Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Трите дни на Помпей
Печатно издание
ISBN
978-619-150-940-9
Купи
Цена
25.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-941-6
Купи
Цена
16.00 лв.
(25.00 лв.)
-9лв.
Информация
Рейтинг (10)
Мнения (7)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Тегло
485 гр.
Страници
496
Превод
Юдит Филипова
Дата на издаване
10 февруари 2017

Трите дни на Помпей

24 октомври 79 г. сл. Хр. Обикновен петъчен ден в Помпей, град с население от около дванайсет хиляди души. Те, както и безброй много други в империята, работят, отиват в термите, любят се. Но ето че в 13 часа от намиращия се наблизо Везувий се отприщва енергия, равна на тази на петдесет хиляди атомни бомби. За по-малко от двайсет часа под изгарящ потоп от прах и газ Помпей е задушен от шест метра пемза, докато близкият Херкулан е погребан под слой от двайсет метра компактна кал. Хиляди мъже и жени се опитват да избягат, призовават боговете, но загиват в ужасни мъки. И едва в съвременната епоха ще бъдат открити телата на някои от тях, сгърчени в последните мигове на отчаяното си бягство.

След много години, прекарани в изучаване на областта около Везувий, с помощта на археолози и вулканолози италианският палеонтолог, журналист, документалист и блестящ популяризатор Алберто Анджела (р. 1962 г.) възстановява като в предаване на живо дните, които са белязали трагичната съдба на Помпей, проследявайки час по час живота на своите исторически съществували персонажи – богатата матрона Ректина, циничен банкер, амбициозен политик… Изпъстрено с детайли и осъвременено с последните научни изследвания, това е емоционално пътешествие в античния свят, потресаващ репортаж от една трагедия, уникална книга, която се чете като роман и притежава задълбочеността на научен труд.

За автора

Алберто Анджела (р. 1962 г.) е италиански палеонтолог, журналист, документалист и блестящ популяризатор. От дете обикаля света с баща си, известния телевизионен журналист Пиеро Анджела, научава няколко европейски езика и придобива огромна космополитна култура. Автор е – съвместно с баща си и самостоятелно – на десетина научнопопулярни труда, сътрудничи на вестниците „Ла Стампа“, „Айроне“, „Епока“, води предаването „Одисей“ по италианската телевизия RAI.

Блог | Алберто Анджела
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Алберто Анджела - „Трите дни на Помпей“

„РЕКТИНА, РАЗКАЖИ…“ Няколко години след изригването

SI MEMINI Ако си спомням…
В полумрака проблясват дълбоки и тъмни очи. Всеки, който ги погледне, незабавно е привлечен от необичайната топлина, която излъчват. Средиземноморска топлина на средиземноморска жена. Съвършеният овал на лицето ѝ е обрамчен от гарванови коси. Те са толкова раздвижени, че рисуват тъмни вълни, черни като нощта, които докосват леко белотата на лицето ѝ и се разбиват върху нея. Като вълните по бреговете на Кампания, където е родена и където е живяла.
Ненужен е широкият златен гердан с перли и смарагди, който се повдига и потъва нежно върху гърдите ѝ в ритъм с дишането като лодка, люляна от морето. Излишни са и двете змии от масивно злато със смарагдови очи, които се увиват със стегнатите си спирали около ръцете ѝ. Дори скъпите дрехи от коприна и златни нишки, падащи с лъкатушни драперии от ложето в триклиния, където се е излегнала, изглеждат незначителни пред очарованието, което се излъчва от нея из цялата зала на пиршеството.
Излегнала се на ложето с дежурната охра, опряла се е на левия си лакът, елегантно облегната на мека възглавница, слуша внимателно мъжа, който ѝ говори, той също полегнал близо до нея. Очарователен, загорял, с широки рамене, с прошарени коси и месести устни. Когато се усмихва, около очите и устните му се образуват бръчици. Те не са сами на този банкет, има още много поканени.
Всички са се излегнали наоколо върху също толкова легла, като спазват строгия римски етикет. Често, ако хората са повече от леглата, се разполагат като „рибена кост“ един до друг. Всички весело разговарят сред пъстрите стени, изрисувани с квадрати, мотиви, наподобяващи архитектурни елементи, и въображаеми пейзажи.
Светът на римляните, от дрехите до къщите, е наистина пъстър, много повече от нашия, който е изграден от бели стени и тъмни дрехи. Дори подът е покрит с цветни мозайки с шарени геометрични фигури и квадрати, изработени от толкова малки парченца, че на пръв поглед приличат на картини.
Залата за пиршества е открита към обширна вътрешна градина, заобиколена от колонада, с декоративни ухаещи растения, които умели градинари са „изваяли“, като са им дали най-различни форми. Сред зеленината се разхождат няколко пауна и се забелязват бронзови статуи фонтани, които отпращат своите водни струи в малки мраморни корита.
Прислужници носят сребърни съдове с всякакви деликатеси – от скъпоценни хапки щраус до парченца мурена, задушени в специални сосове, яре с мед, сезонни плодове, сушени смокини, орехи, фурми от Северна Африка. Вниманието е привлечено от масичките, поставени срещу ложетата в триклиния. На тях, сред чиниите и чашите, изработени от фино стъкло, се забелязват малки статуи от бронз. Представляват старци, съвсем слаби, чисто голи, с несъразмерно големи членове, които поддържат сребърни съдчета със сладкиши и плодове за опитване. Те са символи на късмет и плодовитост. Тук-там има и сребърни скелети, дълги десетина сантиметра, наречени Larvae Conviviales (трапезни духове), които да напомнят на всички, че животът е кратък, че е дар, на който трябва да се наслаждават, и че трябва да се търси винаги смехът и усмивката. Точно както на пиршествата.
Нечия ръка взема няколко сушени смокини от едно такова сребърно съдче – есен е. Същото впрочем твърди и поетът, застанал в ъгъла на къщата. Заедно с музикантите той рецитира произведения, които никой не слуша.
Но именно тази музика прониква в главата на жената, донасяйки малка капка гореч със себе си – тази музика… не е нова за нея. Изплува стар спомен. Той няма ясни очертания, но е свързан със състояние на безпокойство, което постепенно се прокрадва у нея. А и тази ръка, която взема сушени смокини… Сцена, която вече е виждала. Но къде? Изведнъж глъчката на банкета е прекъсната от силен и писклив смях. Той е на един от сътрапезниците – дебел, с бели коси, излегнал се по-встрани, който с пълна уста говори и се смее заедно с друг гост. И това кискане жената вече го е чувала, все такова, в обстановка, подобна на днешната. Бил е друг банкет… Да, сега си спомня. Последното пиршество в нейната къща преди голямата трагедия. Шумовете, думите, музиката внезапно изчезват, всичко в очите на жената изглежда омекотено, сякаш в забавен кадър. Оглежда се наоколо, взира се в лицата на гостите. И започва да вижда друго. Мисълта ѝ като в някакво перверзно завръщане назад във времето изтрива някои от тези лица и ги заменя с други. И ето че постепенно се появяват един след друг гостите, които са се намирали в дома ѝ преди изригването. Изглеждат ведри, усмихнати, спокойно бъбрят и се смеят. Защо са тук? Какво е станало с тях? Очите ѝ се свеждат надолу и търсят убежище върху масичката до нейното ложе. Но намират там бронзови и сребърни статуетки. И тя не може да откъсне погледа си от това, което съзира – скелета с тези празни орбити, неизразителни, и ребрата, подобни на клетка, от която е излетял животът. А после статуетката на стареца с тези така хлътнали бузи и широко отворена уста, сякаш се опитва да изкрещи нещо, но викът е останал задушен в гърлото му. Той вече не е бронзова скулптура, той е герой от нейния спомен. Това са изражения, които вече е виждала, натоварени с неописуема болка, с отчаяние. На някой, който е умрял пред очите ѝ.
Толкова дълго време се е мъчила да не си спомня, да изостави всичко зад гърба си, да не разсъждава… Не е говорила за това с никого. Не е разказвала никога трагедията, през която е минала. Никога не е искала да каже какво е видяла и преживяла в ужасните часове на изригването. Винаги се е барикадирала в тишината. Прекалено голяма е била болката и прекалено голяма трагедията. Но не е възможно човек да заличи и да остави зад гърба си травмите. Трябва винаги да ги изважда навън, да излее душата си, да разкаже собствената си болка на някого. По-добре да го направи веднага. Иначе тя разяжда тялото му като паразит.
И за нея е така. Сега спомените, които е погребала, излизат отново от някакъв далечен, тъмен и дълбок ъгъл на мозъка ѝ. Като акула, която бавно изплува от дълбините. Черните ѝ очи се разширяват. Привичното ѝ изражение, излъчващо топлина, чувственост и сигурност, изчезва. Вдига поглед. Той прилича на този на корабокрушенец, търсещ сред вълните въже, за което да се хване… Като протегнати ръце, очите ѝ отчаяно започват да се оглеждат наоколо в търсене на нечие лице, някаква дума, в които да се вкопчат. Но не намират нищо. Вие ѝ се свят, студена пот избива по слепоочията ѝ, внезапно усеща гадене, не може вече да движи краката си, ръцете ѝ също тежат. Има чувството, че сърцето ѝ всеки момент ще се пръсне, че нещо надвисващо и огромно ще я премаже.
Неколцина от гостите са забелязали, че нещо се случва с нея, вероятно стреснати и от металния шум на сребърната купа, която е изпуснала от ръката си и е паднала на пода. Мъжът, който е говорел с нея, сега е станал и се е приближил. Но очите на жената са премрежени от ужаса и гледат далече. Връщат се в онези часове. Това е съдбата, която рано или късно е трябвало да я отведе отново в онзи ад, за да го изживее повторно, преди да го остави завинаги в миналото. Мъжът е разбрал. Казва ѝ само едно нещо: „Ректина, разказвай, сега настъпи моментът…“. Всички поканени замлъкват. И се приближават, за да слушат. Знаят, че тя е една от малцината оцелели в най-засегнатата от изригването област.
Думите ѝ прокънтяват в залата като завъртането на ключ във врата, останала затворена дълго време. И тази врата сега се отваря. Отваря се в една сутрин на 79 година. Намираме се на борда на платноход, заобиколени от плисъка на вълните, нежно докосващи кораба, и крясъка на гларусите. Пред нас са бреговете на Кампания…

Алберто Анджела - „Трите дни на Помпей“

„РЕКТИНА, РАЗКАЖИ…“ Няколко години след изригването

SI MEMINI Ако си спомням…
В полумрака проблясват дълбоки и тъмни очи. Всеки, който ги погледне, незабавно е привлечен от необичайната топлина, която излъчват. Средиземноморска топлина на средиземноморска жена. Съвършеният овал на лицето ѝ е обрамчен от гарванови коси. Те са толкова раздвижени, че рисуват тъмни вълни, черни като нощта, които докосват леко белотата на лицето ѝ и се разбиват върху нея. Като вълните по бреговете на Кампания, където е родена и където е живяла.
Ненужен е широкият златен гердан с перли и смарагди, който се повдига и потъва нежно върху гърдите ѝ в ритъм с дишането като лодка, люляна от морето. Излишни са и двете змии от масивно злато със смарагдови очи, които се увиват със стегнатите си спирали около ръцете ѝ. Дори скъпите дрехи от коприна и златни нишки, падащи с лъкатушни драперии от ложето в триклиния, където се е излегнала, изглеждат незначителни пред очарованието, което се излъчва от нея из цялата зала на пиршеството.
Излегнала се на ложето с дежурната охра, опряла се е на левия си лакът, елегантно облегната на мека възглавница, слуша внимателно мъжа, който ѝ говори, той също полегнал близо до нея. Очарователен, загорял, с широки рамене, с прошарени коси и месести устни. Когато се усмихва, около очите и устните му се образуват бръчици. Те не са сами на този банкет, има още много поканени.
Всички са се излегнали наоколо върху също толкова легла, като спазват строгия римски етикет. Често, ако хората са повече от леглата, се разполагат като „рибена кост“ един до друг. Всички весело разговарят сред пъстрите стени, изрисувани с квадрати, мотиви, наподобяващи архитектурни елементи, и въображаеми пейзажи.
Светът на римляните, от дрехите до къщите, е наистина пъстър, много повече от нашия, който е изграден от бели стени и тъмни дрехи. Дори подът е покрит с цветни мозайки с шарени геометрични фигури и квадрати, изработени от толкова малки парченца, че на пръв поглед приличат на картини.
Залата за пиршества е открита към обширна вътрешна градина, заобиколена от колонада, с декоративни ухаещи растения, които умели градинари са „изваяли“, като са им дали най-различни форми. Сред зеленината се разхождат няколко пауна и се забелязват бронзови статуи фонтани, които отпращат своите водни струи в малки мраморни корита.
Прислужници носят сребърни съдове с всякакви деликатеси – от скъпоценни хапки щраус до парченца мурена, задушени в специални сосове, яре с мед, сезонни плодове, сушени смокини, орехи, фурми от Северна Африка. Вниманието е привлечено от масичките, поставени срещу ложетата в триклиния. На тях, сред чиниите и чашите, изработени от фино стъкло, се забелязват малки статуи от бронз. Представляват старци, съвсем слаби, чисто голи, с несъразмерно големи членове, които поддържат сребърни съдчета със сладкиши и плодове за опитване. Те са символи на късмет и плодовитост. Тук-там има и сребърни скелети, дълги десетина сантиметра, наречени Larvae Conviviales (трапезни духове), които да напомнят на всички, че животът е кратък, че е дар, на който трябва да се наслаждават, и че трябва да се търси винаги смехът и усмивката. Точно както на пиршествата.
Нечия ръка взема няколко сушени смокини от едно такова сребърно съдче – есен е. Същото впрочем твърди и поетът, застанал в ъгъла на къщата. Заедно с музикантите той рецитира произведения, които никой не слуша.
Но именно тази музика прониква в главата на жената, донасяйки малка капка гореч със себе си – тази музика… не е нова за нея. Изплува стар спомен. Той няма ясни очертания, но е свързан със състояние на безпокойство, което постепенно се прокрадва у нея. А и тази ръка, която взема сушени смокини… Сцена, която вече е виждала. Но къде? Изведнъж глъчката на банкета е прекъсната от силен и писклив смях. Той е на един от сътрапезниците – дебел, с бели коси, излегнал се по-встрани, който с пълна уста говори и се смее заедно с друг гост. И това кискане жената вече го е чувала, все такова, в обстановка, подобна на днешната. Бил е друг банкет… Да, сега си спомня. Последното пиршество в нейната къща преди голямата трагедия. Шумовете, думите, музиката внезапно изчезват, всичко в очите на жената изглежда омекотено, сякаш в забавен кадър. Оглежда се наоколо, взира се в лицата на гостите. И започва да вижда друго. Мисълта ѝ като в някакво перверзно завръщане назад във времето изтрива някои от тези лица и ги заменя с други. И ето че постепенно се появяват един след друг гостите, които са се намирали в дома ѝ преди изригването. Изглеждат ведри, усмихнати, спокойно бъбрят и се смеят. Защо са тук? Какво е станало с тях? Очите ѝ се свеждат надолу и търсят убежище върху масичката до нейното ложе. Но намират там бронзови и сребърни статуетки. И тя не може да откъсне погледа си от това, което съзира – скелета с тези празни орбити, неизразителни, и ребрата, подобни на клетка, от която е излетял животът. А после статуетката на стареца с тези така хлътнали бузи и широко отворена уста, сякаш се опитва да изкрещи нещо, но викът е останал задушен в гърлото му. Той вече не е бронзова скулптура, той е герой от нейния спомен. Това са изражения, които вече е виждала, натоварени с неописуема болка, с отчаяние. На някой, който е умрял пред очите ѝ.
Толкова дълго време се е мъчила да не си спомня, да изостави всичко зад гърба си, да не разсъждава… Не е говорила за това с никого. Не е разказвала никога трагедията, през която е минала. Никога не е искала да каже какво е видяла и преживяла в ужасните часове на изригването. Винаги се е барикадирала в тишината. Прекалено голяма е била болката и прекалено голяма трагедията. Но не е възможно човек да заличи и да остави зад гърба си травмите. Трябва винаги да ги изважда навън, да излее душата си, да разкаже собствената си болка на някого. По-добре да го направи веднага. Иначе тя разяжда тялото му като паразит.
И за нея е така. Сега спомените, които е погребала, излизат отново от някакъв далечен, тъмен и дълбок ъгъл на мозъка ѝ. Като акула, която бавно изплува от дълбините. Черните ѝ очи се разширяват. Привичното ѝ изражение, излъчващо топлина, чувственост и сигурност, изчезва. Вдига поглед. Той прилича на този на корабокрушенец, търсещ сред вълните въже, за което да се хване… Като протегнати ръце, очите ѝ отчаяно започват да се оглеждат наоколо в търсене на нечие лице, някаква дума, в които да се вкопчат. Но не намират нищо. Вие ѝ се свят, студена пот избива по слепоочията ѝ, внезапно усеща гадене, не може вече да движи краката си, ръцете ѝ също тежат. Има чувството, че сърцето ѝ всеки момент ще се пръсне, че нещо надвисващо и огромно ще я премаже.
Неколцина от гостите са забелязали, че нещо се случва с нея, вероятно стреснати и от металния шум на сребърната купа, която е изпуснала от ръката си и е паднала на пода. Мъжът, който е говорел с нея, сега е станал и се е приближил. Но очите на жената са премрежени от ужаса и гледат далече. Връщат се в онези часове. Това е съдбата, която рано или късно е трябвало да я отведе отново в онзи ад, за да го изживее повторно, преди да го остави завинаги в миналото. Мъжът е разбрал. Казва ѝ само едно нещо: „Ректина, разказвай, сега настъпи моментът…“. Всички поканени замлъкват. И се приближават, за да слушат. Знаят, че тя е една от малцината оцелели в най-засегнатата от изригването област.
Думите ѝ прокънтяват в залата като завъртането на ключ във врата, останала затворена дълго време. И тази врата сега се отваря. Отваря се в една сутрин на 79 година. Намираме се на борда на платноход, заобиколени от плисъка на вълните, нежно докосващи кораба, и крясъка на гларусите. Пред нас са бреговете на Кампания…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Очертава ли се да има -30% намаление тази прекрасна книга както са другите книги в момента.
Тази книга е първата ми среща с автора.Изключително интересна и завладяваща! Радвам се, че има и други издадени, които ще прочета с удоволствие!

Оценка: +1

Аз също бих я поръчала, ако беше в промоцията! :) Присъединявам се към поздравите, имам доста книги на издателството и не съжалявам.

Оценка: +2

Жалко, че книгата не е включена в промоционалните, вероятно защото е нова. Още по-тъжно е, че доста хора трудно си позволяват книги над 18-20 лв. Все пак поздрави за издателството, което предлага наистина ценни книги, които се четат с удоволствие!

Оценка: +2

Изключително интересни са първите книги на автора, които съм чела. Сега ще почакам. Може за 8 март издателството да пусне с отстъпка поне две от тях. :)))

Оценка: +1

Неговите книги са ерудитски, богато документирани, но въздействат като фикционални произведения. Мисля, че тъкмо този и само такъв трябва да е начинът, по който подрастващите ( а и възрастните читатели) следва да се запознават с историята. Това я прави по-лесно усвоима, по-любопитна за съвременния човек, разкрива нови перспективи, поражда интересни асоциации...

Оценка: +3

Непременно ще прочета поредното българско издание на Алберто Анджела. Почитателка съм на този автор, изключително вещ в поднасянето на историята чрез ежедневието на хора, живели преди хиляди години. Толкова живо и ярко повествование, че се пренасяш в епохата и съпреживяваш всичко с героите. Много съм чела за Помпей и съм била там, но няма да пропусна произведението на този ерудиран майстор на научнопопулярния жанр. А ако има и илюстрации, би било супер.

Оценка: -1 +4

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-940-9
Купи
Цена
25.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-941-6
Купи
Цена
16.00 лв.
(25.00 лв.)

* 9 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-9лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени