ще има продължение?

За автора

Сега, когато скандинавската криминална литература твърдо се установи на върха на жанра, става ясно, че Хенинг Манкел и Стиг Ларшон са две утвърдени, но не останали без конкуренция имена. Третото, вече известно в цял свят, е Камила Лекберг, нашумяла гръмко в родната си Швеция и преведена на повечето езици. Тя има в портфолиото си седем романа, първия от които държите в ръка, а феноменалният й успех в родината е повторен навсякъде с триумфалното оглавяване на листите на най-продаваните книги. В англоговорещите страни я наричат „шведската Агата Кристи“, но това далеч не е цялата истина. Макар да разполагаме с провинциално селце (в каквото е родена и самата авторка) и с богат набор от заподозрени в едно отвратително убийство, и макар фабулата да е изпипана с майсторството на английската крими-кралица, Лекберг е подчертано съвременна, модерна писателка и предоставя на вниманието ни един много точен, дори задълбочен разрез на днешното шведско общество.

Още за Камила Лекберг
Откъс

Камила Лекберг - „Укротителят на лъвове“

Конят усети мириса на страх още преди момичето да се появи откъм гората. Ездачката притисна хълбоците му с пети и го пришпори, макар че нямаше нужда. Двамата бяха толкова добре сработени, че животното, така или иначе, щеше да усети желанието й. Глухият, ритмичен звук от копитата нарушаваше тишината. През нощта бе навалял дебел слой сняг. Конят си проправяше път през него, а фините снежинки се вдигаха като дим около копитата му.
Момичето не тичаше. Вървеше нестабилно, с неравномерни движения, увила плътно ръце около тялото си.
Ездачката се провикна. Силният вик накара животното да разбере, че нещо не е наред. Момичето не отговори, а просто продължи да върви напред, залитайки.
Приближаваха се и конят се забърза още повече. Силната, остра миризма на страх се смеси с нещо друго, нещо неопределимо и толкова плашещо, че той присви уши назад. Искаше да спре, да се обърне и да се отправи в галоп към сигурността на конюшнята. Това място не беше безопасно.
Пътят лежеше помежду им. Беше пуст, а пресният сняг, който вятърът разнасяше по асфалта, приличаше на лека мъгла.
Девойката продължаваше да върви към тях. Стъпалата й бяха боси, а червеното по голите й крака контрастираше ярко с белотата наоколо. Покритите със сняг клони зад гърба й бяха като бели кулиси. Вече беше съвсем близо до тях, от другата страна на пътя, и конят отново чу ездачката да вика. Гласът й му беше добре познат, но въпреки това прозвуча някак си чуждо.
Внезапно момичето спря. Стоеше насред пътя, а снегът се вихреше около стъпалата й. Имаше нещо странно в очите й. Изглеждаха като черни дупки върху бялото й лице. Колата сякаш се появи от нищото. Шумът от спирачките проряза тишината, а след него се чу строполяването на тяло върху асфалта. Ездачката дръпна юздите толкова силно, че удилото се заби в краищата на устата му. Конят се подчини и спря рязко. Тя беше той и той беше тя. Така се бе научил.
Момичето лежеше неподвижно на земята. Чудноватите й очи бяха обърнати към небето.

* * *

Ерика Фалк спря пред затвора и за пръв път го огледа по-подробно. При предишните си посещения беше така завладяна от мисълта за жената, с която отиваше да се срещне, че не бе обърнала внимание на самата сграда и околностите. Но тези впечатления щяха да са й необходими за написването на книгата за Лайла Ковалска – жената, която преди толкова много години бе убила брутално мъжа си Владек.
Замисли се как да предаде атмосферата, надвиснала над подобната на бункер постройка, как да накара читателите да почувстват изолацията и безнадеждността. Затворът се намираше на малко повече от половин час път с кола от Фелбака, пуст и уединен, опасан с ограда и бодлива тел, но без кули с въоръжени пазачи, каквито винаги имаше по американските филми. Беше построен единствено с мисълта за функционалност, а предназначението му беше да държи хората вътре.
Отвън затворът изглеждаше необитаем, но Ерика знаеше, че всъщност е препълнен. Поради икономиите и недостатъчния бюджет се налагаше колкото се може повече затворници да делят ограниченото пространство. Политиците в общината нямаха особен интерес да влагат пари в нов затвор – това би довело до загуба на гласове на изборите. Предпочитаха да се задоволят със стария.
Студът започна да се прокрадва под дрехите й и Ерика тръгна към входа. Щом влезе в приемната, пазачът погледна лениво документите й и кимна, без да вдигне поглед. После се изправи и тя го последва по коридора, мислейки си за мъчителното начало на деня. Напоследък като че ли всички сутрини бяха такива. Би подценила ситуацията, ако кажеше, че близнаците просто са навлезли в опърничавата възраст. Изобщо не си спомняше Мая да й е създавала такива проблеми, когато беше на две години, нито пък на каквато и да е друга възраст, ако е за въпрос. С Ноел беше най-зле. Той от самото начало беше по-шумният от двамата, а Антон с радост му подражаваше. Ако Ноел пищеше, пищеше и той. Цяло чудо бе, че тя и Патрик още имаха здрави тъпанчета, като се има предвид нивото на децибелите в дома им.
Друг бич беше обличането на зимните дрехи. Ерика се подуши дискретно под мишницата. Вече започваше да мирише на пот. Когато най-накрая успя да се пребори с близнаците и да им сложи всички дрехи, за да може да ги заведе с Мая на детска градина, времето вече беше толкова напреднало, че нямаше за кога да се преоблича. Е, поне не отиваше на парти.
Връзката ключове издрънча, когато пазачът отключи вратата и въведе Ерика в стаята за посещения. Някак си й се струваше странно и старомодно, че тук още ползваха традиционни ключалки. Но, естествено, по-лесно беше да се сдобиеш с код за електронна брава, отколкото да откраднеш ключ, та може би не беше толкова странно, че старите решения често печелеха пред съвременните.
Лайла седеше зад единствената маса в стаята. Беше обърнала лице към прозореца, така че зимните лъчи, които минаваха през него, създаваха ореол около русата й коса. Решетката от външната страна на стъклото образуваше правоъгълници от светлина по пода. В осветените участъци се вихреха прашинки, които разкриваха, че стаята не е била почистена толкова старателно, колкото би трябвало.
– Здравей – каза Ерика и седна.
Чудеше се защо Лайла се съгласи отново да се срещне с нея. Виждаха се за трети път, а не бе постигнала особен напредък. В началото Лайла изобщо отказваше да я приеме. Нямаше значение колко умолителни писма й пишеше Ерика или колко пъти й се обаждаше. Но преди няколко месеца Лайла внезапно каза да. Вероятно посещенията приятно разнообразяваха монотонния й живот в затвора и докато Лайла беше съгласна, Ерика смяташе да постоянства. Отдавна копнееше да разкаже една история, а не можеше да го стори без нейната помощ.
– Здравей, Ерика.
Лайла впери особения си светлосин поглед в нея. Първия път, когато се срещнаха, Ерика се сети за кучетата, които теглеха шейни. След посещението провери как се казваше породата. Хъски. Лайла имаше очи като на сибирско хъски.
– Защо искаш да се видим, щом не желаеш да говорим за случая? – попита Ерика, минавайки направо на въпроса.
Веднага съжали, че е използвала такава дума. За Лайла станалото не беше случай. Беше трагедия, която продължаваше да я измъчва. Лайла сви рамене.
– Нямам други посетители – каза тя.
Ерика извади папката със статии, снимки и записки от чантата си.
– Още не съм се отказала – каза тя и почука с пръст по папката.
– Това е цената, която се налага да плащам за малко компания – каза Лайла, неочаквано проявявайки чувството си за хумор, което Ерика забелязваше от време на време.
Леката усмивка промени цялото й лице. Ерика беше виждала нейни снимки от времето преди случката. Не беше красива, а сладка, по някакъв нетипичен, очарователен начин. На снимките косата й беше дълга, най-често пусната и гладко сресана. Сега беше много къса и подравнена. Това не беше истинска прическа, Лайла просто бе подстригана по начин, който показваше, че тя отдавна не се интересува от външния си вид. А и защо да го прави? От много години не беше излизала навън. За кого да се разкрасява тук вътре? За посетителите, които така и не идваха? За другите затворнички? За пазачите?
– Днес изглеждаш изморена – каза Лайла, след като я огледа внимателно. – Тежка сутрин ли имаше?
– Тежка сутрин, тежка вечер снощи, а вероятно и следобедът ще е също толкова тежък. Но с малките деца е така...
Ерика въздъхна дълбоко и се опита да се отпусне. Сама усещаше колко е напрегната след сутрешния стрес.
– Петер винаги беше толкова послушен – каза Лайла и над светлите й очи като че падна було. – Не си спомням някога изобщо да се е държал опърничаво.
 – Предния път каза, че бил много мълчалив.
– Да, първоначално смятахме, че му има нещо. Не каза и дума, докато не навърши три. Исках да го заведем на специалист, но Владек отказваше. Тя изсумтя и сякаш неволно сви ръцете си, подпрени на масата.
– И какво стана, когато навърши три?
– Един ден просто проговори. С цели изречения. Богат речник. Леко фъфлеше, но иначе звучеше все едно винаги е говорил. Все едно годините на спокойно мълчание не ги е имало.
– И така и не намерихте обяснение?
– Не, кой да ни го даде?
Владек не искаше да молим никого за помощ. Все казваше, че чужди хора не бива да се месят в работите на семейството.
– Защо според теб Петер е мълчал толкова дълго?
Лайла обърна лице към прозореца и слънцето отново образува ореол около късата й коса. Браздите, които годините бяха издълбали в лицето й, си личаха безмилостно на светлината. Като карта на всички страдания, които бе преживяла.
– Съзнавал е, че е най-добре да бъде колкото се може по-незабележим. Да не създава суматоха около себе си. Петер беше умно момче.
– А Луис? Тя рано ли проговори?
Ерика затаи дъх. Досега Лайла се бе преструвала, че не чува въпросите, свързани с дъщеря й. Така стана и този път.
– Петер обичаше да подрежда. Искаше всичко да си има място. Когато редеше кубчета като бебе, правеше перфектни, прави кули и винаги се разстройваше, когато...
Лайла млъкна рязко. Ерика я видя как прехапва устни и се опита със силата на мисълта да я накара да продължи, да изрече това, което старателно заключваше вътре в себе си. Но мигът отмина. Точно както и при предните им срещи. Понякога Лайла като че стоеше на ръба на пропаст и дълбоко в себе си искаше да скочи. Сякаш искаше да се хвърли с главата напред, но някаква по-могъща сила я принуждаваше да отстъпи и да се приюти в сигурността на сенките.
Асоциацията на Ерика не беше случайна. Още при първото си посещение остана с впечатлението, че Лайла живее в свят на сенки. Че сегашният й живот тече паралелно с онзи, който бе водила някога и който беше потънал в бездънен мрак преди толкова много години.
– Понякога имаш ли чувството, че още малко и ще изгубиш търпение с момчетата? Че си на път да преминеш невидимата граница?
Лайла звучеше искрено заинтересована, но в гласа й имаше и умолителни нотки. Не беше лесно да се отговори на въпроса. Всички родители са усещали как се доближават до границата между позволено и забранено, брояли са тихо до десет, докато в главата им избухват мисли за това какво биха могли да направят, за да сложат край на разправиите и врявата. Но имаше голяма разлика между чувства и реални действия. Така че Ерика поклати глава.
– Никога не бих могла да им навредя.
Първоначално Лайла не отговори. Просто погледна Ерика с искрящите си сини очи. Но щом пазачът почука и съобщи, че времето за посещения е изтекло, Лайла каза тихо, все още вперила поглед в Ерика:
– Само така си мислиш.
Ерика си представи снимките в папката и настръхна.

Камила Лекберг - „Укротителят на лъвове“

Конят усети мириса на страх още преди момичето да се появи откъм гората. Ездачката притисна хълбоците му с пети и го пришпори, макар че нямаше нужда. Двамата бяха толкова добре сработени, че животното, така или иначе, щеше да усети желанието й. Глухият, ритмичен звук от копитата нарушаваше тишината. През нощта бе навалял дебел слой сняг. Конят си проправяше път през него, а фините снежинки се вдигаха като дим около копитата му.
Момичето не тичаше. Вървеше нестабилно, с неравномерни движения, увила плътно ръце около тялото си.
Ездачката се провикна. Силният вик накара животното да разбере, че нещо не е наред. Момичето не отговори, а просто продължи да върви напред, залитайки.
Приближаваха се и конят се забърза още повече. Силната, остра миризма на страх се смеси с нещо друго, нещо неопределимо и толкова плашещо, че той присви уши назад. Искаше да спре, да се обърне и да се отправи в галоп към сигурността на конюшнята. Това място не беше безопасно.
Пътят лежеше помежду им. Беше пуст, а пресният сняг, който вятърът разнасяше по асфалта, приличаше на лека мъгла.
Девойката продължаваше да върви към тях. Стъпалата й бяха боси, а червеното по голите й крака контрастираше ярко с белотата наоколо. Покритите със сняг клони зад гърба й бяха като бели кулиси. Вече беше съвсем близо до тях, от другата страна на пътя, и конят отново чу ездачката да вика. Гласът й му беше добре познат, но въпреки това прозвуча някак си чуждо.
Внезапно момичето спря. Стоеше насред пътя, а снегът се вихреше около стъпалата й. Имаше нещо странно в очите й. Изглеждаха като черни дупки върху бялото й лице. Колата сякаш се появи от нищото. Шумът от спирачките проряза тишината, а след него се чу строполяването на тяло върху асфалта. Ездачката дръпна юздите толкова силно, че удилото се заби в краищата на устата му. Конят се подчини и спря рязко. Тя беше той и той беше тя. Така се бе научил.
Момичето лежеше неподвижно на земята. Чудноватите й очи бяха обърнати към небето.

* * *

Ерика Фалк спря пред затвора и за пръв път го огледа по-подробно. При предишните си посещения беше така завладяна от мисълта за жената, с която отиваше да се срещне, че не бе обърнала внимание на самата сграда и околностите. Но тези впечатления щяха да са й необходими за написването на книгата за Лайла Ковалска – жената, която преди толкова много години бе убила брутално мъжа си Владек.
Замисли се как да предаде атмосферата, надвиснала над подобната на бункер постройка, как да накара читателите да почувстват изолацията и безнадеждността. Затворът се намираше на малко повече от половин час път с кола от Фелбака, пуст и уединен, опасан с ограда и бодлива тел, но без кули с въоръжени пазачи, каквито винаги имаше по американските филми. Беше построен единствено с мисълта за функционалност, а предназначението му беше да държи хората вътре.
Отвън затворът изглеждаше необитаем, но Ерика знаеше, че всъщност е препълнен. Поради икономиите и недостатъчния бюджет се налагаше колкото се може повече затворници да делят ограниченото пространство. Политиците в общината нямаха особен интерес да влагат пари в нов затвор – това би довело до загуба на гласове на изборите. Предпочитаха да се задоволят със стария.
Студът започна да се прокрадва под дрехите й и Ерика тръгна към входа. Щом влезе в приемната, пазачът погледна лениво документите й и кимна, без да вдигне поглед. После се изправи и тя го последва по коридора, мислейки си за мъчителното начало на деня. Напоследък като че ли всички сутрини бяха такива. Би подценила ситуацията, ако кажеше, че близнаците просто са навлезли в опърничавата възраст. Изобщо не си спомняше Мая да й е създавала такива проблеми, когато беше на две години, нито пък на каквато и да е друга възраст, ако е за въпрос. С Ноел беше най-зле. Той от самото начало беше по-шумният от двамата, а Антон с радост му подражаваше. Ако Ноел пищеше, пищеше и той. Цяло чудо бе, че тя и Патрик още имаха здрави тъпанчета, като се има предвид нивото на децибелите в дома им.
Друг бич беше обличането на зимните дрехи. Ерика се подуши дискретно под мишницата. Вече започваше да мирише на пот. Когато най-накрая успя да се пребори с близнаците и да им сложи всички дрехи, за да може да ги заведе с Мая на детска градина, времето вече беше толкова напреднало, че нямаше за кога да се преоблича. Е, поне не отиваше на парти.
Връзката ключове издрънча, когато пазачът отключи вратата и въведе Ерика в стаята за посещения. Някак си й се струваше странно и старомодно, че тук още ползваха традиционни ключалки. Но, естествено, по-лесно беше да се сдобиеш с код за електронна брава, отколкото да откраднеш ключ, та може би не беше толкова странно, че старите решения често печелеха пред съвременните.
Лайла седеше зад единствената маса в стаята. Беше обърнала лице към прозореца, така че зимните лъчи, които минаваха през него, създаваха ореол около русата й коса. Решетката от външната страна на стъклото образуваше правоъгълници от светлина по пода. В осветените участъци се вихреха прашинки, които разкриваха, че стаята не е била почистена толкова старателно, колкото би трябвало.
– Здравей – каза Ерика и седна.
Чудеше се защо Лайла се съгласи отново да се срещне с нея. Виждаха се за трети път, а не бе постигнала особен напредък. В началото Лайла изобщо отказваше да я приеме. Нямаше значение колко умолителни писма й пишеше Ерика или колко пъти й се обаждаше. Но преди няколко месеца Лайла внезапно каза да. Вероятно посещенията приятно разнообразяваха монотонния й живот в затвора и докато Лайла беше съгласна, Ерика смяташе да постоянства. Отдавна копнееше да разкаже една история, а не можеше да го стори без нейната помощ.
– Здравей, Ерика.
Лайла впери особения си светлосин поглед в нея. Първия път, когато се срещнаха, Ерика се сети за кучетата, които теглеха шейни. След посещението провери как се казваше породата. Хъски. Лайла имаше очи като на сибирско хъски.
– Защо искаш да се видим, щом не желаеш да говорим за случая? – попита Ерика, минавайки направо на въпроса.
Веднага съжали, че е използвала такава дума. За Лайла станалото не беше случай. Беше трагедия, която продължаваше да я измъчва. Лайла сви рамене.
– Нямам други посетители – каза тя.
Ерика извади папката със статии, снимки и записки от чантата си.
– Още не съм се отказала – каза тя и почука с пръст по папката.
– Това е цената, която се налага да плащам за малко компания – каза Лайла, неочаквано проявявайки чувството си за хумор, което Ерика забелязваше от време на време.
Леката усмивка промени цялото й лице. Ерика беше виждала нейни снимки от времето преди случката. Не беше красива, а сладка, по някакъв нетипичен, очарователен начин. На снимките косата й беше дълга, най-често пусната и гладко сресана. Сега беше много къса и подравнена. Това не беше истинска прическа, Лайла просто бе подстригана по начин, който показваше, че тя отдавна не се интересува от външния си вид. А и защо да го прави? От много години не беше излизала навън. За кого да се разкрасява тук вътре? За посетителите, които така и не идваха? За другите затворнички? За пазачите?
– Днес изглеждаш изморена – каза Лайла, след като я огледа внимателно. – Тежка сутрин ли имаше?
– Тежка сутрин, тежка вечер снощи, а вероятно и следобедът ще е също толкова тежък. Но с малките деца е така...
Ерика въздъхна дълбоко и се опита да се отпусне. Сама усещаше колко е напрегната след сутрешния стрес.
– Петер винаги беше толкова послушен – каза Лайла и над светлите й очи като че падна було. – Не си спомням някога изобщо да се е държал опърничаво.
 – Предния път каза, че бил много мълчалив.
– Да, първоначално смятахме, че му има нещо. Не каза и дума, докато не навърши три. Исках да го заведем на специалист, но Владек отказваше. Тя изсумтя и сякаш неволно сви ръцете си, подпрени на масата.
– И какво стана, когато навърши три?
– Един ден просто проговори. С цели изречения. Богат речник. Леко фъфлеше, но иначе звучеше все едно винаги е говорил. Все едно годините на спокойно мълчание не ги е имало.
– И така и не намерихте обяснение?
– Не, кой да ни го даде?
Владек не искаше да молим никого за помощ. Все казваше, че чужди хора не бива да се месят в работите на семейството.
– Защо според теб Петер е мълчал толкова дълго?
Лайла обърна лице към прозореца и слънцето отново образува ореол около късата й коса. Браздите, които годините бяха издълбали в лицето й, си личаха безмилостно на светлината. Като карта на всички страдания, които бе преживяла.
– Съзнавал е, че е най-добре да бъде колкото се може по-незабележим. Да не създава суматоха около себе си. Петер беше умно момче.
– А Луис? Тя рано ли проговори?
Ерика затаи дъх. Досега Лайла се бе преструвала, че не чува въпросите, свързани с дъщеря й. Така стана и този път.
– Петер обичаше да подрежда. Искаше всичко да си има място. Когато редеше кубчета като бебе, правеше перфектни, прави кули и винаги се разстройваше, когато...
Лайла млъкна рязко. Ерика я видя как прехапва устни и се опита със силата на мисълта да я накара да продължи, да изрече това, което старателно заключваше вътре в себе си. Но мигът отмина. Точно както и при предните им срещи. Понякога Лайла като че стоеше на ръба на пропаст и дълбоко в себе си искаше да скочи. Сякаш искаше да се хвърли с главата напред, но някаква по-могъща сила я принуждаваше да отстъпи и да се приюти в сигурността на сенките.
Асоциацията на Ерика не беше случайна. Още при първото си посещение остана с впечатлението, че Лайла живее в свят на сенки. Че сегашният й живот тече паралелно с онзи, който бе водила някога и който беше потънал в бездънен мрак преди толкова много години.
– Понякога имаш ли чувството, че още малко и ще изгубиш търпение с момчетата? Че си на път да преминеш невидимата граница?
Лайла звучеше искрено заинтересована, но в гласа й имаше и умолителни нотки. Не беше лесно да се отговори на въпроса. Всички родители са усещали как се доближават до границата между позволено и забранено, брояли са тихо до десет, докато в главата им избухват мисли за това какво биха могли да направят, за да сложат край на разправиите и врявата. Но имаше голяма разлика между чувства и реални действия. Така че Ерика поклати глава.
– Никога не бих могла да им навредя.
Първоначално Лайла не отговори. Просто погледна Ерика с искрящите си сини очи. Но щом пазачът почука и съобщи, че времето за посещения е изтекло, Лайла каза тихо, все още вперила поглед в Ерика:
– Само така си мислиш.
Ерика си представи снимките в папката и настръхна.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, Кога можем да очакваме десетата книга от поредицата (The Witch) на български език? :)

Оценка: +4

В петък ми казахте, че до два дни електронният вариант ще е качен на сайта Ви. Днес е сряда. Докога ще чакаме?

Оценка: +3

Много добре обрисувани персонажи, мирисът на страх се усеща в цялата книга. Лекберг пак успя да ме изненада!

Оценка: +2

Кога ще излезе като електронно издание?

Оценка: -1 +3

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-984-3
Купи
Цена
16.00 лв.
(20.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-985-0
Купи
Цена
13.00 лв.
(20.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени