Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
На юг от разума
Печатно издание
ISBN
978-619-150-959-1
Купи
Цена
20.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-960-7
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (15)
Мнения (6)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
541 гр.
Страници
536
Дата на издаване
02 декември 2016

На юг от разума

Антарктида е най-студеният, най-ветровитият, най-сухият, най-пустинният, най-високият, най-изолираният, най-недостъпният континент. Държи толкова много „най-“ титли, че е абсолютният географски шампион на планетата. Тук духат не какви да е, а най-силните, най-свирепите, най-студените, най-пословично ужасните, най-адските, най-смъртоносните ветрове, които атмосферата на нашата планета е успяла да измисли и осъществи. 

И все пак тук, в най-нечовешките условия за живот, създадени от природата, на българската антарктическа база на остров Ливингстън живеят изключителните хора, с които смелата, предприемчивата, изобретателната, неразумната, чаровната Изабела Шопова съжителства в продължение на един месец. Благодарение на тях осъществява една от мечтите си на заклета авантюристка и заедно с тях обикаля по ледената шапка на планетата ни, запознава се с дружелюбните пингвини, с мързеливите тюлени и с една крадлива скуа, мръзне, мокри се, учудва се, възхищава се, удивлява се, изпада в захлас и потрес, но и води любопитни разговори на закуска, дежури по кухня, хапва от специалитетите на своите антарктически „колеги”, пийва животоспасяваща ракия – и описва всичко това със свежото си чувство за хумор, с изключително богатия си речников запас и със забележителния си набор от къде съществуващи, къде измислени думи и конструкции. За да заключи: 

В ледената пустош на Южния континент хората намират себе си, Бог, отговори на научните си дилеми и спорове. И на най-стария въпрос на света: „Кой съм аз?“. Тук строят човешка цивилизация от нов тип – безпарична, аполитична, без армия, базирана на взаимопомощ и сътрудничество, цивилизация, чието влияние върху другите човешки култури и общности се увеличава експоненциално с всяка изминала година. С всеки нов филм, фотография и книга от Антарктида. 

Включително и с тази, която държите в ръцете си. 

Изабела Шопова е автор на две придобили огромна популярност книги „На изток – в рая” и „На запад от рая”, издадени от ИК „Колибри”. През 2015 г. Изабела отново тръгва на път, този път на юг – към Антарктида. Така още веднъж потвърждава думите си, че е инженер по образование,  търговец по професия и пътешественик по душа.

За автора

„Родена съм във Варна през 1971. Прекарах ранното си детство на село, мечтаейки да се върна в родния си град. Имаше нещо омагьосващо в Морската градина и фонтаните на площада. Tъкмо тръгвах на училище, когато мечтата ми се сбъдна - върнахме се да живеем във Варна за постоянно. Обаче се озовахме в най-новия, най-далечния и най-негостоприемен квартал на града, сред хиляди новодошли другоселци като нас. Инфраструктурата беше недоразвита, нямахме телефони, градският транспорт беше кошмарен, нямаше достатъчно класни стаи в училището и учехме на три смени. Кал, бетон и грохот на излитащи самолети (от близкото летище) доминираха живота ни. Без да знаем, живеехме в имигрантско гето. Но пък беше весело - със съседите от блока (имигранти като нас) бяхме като едно голямо семейство.

Аз бях вундеркинд - научих се да чета в много ранна възраст и четях много. Мечтаех да стана първата българска жена космонавт. На 11 години бях приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в математическата гимназия във Варна и завърших училище, преди да навърша 16. Продължих образованието си във Варненския технически университет. Сдобих се с диплома по специалността „Радио- и телевизионна техника“ в края 1993-та година, точно когато всички варненски заводи затваряха и хиляди квалифицирани, опитни инженери оставаха без работа. Потенциалните ми работодатели мислеха, че се шегувам - 21-годишна с новичка диплома в едната ръка и новородено бебе в другата, търси работа като инженер.

Наложи се да си търся друго поприще. В годините на прехода работих какво ли не - бях манекенка в завода за облекло „Дружба“, плетях бутикови пуловери и ги продавах в прохождащите тогава частни бутици, водех курсове за манекени към фирмите „Богоя" и „Инел“, бях рекламен агент във варненския ежедневник „Народно дело“, работих в рекламния отдел на Радио Варна. Точно посред вихрещата се галопираща инфлация на 1995-та станах търговски представител на никому неизвестните тогава продукти на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр“ чрез българската фирма „Арикозметик“. Оцелях сред икономически крах и политически кризи и създадох търговска империя по черноморието. Четири години по-късно станах регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс“, дивизия „Колгейт-Палмолив“. През 2002-ра прекъснах кариерата си, за да последвам съпруга си в Нова Зеландия. В продължение на години пишех писма и статии за живота и приключенията ни там, които публикувах в сайта за българите по света иде.ли и на други места в Интернет.

Когато се преместихме да живеем в Бризбън, Австралия, събрах всички писма за Нова Зеландия и ги предложих на издателство „Колибри“. Така излезе „На изток - в рая“. Приключенията ни на австралийска земя пък се превърнаха в „На запад от рая“.“

Откъс

Изабела Шопова  - „На юг от разума“

Как започва пътуването до замръзналия Юг?

Мразя студа! И не съм добра в шахмата. Кое е общото между двете твърдения? Ами... Антарктида. Най-студеният, най-ветровитият, най-изолираният континент на планетата.
Според покорителя на Северния полюс Робърт Пиъри „процесът на достигане на полюса може да се оприличи на шахмата – всички действия, водещи до желания резултат, са обмислени в най-големи подробности предварително, много преди началото на играта“.
И така: какви са шансовете на средностатистическа жена на средна възраст, със скучна професия и средни доходи, без никакъв афинитет към шахмата, екстремните или дори просто физическите спортове, ненавиждаща фанатично и отчаяно студа, силно привързана към слънцето на града си, към единственото си дете и котките си, без никакви спестявания, никога дори не карала ски в живота си, да стъпи на Южния континент? Много малки? Хм, меко казано. Реалистично – никакви.
Обаче реализмът в литературата и другите форми на съвременността е отживелица. Реликва от отдавна преодолени времена на културен застой и стагнация на въображението. Никога не ми е бил любим похват и никога нищо добро не ми е донесъл. Забравете реализма! И да се захванем най-после със същинския въпрос: как безнадежден случай като моята тотално неподготвена за антарктически пътешествия персона да стигне до голямото парче лед в долния край на планетата? И да оцелее. И да се завърне жива и здрава (е, поне цяла), окъпана в слава (защото топлата вода е малко кът в Антарктида).
Ами ето така:
Винаги е спорно откъде точно започват невъзможните истории. Дали от детските мечти, или от вечното натякване „това не е за жени“? Дали антарктическото пътуване започва с прекосяването на Антарктическия полярен кръг, или години по-рано, когато си дръзнал да мечтаеш за него? Или когато за първи път събираш смелост да кажеш на глас: „Отивам в Антарктида“, без сам да си вярваш, с уплашен и несигурен глас, изчаквайки да видиш ентусиазма на впечатлените си приятели, за да усетиш за първи път чрез тях, че мечтата ти най-после става реалност? Дали пътешествието започва с чекирането на огромната чанта за полета до Ушуая? Или шест месеца по-рано в София с първата ти среща на живо с българските антарктици?
Предполагам, че е различно за всеки от нас. Няма две еднакви пътувания. И не би могло да има. Всяко е различно и уникално.
Аз предпочитам да приемам за начален онзи ярък, незабравим момент на лудост, в който през главата ми проблясва с мълниеносна сила и блясък немислимата, недопустимата, невъобразимата мисъл: „Може пък и да мога да го направя?“. Само за миг. Но оттам нататък съдбата на жертвата е предопределена – неспособна да забрави лудешкия си помисъл, тя се мята отчаяно известно време между трезвите съвети на реалността и сърцеразхлопващите изкушения на дързостта, докато накрая се предаде изцяло на разрушителната стихия на мечтите. И вече е безнадеждно късно за предупреждения като: „Внимавай какво си пожелаваш!“.
Моят миг на лудост се случи в дъждовен зимен августовски следобед в Бризбън. Провидението ми се яви не под формата на огнени знаци в небето, нито на циганка, четяща линиите на дланта ми. Не. Беше си най-обикновена електронна страница на австралийска правителствена организация и скромничък, неизпъкващ с нищо навигационен бутон: „Работни места в Антарктида“. (!!!)
Що за безумна идея е съществуването на работни позиции в Антарктида?! Там не е ли само за герои? Континентът, запазен само за най-дръзките, най-издръжливите, най-нечовешки целеустремените, физически и духом най-силните, фанатично екстремните, континентът, който само допреди петдесет години беше на практика недостъпен, пътуването до който дори в днешно време е равносилно на ходене на Луната  – този същият континент рекламира работни места?!! Сърцето ми хлопа оглушително, вие ми се свят и показалецът ми блъска нетърпеливо бутона на многострадалната мишка. Списъкът с позициите е разочароващо кратък, но вдъхновяващо неочакван. За търсенето на учени, специализиращи в ледознание, мъхология, микроорганизми, метеорология, астрономия, зоология, физика, космическа метеорология (?!) и даже психология, някак си предполагах (логично е антарктическите програми да търсят специалисти по пингвини, лед, ветрове и зоопланктон). За нуждата от лекари, радиооператори, електроинженери, полярни спасители, базови управители и техници по поддръжка на станциите (Австралия има три континентални антарктически и още една субантарктическа станция на остров Макуори) можех вероятно да се досетя. Но че в Антарктида има работа за дърводелци, реставратори, водопроводчици, готвачи и писатели, никога не ми беше минавало през ума.
И тогава се случи непоправимото. Онзи момент на дързост, който разрушава статуквото и променя посоката на настоящето. Онзи миг на предопределение, след който няма връщане назад. Запитах се: „Какви ли са изискванията за кандидатите?“. И още докато четях невъзможно високите критерии за професионална квалификация, дългогодишен опит, пригодност на характера, перфектно здраве и предлаганото в замяна шокиращо ниско заплащане, умът ми вече прехвърляше с бясна скорост фактите на собствената ми професионална биография в търсене на сходства и съвпадения, а стомахът ми се свиваше в студената болезнена топка на страха. Защото, въпреки че реалистът в мен трябваше с огорчена въздишка да заключи: „Жалко, аз не съм подходяща за никоя от предлаганите позиции!“, и да затвори страницата, непоправимият оптимист все пак беше успял да я добави в „Любими“ – за всеки случай. Горкичкият ми изстрадал стомах беше разпознал дълго преди мен симптомите на лудостта и необратимата съдбовност на мига.
Добре де – самоувещавах се известно време, от позицията на зряла жена, отговорна майка, уважавана гражданка и други такива – позабавлява се с идеята, хубаво, ама сега я забрави и иди да си простреш прането. Защо трябва да си мислиш дори за неща, които те плашат? От които кожата ти настръхва, дланите ти се потят, дишането ти се учестява и стомахът ти се свива болезнено? Мда, защо наистина? Но след няколкоседмични усилия да забравя най-накрая бях принудена да призная пред себе си: ами просто защото това са единствените неща, които си струва да се правят. Защото без тръпката на преодоления страх, без опияняващото усещане на себенадскачането, без умопомрачителния екстаз на покорителството, без емоцията, трудностите, препятствията, излизането от зоната на комфорт животът е скучно съществуване. Не изживяване. И защото аз просто не умея да устоявам на предизвикателства.
Няма да се разпростирам в подробности как изчетох планини от антарктическа литература и направих план да се сдобия с всяка от изредените професии. Как в продължение на три години се опитвах напразно да се квалифицирам като радиооператор или оператор на атмосферен ЛИДАР, работих една цяла година в ресторанта на страховития Тери като помощник-готвач вечер, след края на работния ден в офиса, докато вземах един по един изпитите за професионален готвач, и как междувременно реформа в системата на австралийското образование направи невъзможно придобиването на професионална квалификация по този начин. Като изчерпах всички други алтернативи, остана един последен шанс – програмата за литературни проекти на Австралийската антарктическа дивизия, която обаче изисква препоръчителни писма от родината на кандидата.
Докато си кореспондирам с професор Христо Пимпирев, председател на управителния съвет на Българския антарктически институт, и го моля за препоръки, току в един от имейлите получавам следната непринудена покана: „Защо не дойдеш на българската база да си реализираш проекта?“. Ей така, между другото, без патос и бюрократичен език, без политическа коректност и поставяне на условия, без дълги списъци с невъзможни за покриване критерии. Сякаш разходка до най-изолирания континент на планетата, до фризера на Земята е, като да се видим на кафе нейде в София.
Какво??!! Леко ми се вие свят и хипервентилирам неудържимо. След тригодишни усилия, мечти, разочарования и драми ходенето на Антарктида внезапно става реално. Прималява ми. Сърцето ми хлопа неконтролируемо. Предполагаемо от радост. Или от страх. Трудно е да се каже при този интензивен световъртеж.

Ами ето така започват незабравимите приключения, невъзможните пътувания и всички истински неща. С малко дързост, с една подадена ръка и скок в тъмното.

Изабела Шопова  - „На юг от разума“

Как започва пътуването до замръзналия Юг?

Мразя студа! И не съм добра в шахмата. Кое е общото между двете твърдения? Ами... Антарктида. Най-студеният, най-ветровитият, най-изолираният континент на планетата.
Според покорителя на Северния полюс Робърт Пиъри „процесът на достигане на полюса може да се оприличи на шахмата – всички действия, водещи до желания резултат, са обмислени в най-големи подробности предварително, много преди началото на играта“.
И така: какви са шансовете на средностатистическа жена на средна възраст, със скучна професия и средни доходи, без никакъв афинитет към шахмата, екстремните или дори просто физическите спортове, ненавиждаща фанатично и отчаяно студа, силно привързана към слънцето на града си, към единственото си дете и котките си, без никакви спестявания, никога дори не карала ски в живота си, да стъпи на Южния континент? Много малки? Хм, меко казано. Реалистично – никакви.
Обаче реализмът в литературата и другите форми на съвременността е отживелица. Реликва от отдавна преодолени времена на културен застой и стагнация на въображението. Никога не ми е бил любим похват и никога нищо добро не ми е донесъл. Забравете реализма! И да се захванем най-после със същинския въпрос: как безнадежден случай като моята тотално неподготвена за антарктически пътешествия персона да стигне до голямото парче лед в долния край на планетата? И да оцелее. И да се завърне жива и здрава (е, поне цяла), окъпана в слава (защото топлата вода е малко кът в Антарктида).
Ами ето така:
Винаги е спорно откъде точно започват невъзможните истории. Дали от детските мечти, или от вечното натякване „това не е за жени“? Дали антарктическото пътуване започва с прекосяването на Антарктическия полярен кръг, или години по-рано, когато си дръзнал да мечтаеш за него? Или когато за първи път събираш смелост да кажеш на глас: „Отивам в Антарктида“, без сам да си вярваш, с уплашен и несигурен глас, изчаквайки да видиш ентусиазма на впечатлените си приятели, за да усетиш за първи път чрез тях, че мечтата ти най-после става реалност? Дали пътешествието започва с чекирането на огромната чанта за полета до Ушуая? Или шест месеца по-рано в София с първата ти среща на живо с българските антарктици?
Предполагам, че е различно за всеки от нас. Няма две еднакви пътувания. И не би могло да има. Всяко е различно и уникално.
Аз предпочитам да приемам за начален онзи ярък, незабравим момент на лудост, в който през главата ми проблясва с мълниеносна сила и блясък немислимата, недопустимата, невъобразимата мисъл: „Може пък и да мога да го направя?“. Само за миг. Но оттам нататък съдбата на жертвата е предопределена – неспособна да забрави лудешкия си помисъл, тя се мята отчаяно известно време между трезвите съвети на реалността и сърцеразхлопващите изкушения на дързостта, докато накрая се предаде изцяло на разрушителната стихия на мечтите. И вече е безнадеждно късно за предупреждения като: „Внимавай какво си пожелаваш!“.
Моят миг на лудост се случи в дъждовен зимен августовски следобед в Бризбън. Провидението ми се яви не под формата на огнени знаци в небето, нито на циганка, четяща линиите на дланта ми. Не. Беше си най-обикновена електронна страница на австралийска правителствена организация и скромничък, неизпъкващ с нищо навигационен бутон: „Работни места в Антарктида“. (!!!)
Що за безумна идея е съществуването на работни позиции в Антарктида?! Там не е ли само за герои? Континентът, запазен само за най-дръзките, най-издръжливите, най-нечовешки целеустремените, физически и духом най-силните, фанатично екстремните, континентът, който само допреди петдесет години беше на практика недостъпен, пътуването до който дори в днешно време е равносилно на ходене на Луната  – този същият континент рекламира работни места?!! Сърцето ми хлопа оглушително, вие ми се свят и показалецът ми блъска нетърпеливо бутона на многострадалната мишка. Списъкът с позициите е разочароващо кратък, но вдъхновяващо неочакван. За търсенето на учени, специализиращи в ледознание, мъхология, микроорганизми, метеорология, астрономия, зоология, физика, космическа метеорология (?!) и даже психология, някак си предполагах (логично е антарктическите програми да търсят специалисти по пингвини, лед, ветрове и зоопланктон). За нуждата от лекари, радиооператори, електроинженери, полярни спасители, базови управители и техници по поддръжка на станциите (Австралия има три континентални антарктически и още една субантарктическа станция на остров Макуори) можех вероятно да се досетя. Но че в Антарктида има работа за дърводелци, реставратори, водопроводчици, готвачи и писатели, никога не ми беше минавало през ума.
И тогава се случи непоправимото. Онзи момент на дързост, който разрушава статуквото и променя посоката на настоящето. Онзи миг на предопределение, след който няма връщане назад. Запитах се: „Какви ли са изискванията за кандидатите?“. И още докато четях невъзможно високите критерии за професионална квалификация, дългогодишен опит, пригодност на характера, перфектно здраве и предлаганото в замяна шокиращо ниско заплащане, умът ми вече прехвърляше с бясна скорост фактите на собствената ми професионална биография в търсене на сходства и съвпадения, а стомахът ми се свиваше в студената болезнена топка на страха. Защото, въпреки че реалистът в мен трябваше с огорчена въздишка да заключи: „Жалко, аз не съм подходяща за никоя от предлаганите позиции!“, и да затвори страницата, непоправимият оптимист все пак беше успял да я добави в „Любими“ – за всеки случай. Горкичкият ми изстрадал стомах беше разпознал дълго преди мен симптомите на лудостта и необратимата съдбовност на мига.
Добре де – самоувещавах се известно време, от позицията на зряла жена, отговорна майка, уважавана гражданка и други такива – позабавлява се с идеята, хубаво, ама сега я забрави и иди да си простреш прането. Защо трябва да си мислиш дори за неща, които те плашат? От които кожата ти настръхва, дланите ти се потят, дишането ти се учестява и стомахът ти се свива болезнено? Мда, защо наистина? Но след няколкоседмични усилия да забравя най-накрая бях принудена да призная пред себе си: ами просто защото това са единствените неща, които си струва да се правят. Защото без тръпката на преодоления страх, без опияняващото усещане на себенадскачането, без умопомрачителния екстаз на покорителството, без емоцията, трудностите, препятствията, излизането от зоната на комфорт животът е скучно съществуване. Не изживяване. И защото аз просто не умея да устоявам на предизвикателства.
Няма да се разпростирам в подробности как изчетох планини от антарктическа литература и направих план да се сдобия с всяка от изредените професии. Как в продължение на три години се опитвах напразно да се квалифицирам като радиооператор или оператор на атмосферен ЛИДАР, работих една цяла година в ресторанта на страховития Тери като помощник-готвач вечер, след края на работния ден в офиса, докато вземах един по един изпитите за професионален готвач, и как междувременно реформа в системата на австралийското образование направи невъзможно придобиването на професионална квалификация по този начин. Като изчерпах всички други алтернативи, остана един последен шанс – програмата за литературни проекти на Австралийската антарктическа дивизия, която обаче изисква препоръчителни писма от родината на кандидата.
Докато си кореспондирам с професор Христо Пимпирев, председател на управителния съвет на Българския антарктически институт, и го моля за препоръки, току в един от имейлите получавам следната непринудена покана: „Защо не дойдеш на българската база да си реализираш проекта?“. Ей така, между другото, без патос и бюрократичен език, без политическа коректност и поставяне на условия, без дълги списъци с невъзможни за покриване критерии. Сякаш разходка до най-изолирания континент на планетата, до фризера на Земята е, като да се видим на кафе нейде в София.
Какво??!! Леко ми се вие свят и хипервентилирам неудържимо. След тригодишни усилия, мечти, разочарования и драми ходенето на Антарктида внезапно става реално. Прималява ми. Сърцето ми хлопа неконтролируемо. Предполагаемо от радост. Или от страх. Трудно е да се каже при този интензивен световъртеж.

Ами ето така започват незабравимите приключения, невъзможните пътувания и всички истински неща. С малко дързост, с една подадена ръка и скок в тъмното.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Прекрасна книга: свеж стил, приключенски дух, дълбочина на описанието. Невероятна Антарктида - човечна, красива, сурова, извънземна (макар и не марсианска), утопична дори ... Континент на предизвикателства и самоотверженост. Среда за създаване на дълбоки приятелства - с хора и с природа. Образ на един изцяло различен модел на съжителство на цяла палитра националности, езици и култури.

Оценка: +1

Здравейте, Виктория! Ето един малък фрагмент от текста, който обяснява защо думата е с непълен член: "Професор Пимпирев (който по-нататък в текста ще се появява с прякорите Вожда, Шефа, Христо, Ицо, Професора, Пимпи и техни производни) ни сочи черни скали в края на Южния залив, които илюстрират нагледно ефектите на глобалното затопляне." Колкото до думичката "бързешката" - права сте, разбира се, има коректорски пропуск. При преиздание грешката ще бъде отстранена. Благодарим за коментара!
Смайващ редакторски труд - бързеЖката (или подобна дума с ''ш''), грешни пълни/непълни членове (''Шефа е болен'') и пунктуация...жалко, защото книгата е страхотна и заслужава по-добро отношение.

Оценка: +2

Чудесна книга! И много полезна за любознателния читател! Освен че е сбъдната юношеска мечта, каквато е имала не само Изабела!

Оценка: +2

Здравейте. Редактор съм на тази книга и горещо я препоръчвам на всички читатели с поне малко авантюристичен дух, както и на тези, у които детето е още живо. Книгата е прекрасно написана, с хубавия хумор на Изабела, който познаваме от предишните й книги. Освен това от нея могат да се научат невероятно много неща за Антарктида, за климата, фауната, за чуждите експедиции, за прочути пътешественици и за какво ли не. Купете си я, наистина си струва. А на 6 декември който желае да заповяда в клуб Перото от 19 ч. Изабела ще е там!

Оценка: +3

Моето коледно четиво! Първите й две книги са невероятно забавни!

Оценка: +3

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-959-1
Купи
Цена
20.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-960-7
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени