Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Чудо
Печатно издание
ISBN
978-619-150-921-8
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
125 гр.
Страници
128
Дата на издаване
14 октомври 2016

Чудо

разкази

Героите на тези малки истории са храбреци и наивници, мечтатели и неудачници. В ежедневието им не се случва нищо изключително, но всеки от тях променя света по свой начин, често без да го съзнава. Събрани заедно в тази книга, те нетърпеливо чакат, за да отведат читателите в светлите места на живота и да ги накарат да повярват, че чудесата са възможни не само в приказките.

За автора

НАДЯ ЗАХАРИЕВА завършва международни икономически отношения в УНСС – София. Нейни разкази са публикувани в сайта WhyBulgaria, в списанията „Granta България” и „Vagabond”. Автор е на книгата Чат@разкази (2005).

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Надя Захариева – „Чудо”

ЧУДО

Всяка вечер, щом стрелките на часовника решаваха, че е седем, той заставаше под навеса на площада с изкуствена роза в ръка. Чакаше точно един час, после си тръгваше. Спокоен и застинал като бронзовите фигури на пейката, нафталинен в кафявия костюм на райета и демодираното си борсалино, проядено от молци. Педантично избръснат, ухаещ на афтършейв, с изрязани нокти и лъснати обувки. „Абе мани го тоя лудия, бе!“, присмиваха му се книгопродавците. Минувачите въобще не го забелязваха, освен ако не се блъснеха в него. Живееше на тавана на отсрещната кооперация – олющена мазилка, воня на котешка пикня, изсъхнали пръчки на забравени мушката в сандъчетата по стълбите. Апартаментчето му бе лъснато до блясък, с купища книги вместо мебели и прозорец с перваз – за гълъбите.
И ето че веднъж мракът пред таванската му врата се оплете в нозете му и се материализира в свито на кълбо кльощаво нещо. Настръхнал врабец с розова перушина и обеца на човката. Лежи и не мърда, изцъклил очи, със запретнат ръкав и спринцовка в татуираната ръка. Едва успя да примъкне момичето вкъщи. Нямаше никаква представа какво да направи. За начало май не беше лошо да махне оповръщаните дрехи и да позамие фасадата, колкото може. Измъкна от скрина старомодна рокля на едри цветя – обличаше с нея един от моделите за картините си. Изхвръкналите ребра, яркосините реки на вените под воала на кожата и смешните остри гърди се притаиха под импровизирания цветен саван. Но не за дълго.
Ураганът вилня цяла седмица – обърна библиотеката, счупи прозореца, разпиля дрехите от скрина, изпика се по средата на стаята и утихна. Хранеше я с кисело мляко, ядки и плодове. Отначало тя предпочиташе да ги хвърля по него, но после прояде. Той заключваше старателно вратата, когато излизаше. Крясъците ѝ преминаваха в молби, молбите – в стонове. Абстиненцията ѝ беше толкова страшна, че стана причина да се разконспирира агентурната мрежа на бабичките от входа, градена грижливо с години. Още на третия ден пенсионерките предадоха стратегическите си позиции, затракаха вериги, захлопаха резета, заскърцаха масивни врати, снабдени с различни по мащаб шпионки. Стълбището екна от пискливите им гласове, възбудени от позабравената ОФ сплотеност. Излъчиха парламентьорка за преговори с кварталния, на когото така му бяха писнали всичките бабички, че ѝ тегли една семпла майна и продължи да брои на глас водоравните пет букви на „Опера от Пучини“ и да се чеше по темето с полуизгризано жълто бикче. Само да му паднеше някоя от тия пенсии, щеше да ѝ извие костеливия врат, ама не е професионално, нали така? „Е, щом полицията не може...“, казаха си бабите и се прибраха в бърлогите си.
Един ден от таванския прозорец се развя бяло знаме – надран на ивици чаршаф. Бегълката бе хваната малко преди да се изхлузи по несигурното въже и да увисне като врачански катерач по средата на нищото. Шамарите му подпалиха хлътналите ѝ бузи и отприщиха дъжд от сълзи. Tя го заблъска, зарита, захапа, докато ръцете му не я стегнаха в неловка прегръдка. „Не разбираш, дъртако жалък! Не искам да ме спасяваш! Не съм те търсила! Не ми трябва дълъг живот – тенкю вери мач! Да стана птеродактил като теб!“ Езикът ѝ се препъна във всички „т“-та. Пороят от думи премина в ръмеж. Тя облегна глава на рамото му и не млъкна, докато не му разказа за шибания си живот, състоящ се основно от скучно детство, самотно юношество и безперспективната младост. Говореше така, сякаш никой досега не я беше слушал. Той попи всяка дума и когато не остана нищо за казване, я сложи да си легне. Заредиха се еднакви спокойни дни. Старецът ѝ разказваше приказки, обясняваше ѝ уроците, които беше пропуснала, и ѝ правеше малки подаръци. Запозна я с постоянното присъствие – трите тлъсти гълъба от перваза, които на мига я харесаха, защото тайно им даваше тортите и сладкишите, които той ѝ носеше. Старецът лекуваше болната ѝ душа с книги от библиотеката си, с диско от 70-те, джаз и класика. Но така и не отключи вратата към стаята, в която спеше. „Какво има там? Труповете на бившите ти жени? Колекция безценни предмети от кварталния сексшоп? Каква малка, мръсна тайна криеш?“ Любопитството ѝ беше толкова силно, че замъгли абстиненцията. „Ще ти кажа, когато реша. Още не си готова.“ Бе непреклонен. „И какъв е тоя хепънинг, дето си го спретваш всяка божа вечер?“ „Ходя да чакам чудо.“ „К’во чудо, бе! Чудеса няма освен в американските филми. Там всички са с приятен загар, снежнобели зъби и даже да плачат или да се чукат, не им се размазва гримът. Добри деца, задружни семейства, хепиендове от глава до пети – ебало си е майката! Плачеш и повръщаш!“ Той я поглеждаше благосклонно, нахлупваше борсалиното с дупките от молци, вземаше изкуствената роза и излизаше на площада.
Малката така и не разбра колко време бе минало – месец, два или три, когато една сутрин намери на масата ключ и пари. Отвори предпазливо забранената врата и се смая. Мозъкът ѝ регистрира шумотевицата от цветове, нюанси и тонове. Опръска я водата на фонтана, чу гълчавата на циганчетата, дето се боричкаха за хвърлените стотинки по дъното му, сбутаха я минувачите. Беше рисувал по стените, пода, тавана, гредите. Всички, които минаваха вечер край него, без да го забележат, бяха там. И дебелата продавачка на готварски книги, и заблеяният геймър с ролерите, дето винаги го закачаше с раницата си, и майката със злоядото дете, което прилъгваха с играчки от „Макдоналдс“, а то им се плезеше и тайно плюеше сандвича си в саксията отстрани, и дългокосите мазни типове от сергиите за нелегални дискове. В средата на стаята имаше статив. Беше я нарисувал като икона с пронизителен син поглед, от тия, дето ти бъркат в мозъка. Една настръхнала, недозряла мадона в старомодна рокля на едри цветя, с розова коса, обеца на носа и дете на ръце. Като че ли току-що ѝ го бяха подхвърлили, а тя го бе уловила в последния миг, за да не се размаже на плочките. Само от умиление не беше ревала! Грабна парите от масата и отпраши на четвърта по завоите на мрачното стълбище.

Хората са различни. Някои се давят, когато стигнат до дъното. По-силните се оттласкват и изплуват. Тя изплува. Не веднага, минаха няколко години, в които за нея светът свършваше всеки ден. Поживя малко в комуна в Испания, ходи по психоаналитици, препоръчаха ѝ терапия с работа, бра портокали, разхожда кучета, сервира из кафенетата на Европа. В Мюнхен се запозна с любовта на живота си, но се оказа, че не е любовта на неговия. Напусна я с бележка. Остави я бременна и сама. Тя се върна при родителите си в София и роди русо, здраво германче. Обожаваше го това дете! До лудост! Намери си работа и се кротна. Даваше частни уроци и превеждаше криминалета – поне една камара езици успя да научи покрай отучването от наркотиците. За старата тайфа ѝ разказваха некролозите по „Графа“. Тя май единствена бе оцеляла.

Мотаеше се да си търси някакъв речник, когато краката ѝ сами я отведоха под навеса на площада. Разбута тълпата и се изправи пред него. Една недозряла мадона в старомодна рокля на едри цветя и с дете на ръце. Розата се изплъзна от ръцете на стареца и се разтвори във въздуха. Той се усмихна, вдигна ръка и се прекръсти. После бавно тръгна към своя таван – нямаше вече какво да чака.

Надя Захариева – „Чудо”

ЧУДО

Всяка вечер, щом стрелките на часовника решаваха, че е седем, той заставаше под навеса на площада с изкуствена роза в ръка. Чакаше точно един час, после си тръгваше. Спокоен и застинал като бронзовите фигури на пейката, нафталинен в кафявия костюм на райета и демодираното си борсалино, проядено от молци. Педантично избръснат, ухаещ на афтършейв, с изрязани нокти и лъснати обувки. „Абе мани го тоя лудия, бе!“, присмиваха му се книгопродавците. Минувачите въобще не го забелязваха, освен ако не се блъснеха в него. Живееше на тавана на отсрещната кооперация – олющена мазилка, воня на котешка пикня, изсъхнали пръчки на забравени мушката в сандъчетата по стълбите. Апартаментчето му бе лъснато до блясък, с купища книги вместо мебели и прозорец с перваз – за гълъбите.
И ето че веднъж мракът пред таванската му врата се оплете в нозете му и се материализира в свито на кълбо кльощаво нещо. Настръхнал врабец с розова перушина и обеца на човката. Лежи и не мърда, изцъклил очи, със запретнат ръкав и спринцовка в татуираната ръка. Едва успя да примъкне момичето вкъщи. Нямаше никаква представа какво да направи. За начало май не беше лошо да махне оповръщаните дрехи и да позамие фасадата, колкото може. Измъкна от скрина старомодна рокля на едри цветя – обличаше с нея един от моделите за картините си. Изхвръкналите ребра, яркосините реки на вените под воала на кожата и смешните остри гърди се притаиха под импровизирания цветен саван. Но не за дълго.
Ураганът вилня цяла седмица – обърна библиотеката, счупи прозореца, разпиля дрехите от скрина, изпика се по средата на стаята и утихна. Хранеше я с кисело мляко, ядки и плодове. Отначало тя предпочиташе да ги хвърля по него, но после прояде. Той заключваше старателно вратата, когато излизаше. Крясъците ѝ преминаваха в молби, молбите – в стонове. Абстиненцията ѝ беше толкова страшна, че стана причина да се разконспирира агентурната мрежа на бабичките от входа, градена грижливо с години. Още на третия ден пенсионерките предадоха стратегическите си позиции, затракаха вериги, захлопаха резета, заскърцаха масивни врати, снабдени с различни по мащаб шпионки. Стълбището екна от пискливите им гласове, възбудени от позабравената ОФ сплотеност. Излъчиха парламентьорка за преговори с кварталния, на когото така му бяха писнали всичките бабички, че ѝ тегли една семпла майна и продължи да брои на глас водоравните пет букви на „Опера от Пучини“ и да се чеше по темето с полуизгризано жълто бикче. Само да му паднеше някоя от тия пенсии, щеше да ѝ извие костеливия врат, ама не е професионално, нали така? „Е, щом полицията не може...“, казаха си бабите и се прибраха в бърлогите си.
Един ден от таванския прозорец се развя бяло знаме – надран на ивици чаршаф. Бегълката бе хваната малко преди да се изхлузи по несигурното въже и да увисне като врачански катерач по средата на нищото. Шамарите му подпалиха хлътналите ѝ бузи и отприщиха дъжд от сълзи. Tя го заблъска, зарита, захапа, докато ръцете му не я стегнаха в неловка прегръдка. „Не разбираш, дъртако жалък! Не искам да ме спасяваш! Не съм те търсила! Не ми трябва дълъг живот – тенкю вери мач! Да стана птеродактил като теб!“ Езикът ѝ се препъна във всички „т“-та. Пороят от думи премина в ръмеж. Тя облегна глава на рамото му и не млъкна, докато не му разказа за шибания си живот, състоящ се основно от скучно детство, самотно юношество и безперспективната младост. Говореше така, сякаш никой досега не я беше слушал. Той попи всяка дума и когато не остана нищо за казване, я сложи да си легне. Заредиха се еднакви спокойни дни. Старецът ѝ разказваше приказки, обясняваше ѝ уроците, които беше пропуснала, и ѝ правеше малки подаръци. Запозна я с постоянното присъствие – трите тлъсти гълъба от перваза, които на мига я харесаха, защото тайно им даваше тортите и сладкишите, които той ѝ носеше. Старецът лекуваше болната ѝ душа с книги от библиотеката си, с диско от 70-те, джаз и класика. Но така и не отключи вратата към стаята, в която спеше. „Какво има там? Труповете на бившите ти жени? Колекция безценни предмети от кварталния сексшоп? Каква малка, мръсна тайна криеш?“ Любопитството ѝ беше толкова силно, че замъгли абстиненцията. „Ще ти кажа, когато реша. Още не си готова.“ Бе непреклонен. „И какъв е тоя хепънинг, дето си го спретваш всяка божа вечер?“ „Ходя да чакам чудо.“ „К’во чудо, бе! Чудеса няма освен в американските филми. Там всички са с приятен загар, снежнобели зъби и даже да плачат или да се чукат, не им се размазва гримът. Добри деца, задружни семейства, хепиендове от глава до пети – ебало си е майката! Плачеш и повръщаш!“ Той я поглеждаше благосклонно, нахлупваше борсалиното с дупките от молци, вземаше изкуствената роза и излизаше на площада.
Малката така и не разбра колко време бе минало – месец, два или три, когато една сутрин намери на масата ключ и пари. Отвори предпазливо забранената врата и се смая. Мозъкът ѝ регистрира шумотевицата от цветове, нюанси и тонове. Опръска я водата на фонтана, чу гълчавата на циганчетата, дето се боричкаха за хвърлените стотинки по дъното му, сбутаха я минувачите. Беше рисувал по стените, пода, тавана, гредите. Всички, които минаваха вечер край него, без да го забележат, бяха там. И дебелата продавачка на готварски книги, и заблеяният геймър с ролерите, дето винаги го закачаше с раницата си, и майката със злоядото дете, което прилъгваха с играчки от „Макдоналдс“, а то им се плезеше и тайно плюеше сандвича си в саксията отстрани, и дългокосите мазни типове от сергиите за нелегални дискове. В средата на стаята имаше статив. Беше я нарисувал като икона с пронизителен син поглед, от тия, дето ти бъркат в мозъка. Една настръхнала, недозряла мадона в старомодна рокля на едри цветя, с розова коса, обеца на носа и дете на ръце. Като че ли току-що ѝ го бяха подхвърлили, а тя го бе уловила в последния миг, за да не се размаже на плочките. Само от умиление не беше ревала! Грабна парите от масата и отпраши на четвърта по завоите на мрачното стълбище.

Хората са различни. Някои се давят, когато стигнат до дъното. По-силните се оттласкват и изплуват. Тя изплува. Не веднага, минаха няколко години, в които за нея светът свършваше всеки ден. Поживя малко в комуна в Испания, ходи по психоаналитици, препоръчаха ѝ терапия с работа, бра портокали, разхожда кучета, сервира из кафенетата на Европа. В Мюнхен се запозна с любовта на живота си, но се оказа, че не е любовта на неговия. Напусна я с бележка. Остави я бременна и сама. Тя се върна при родителите си в София и роди русо, здраво германче. Обожаваше го това дете! До лудост! Намери си работа и се кротна. Даваше частни уроци и превеждаше криминалета – поне една камара езици успя да научи покрай отучването от наркотиците. За старата тайфа ѝ разказваха некролозите по „Графа“. Тя май единствена бе оцеляла.

Мотаеше се да си търси някакъв речник, когато краката ѝ сами я отведоха под навеса на площада. Разбута тълпата и се изправи пред него. Една недозряла мадона в старомодна рокля на едри цветя и с дете на ръце. Розата се изплъзна от ръцете на стареца и се разтвори във въздуха. Той се усмихна, вдигна ръка и се прекръсти. После бавно тръгна към своя таван – нямаше вече какво да чака.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-921-8
Купи
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени