Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Излъжеш ли ме веднъж...
Печатно издание
ISBN
978-619-150-961-4
Купи
Цена
14.40 лв.
(18.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-961-4
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
372 гр.
Страници
368
Превод
Венцислав Божилов
Дата на издаване
09 декември 2016

Излъжеш ли ме веднъж...

Бившият военен пилот Мая Стърн е оставила смъртта на бойното поле, но Онази с косата продължава да я преследва. Първо прибира сестра й Клеър, после отнася съпруга й Джо. И двамата са убити брутално, а извършителите не са заловени.

Възможно ли е престъпленията да са свързани? Кой стои зад тях и какви мотиви има?

Докато търси отговор на тези въпроси, Мая открива, че някой я следи. А после вижда нещо немислимо на скритата камера, която е поставила в дома си – как един мъж си играе с двегодишната й дъщеря. Мъж, приличащ поразително на мъртвия й съпруг...

 

Губи ли разсъдъка си Мая? Или някой се опитва да я побърка, за да я направи лесна жертва?

„Коубън доказва отново, че е майстор на трилъра.“ – Ентъртейнмънт Уийкли

„Една история, която ще изненада и най-обиграните читатели.“ – Къркъс Ривюс 

„Като опитен фокусник Коубън запазва най-грандиозния си трик за финала.“ – Пъблишърс Уийкли 

„Динамичен, хитроумен трилър.“ – Либръри Джърнъл

„Непредсказуемостта на историята ще накара читателите да отгръщат трескаво страниците, а хитрата развръзка ще ги остави с отворена уста.“ – Асошиейтед Прес

За автора

Xарлан Коубън  е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. 

Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. 

Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво. 

Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри” (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива” (Филаделфия Инкуайър). 

Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.

Откъс

Харлан Коубън - „Излъжеш ли ме веднъж”

ПОГРЕБАХА ДЖО три дни след убийството му. Мая беше облечена в черно, както подобава на скърбяща вдовица. Слънцето печеше с неумолима свирепост, която ѝ напомняше за месеците в пустинята. Семейният пастор бълваше обичайните клишета, но Мая не го слушаше. Погледът ѝ се рееше към училищния двор от другата страна на улицата.
Да, гробището гледаше към начално училище.
Беше минавала с колата безброй пъти по тази улица – гробищният парк отляво, училището отдясно, – без да се замисли нито веднъж над странното, дори неприлично разположение. Кое е било първо, запита се тя сега – училищният двор или гробището? Кой е решил да построи училище до гробище – или обратното? Имаше ли някакво значение това съпоставяне на началото и края на живота и дали беше уместно? Смъртта винаги е толкова близо, на един дъх разстояние, така че може би беше мъдро децата да се запознаят отрано с тази концепция.
Ето с какви безсмислици беше пълна главата ѝ, докато гледаше как ковчегът на Джо се спуска в гроба. Разсейвай се. Това е ключът. Преживей го.
Сърбеше я от черната рокля. През последните десет години бе присъствала на повече от сто погребения, но за първи път обличаше черно. Едва издържаше.
От дясната ѝ страна най-близките роднини на Джо – майка му Джудит, брат му Нийл и сестра му Каролайн – се топяха от комбинацията от висока температура и дълбока мъка. Отляво стоеше Лили, нейната (и на Джо) двегодишна дъщеря, която вече започваше да нервничи и да използва ръката ѝ като люлка. Според старото клише децата не идват с наръчник за употреба. Никога досега не се бе замисляла колко вярно е това. Какъв беше подобаващият етикет за ситуация като тази? Дали оставяш двегодишната си дъщеря у дома, или я водиш на погребението на баща ѝ? Това беше тема, която не се разглеждаше във всезнаещите сайтове за мами. В пристъп на горчив гняв Мая едва не бе задала въпроса си онлайн: „Здравейте! Наскоро убиха съпруга ми. Да водя ли двегодишната си дъщеря на гробището, или да я оставя у дома? О, и бихте ли дали някакви съвети за облеклото? Благодаря!“.
На погребението имаше стотици хора и Мая почти подсъзнателно си даде сметка, че това би доставило удоволствие на Джо. Той харесваше хората. Хората харесваха Джо. Естествено, популярността сама по себе си не би могла да обясни тълпата. Опечалените бяха привлечени от ужасната примамка да бъдат близо до трагичното – хладнокръвното убийство на млад мъж, чаровна издънка на богатата фамилия Бъркит и съпруг на жена, замесена в международен скандал.
Лили обви с ръце крака на майка си.
Мая се наведе и прошепна:
– Още мъничко, миличка.
Лили кимна, но се вкопчи още по-силно.
Мая отново се изправи и приглади с двете си ръце дразнещата черна рокля, която бе взела назаем от Айлийн. Джо не би искал да я вижда в черно. Винаги я бе предпочитал в униформата, която носеше навремето, когато бе армейски капитан Мая Стърн. Когато се срещнаха за първи път на една благотворителна галавечеря на семейство Бъркит, облеченият във фрак Джо веднага отиде при нея, пусна ѝ дяволитата си усмивка (дотогава Мая така и не беше разбрала смисъла на „дяволита“) и каза: „Еха, а аз си мислех, че мъжете в униформа трябва да изглеждат секси“.
Встъпителните думи бяха достатъчно куци, за да я разсмеят – а това беше всичко, от което имаше нужда тип като Джо. Господи, толкова хубав беше. Дори сега, когато стоеше във влажния задух на няколко стъпки от трупа му, споменът я накара да се усмихне. Година по-късно Мая и Джо се ожениха. Малко по-късно се появи Лили. А ето че сега някой сякаш бе пуснал на бързи обороти записа на съвместния им живот и тя погребваше съпруга си и бащата на единственото си дете.
„Всички любовни истории завършват трагично“, бе казал баща ѝ преди много години. Мая беше поклатила глава. „Господи, татко, това прозвуча мрачно.“
„Така е, но само си помисли. Или любовта изчезва, или ако си от истинските късметлии, доживяваш да видиш как любимият ти си отива.“
Още виждаше баща си, седнал срещу нея на кухненската маса с пожълтяла ламинирана повърхност в къщата им в Бруклин. Беше облечен в обичайния си плетен пуловер (всички професии си имат един или друг вид униформа, не само военните), заобиколен от купчини есета от колежа, които трябваше да оценява. Двамата с майка ѝ бяха починали преди години, през няколко месеца един от друг, но, честно казано, на Мая още ѝ беше трудно да определи към коя категория спадаше тяхната любовна история.
Пасторът продължаваше да дрънка, когато Джудит Бъркит, майката на Джо, стисна силно ръката ѝ в мъката си.
– Това е още по-лошо – промълви възрастната жена.
Мая не я попита какво има предвид. Не се налагаше. Джудит Бъркит погребваше свое дете за втори път. Сега двама от синовете ѝ си бяха отишли – единият при трагичен инцидент, другият от ръката на убиец. Мая погледна надолу към собственото си дете, към темето на Лили, и се запита как е възможно една майка да живее с такава болка.
– Никога няма да се оправя – прошепна старицата, сякаш беше прочела мислите ѝ. Простите думи съсякоха въздуха като коса на жътвар. – Никога.
– Аз съм виновна – рече Мая.
Не беше искала да го каже. Джудит я погледна.
– Трябваше да...
– Нищо не си можела да направиш – каза Джудит.
Но въпреки това в тона ѝ имаше нещо. Мая го разбираше, защото другите вероятно си мислеха същото. Мая Стърн беше спасила толкова много хора в миналото. Защо не беше направила същото със съпруга си?
– Прах при прахта...
Еха, пасторът наистина ли бе стигнал до този изтъркан лаф? Не следеше думите му. Никога не го правеше на погребения. Беше се намирала близо до смъртта достатъчно пъти, за да знае как да се справя: Изтръпни. Не се съсредоточавай върху нищо. Остави всички звуци и картини да се размажат, докато станат неразпознаваеми.
Ковчегът на Джо легна на дъното на гроба с тупване, което отекна твърде продължително в неподвижния въздух. Джудит се олюля до Мая и от гърдите ѝ се изтръгна тих стон. Мая запази военната си стойка  – вдигната глава, изправен гръб, раменете назад. Неотдавна бе чела една от онези статии за самопомощ, които хората винаги си разменят по електронната поща – за „силните пози“ и как те трябвало да ти помогнат да се представиш по-добре. Военните бяха разбрали тази хитрина на популярната психология много преди времето ѝ. Като войник не стоиш мирно, защото изглежда добре. А защото на някакво ниво това ти дава сила или – което е също толкова важноте прави да изглеждаш по-силен в очите и на другарите, и на враговете ти.
За миг се върна мислено в парка – проблясък на метал, изстрел, Джо пада на земята, Мая се препъва в мрака с оплискана с кръв риза, уличните лампи в далечината светят мъгливо...
Помощ... моля ви... някой... съпругът ми...
Затвори очи и пропъди спомена.
„Дръж се – каза си тя. – Просто изтърпи.“
И го направи.

ПОСЛЕ ДОЙДЕ РЕД НА СЪБОЛЕЗНОВАНИЯТА.
Единствените две места, на които стоиш, а пред теб минава върволица от хора, са погребенията и сватбите. Може би в това имаше нещо уместно, но Мая не можеше да си представи какво е то.
Нямаше идея колко хора минаха покрай нея, но шествието продължи часове. Опечалените се тътреха напред като в сцена от някакъв филм за зомбита, в който поваляш едно чудовище само за да се изправиш пред още.
Просто продължавай.
Повечето казваха тихо „Моите съболезнования“, което си беше идеалното нещо за казване. Други приказваха твърде много. Каква трагедия било, каква загуба, как градът отивал по дяволите, как веднъж едва не станали жертва на въоръжен грабеж (правило номер едно: никога не говори за себе си, докато поднасяш поздравления или съболезнования), как се надявали полицията да види сметката на животните, които са го направили, какъв късмет е извадила Мая, как Бог е бдял над нея (което логично означаваше, че на Бог не му е пукало за Джо), как винаги имало промисъл, как за всяко нещо си имало причина (беше истинско чудо, че не фрасна тези типове направо в муцуните).
Някъде по средата на всичко това роднините на Джо останаха без сили и трябваше да седнат. Не и Мая. Тя остана права през цялото време, поглеждаше всеки в очите и отвръщаше на всеки опечален с топло ръкуване. Използваше дискретен и не толкова дискретен език на тялото, за да отблъсне онези, които искаха да изразят по-силно мъката си с прегръдки или целувки. Колкото и безсъдържателни да бяха думите им, Мая ги изслушваше внимателно, кимаше и казваше „Благодаря, че дойдохте“ с един и същи фалшиво искрен тон, след което се обръщаше към следващия на опашката.
Друго задължително правило при приемане на съболезнования – не говори прекалено много. Кратките баналности вършат работа, защото е далеч по-добре да кажеш нещо безвредно, отколкото обидно. Ако имаш нуждата да говориш повече, нека да е ня- какъв приятен, кратък спомен за покойния. Никога не казвай какво е направила лелята на Джо, Едит. Никога не плачи истерично и не се обръщай театрално към всички с „вижте ме, страдам“. И никога не казвай на скърбящата вдовица смразяваща глупост от сорта на: „Горкото момиче, първо сестра ти, а сега и съпругът ти.“

Харлан Коубън - „Излъжеш ли ме веднъж”

ПОГРЕБАХА ДЖО три дни след убийството му. Мая беше облечена в черно, както подобава на скърбяща вдовица. Слънцето печеше с неумолима свирепост, която ѝ напомняше за месеците в пустинята. Семейният пастор бълваше обичайните клишета, но Мая не го слушаше. Погледът ѝ се рееше към училищния двор от другата страна на улицата.
Да, гробището гледаше към начално училище.
Беше минавала с колата безброй пъти по тази улица – гробищният парк отляво, училището отдясно, – без да се замисли нито веднъж над странното, дори неприлично разположение. Кое е било първо, запита се тя сега – училищният двор или гробището? Кой е решил да построи училище до гробище – или обратното? Имаше ли някакво значение това съпоставяне на началото и края на живота и дали беше уместно? Смъртта винаги е толкова близо, на един дъх разстояние, така че може би беше мъдро децата да се запознаят отрано с тази концепция.
Ето с какви безсмислици беше пълна главата ѝ, докато гледаше как ковчегът на Джо се спуска в гроба. Разсейвай се. Това е ключът. Преживей го.
Сърбеше я от черната рокля. През последните десет години бе присъствала на повече от сто погребения, но за първи път обличаше черно. Едва издържаше.
От дясната ѝ страна най-близките роднини на Джо – майка му Джудит, брат му Нийл и сестра му Каролайн – се топяха от комбинацията от висока температура и дълбока мъка. Отляво стоеше Лили, нейната (и на Джо) двегодишна дъщеря, която вече започваше да нервничи и да използва ръката ѝ като люлка. Според старото клише децата не идват с наръчник за употреба. Никога досега не се бе замисляла колко вярно е това. Какъв беше подобаващият етикет за ситуация като тази? Дали оставяш двегодишната си дъщеря у дома, или я водиш на погребението на баща ѝ? Това беше тема, която не се разглеждаше във всезнаещите сайтове за мами. В пристъп на горчив гняв Мая едва не бе задала въпроса си онлайн: „Здравейте! Наскоро убиха съпруга ми. Да водя ли двегодишната си дъщеря на гробището, или да я оставя у дома? О, и бихте ли дали някакви съвети за облеклото? Благодаря!“.
На погребението имаше стотици хора и Мая почти подсъзнателно си даде сметка, че това би доставило удоволствие на Джо. Той харесваше хората. Хората харесваха Джо. Естествено, популярността сама по себе си не би могла да обясни тълпата. Опечалените бяха привлечени от ужасната примамка да бъдат близо до трагичното – хладнокръвното убийство на млад мъж, чаровна издънка на богатата фамилия Бъркит и съпруг на жена, замесена в международен скандал.
Лили обви с ръце крака на майка си.
Мая се наведе и прошепна:
– Още мъничко, миличка.
Лили кимна, но се вкопчи още по-силно.
Мая отново се изправи и приглади с двете си ръце дразнещата черна рокля, която бе взела назаем от Айлийн. Джо не би искал да я вижда в черно. Винаги я бе предпочитал в униформата, която носеше навремето, когато бе армейски капитан Мая Стърн. Когато се срещнаха за първи път на една благотворителна галавечеря на семейство Бъркит, облеченият във фрак Джо веднага отиде при нея, пусна ѝ дяволитата си усмивка (дотогава Мая така и не беше разбрала смисъла на „дяволита“) и каза: „Еха, а аз си мислех, че мъжете в униформа трябва да изглеждат секси“.
Встъпителните думи бяха достатъчно куци, за да я разсмеят – а това беше всичко, от което имаше нужда тип като Джо. Господи, толкова хубав беше. Дори сега, когато стоеше във влажния задух на няколко стъпки от трупа му, споменът я накара да се усмихне. Година по-късно Мая и Джо се ожениха. Малко по-късно се появи Лили. А ето че сега някой сякаш бе пуснал на бързи обороти записа на съвместния им живот и тя погребваше съпруга си и бащата на единственото си дете.
„Всички любовни истории завършват трагично“, бе казал баща ѝ преди много години. Мая беше поклатила глава. „Господи, татко, това прозвуча мрачно.“
„Така е, но само си помисли. Или любовта изчезва, или ако си от истинските късметлии, доживяваш да видиш как любимият ти си отива.“
Още виждаше баща си, седнал срещу нея на кухненската маса с пожълтяла ламинирана повърхност в къщата им в Бруклин. Беше облечен в обичайния си плетен пуловер (всички професии си имат един или друг вид униформа, не само военните), заобиколен от купчини есета от колежа, които трябваше да оценява. Двамата с майка ѝ бяха починали преди години, през няколко месеца един от друг, но, честно казано, на Мая още ѝ беше трудно да определи към коя категория спадаше тяхната любовна история.
Пасторът продължаваше да дрънка, когато Джудит Бъркит, майката на Джо, стисна силно ръката ѝ в мъката си.
– Това е още по-лошо – промълви възрастната жена.
Мая не я попита какво има предвид. Не се налагаше. Джудит Бъркит погребваше свое дете за втори път. Сега двама от синовете ѝ си бяха отишли – единият при трагичен инцидент, другият от ръката на убиец. Мая погледна надолу към собственото си дете, към темето на Лили, и се запита как е възможно една майка да живее с такава болка.
– Никога няма да се оправя – прошепна старицата, сякаш беше прочела мислите ѝ. Простите думи съсякоха въздуха като коса на жътвар. – Никога.
– Аз съм виновна – рече Мая.
Не беше искала да го каже. Джудит я погледна.
– Трябваше да...
– Нищо не си можела да направиш – каза Джудит.
Но въпреки това в тона ѝ имаше нещо. Мая го разбираше, защото другите вероятно си мислеха същото. Мая Стърн беше спасила толкова много хора в миналото. Защо не беше направила същото със съпруга си?
– Прах при прахта...
Еха, пасторът наистина ли бе стигнал до този изтъркан лаф? Не следеше думите му. Никога не го правеше на погребения. Беше се намирала близо до смъртта достатъчно пъти, за да знае как да се справя: Изтръпни. Не се съсредоточавай върху нищо. Остави всички звуци и картини да се размажат, докато станат неразпознаваеми.
Ковчегът на Джо легна на дъното на гроба с тупване, което отекна твърде продължително в неподвижния въздух. Джудит се олюля до Мая и от гърдите ѝ се изтръгна тих стон. Мая запази военната си стойка  – вдигната глава, изправен гръб, раменете назад. Неотдавна бе чела една от онези статии за самопомощ, които хората винаги си разменят по електронната поща – за „силните пози“ и как те трябвало да ти помогнат да се представиш по-добре. Военните бяха разбрали тази хитрина на популярната психология много преди времето ѝ. Като войник не стоиш мирно, защото изглежда добре. А защото на някакво ниво това ти дава сила или – което е също толкова важноте прави да изглеждаш по-силен в очите и на другарите, и на враговете ти.
За миг се върна мислено в парка – проблясък на метал, изстрел, Джо пада на земята, Мая се препъва в мрака с оплискана с кръв риза, уличните лампи в далечината светят мъгливо...
Помощ... моля ви... някой... съпругът ми...
Затвори очи и пропъди спомена.
„Дръж се – каза си тя. – Просто изтърпи.“
И го направи.

ПОСЛЕ ДОЙДЕ РЕД НА СЪБОЛЕЗНОВАНИЯТА.
Единствените две места, на които стоиш, а пред теб минава върволица от хора, са погребенията и сватбите. Може би в това имаше нещо уместно, но Мая не можеше да си представи какво е то.
Нямаше идея колко хора минаха покрай нея, но шествието продължи часове. Опечалените се тътреха напред като в сцена от някакъв филм за зомбита, в който поваляш едно чудовище само за да се изправиш пред още.
Просто продължавай.
Повечето казваха тихо „Моите съболезнования“, което си беше идеалното нещо за казване. Други приказваха твърде много. Каква трагедия било, каква загуба, как градът отивал по дяволите, как веднъж едва не станали жертва на въоръжен грабеж (правило номер едно: никога не говори за себе си, докато поднасяш поздравления или съболезнования), как се надявали полицията да види сметката на животните, които са го направили, какъв късмет е извадила Мая, как Бог е бдял над нея (което логично означаваше, че на Бог не му е пукало за Джо), как винаги имало промисъл, как за всяко нещо си имало причина (беше истинско чудо, че не фрасна тези типове направо в муцуните).
Някъде по средата на всичко това роднините на Джо останаха без сили и трябваше да седнат. Не и Мая. Тя остана права през цялото време, поглеждаше всеки в очите и отвръщаше на всеки опечален с топло ръкуване. Използваше дискретен и не толкова дискретен език на тялото, за да отблъсне онези, които искаха да изразят по-силно мъката си с прегръдки или целувки. Колкото и безсъдържателни да бяха думите им, Мая ги изслушваше внимателно, кимаше и казваше „Благодаря, че дойдохте“ с един и същи фалшиво искрен тон, след което се обръщаше към следващия на опашката.
Друго задължително правило при приемане на съболезнования – не говори прекалено много. Кратките баналности вършат работа, защото е далеч по-добре да кажеш нещо безвредно, отколкото обидно. Ако имаш нуждата да говориш повече, нека да е ня- какъв приятен, кратък спомен за покойния. Никога не казвай какво е направила лелята на Джо, Едит. Никога не плачи истерично и не се обръщай театрално към всички с „вижте ме, страдам“. И никога не казвай на скърбящата вдовица смразяваща глупост от сорта на: „Горкото момиче, първо сестра ти, а сега и съпругът ти.“

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Книгата е страхотна, прочетох я на един дъх, жалко само, че не издават по-често негови книги.

Оценка: +1

Благодарности на издателството

Оценка: +1

Препоръчаха ми автора, сутринта си я купих в книжарницата на Колибри. Още по време на обедната почивка я захванах, после и след обедната почива си я продължих, увлекателна е.
Ще се чете. Още повече че излезе информация, че Джулия Робъртс ще се снима в екранизацията. Обожавам начина, по който Коубън усуква сюжетните линии!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-961-4
Купи
Цена
14.40 лв.
(18.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-961-4
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени