Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
ТИ
Печатно издание
ISBN
978-619-150-866-2
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-867-9
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
450 гр.
Страници
448
Превод
Иван Любомиров
Дата на издаване
19 август 2016

ТИ

Максимата „Любовта е лудост“ добива ново, плашещо измерение в епохата на вездесъщите социални мрежи, когато всякакви задръжки падат.

Джо Голдбърг е интелигентен книгоман, който работи като продавач в манхатънска книжарница. Един ден в книжарницата влиза красива студентка, която копнее да стане писателка. Той мигом решава, че това е момичето на мечтите му. Вече е научил как се казва от кредитната й карта. И понеже в Ню Йорк няма друга Гуиневир Бек, Джо лесно намира Фейсбук страницата й и профила й в Туитър, от които разбира къде живее, къде ходи и какво харесва. Започва да я следи – както онлайн, така и в реалния живот – и скоро е обсебен напълно от нея. Успява да открадне мобилния й телефон и да се добере до паролите й в интернет. Междувременно се среща отново с Гуиневир, уж случайно, и я кани на среща. Понеже знае толкова много за нея, не му е трудно да я впечатли – по всичко изглежда, че двамата са перфектната двойка.

Но в живота й има и други мъже. Джо използва паролите на Гуиневир, за да трие съобщенията им, и се опитва всячески да неутрализира конкуренцията. А когато усилията му се оказват безуспешни, започва да убива всеки, когото вижда като пречка...

ВЕЛИКОЛЕПЕН ТРИЛЪР, КОЙТО ЩЕ ВИ НАКАРА ДА ИЗТРЪПНЕТЕ.
Пийпъл

СМРАЗЯВАЩО ЧЕТИВО, КОЕТО КАРА ЧИТАТЕЛЯ ДА СЕ ОЗЪРТА ПРЕЗ РАМО.
Пъблишърс Уийкли

РОМАНЪТ Е „ТРИЛЪР НА ГОДИНАТА“ НА ДЕЙЛИ МЕЙЛ И „ЕДНА ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ КНИГИ ЗА 2014“ НА СП. СЪСПЕНС.

За автора

Aмериканката Каролайн Кепнес започва литературната си кариера с кратки разкази, статии за списания и телевизионни сценарии. „Ти“ е дебютният й роман, по който в момента се снима сериал за телевизионния канал „Шоутайм“. Мнозина го сравняват с „Американски психар“ на Брет Ийстън Елис, с „Мизъри“ на Стивън Кинг и с „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин.

Откъс

Каролайн Кепнес - „Ти“

Ти влизаш в книжарницата и придържаш вратата с ръка, за да не се блъсне. Усмихваш се, засрамена, че си такова хубаво момиче, че ноктите ти не са лакирани, че пуловерът ти с шпиц деколте е бежов и че е невъзможно да се познае дали носиш сутиен. Но все пак не мисля, че носиш. Толкова си чиста, че си чак порочна, и промърморваш първата дума, отправена към мен – „здрасти“, – при положение че повечето хора просто биха ме
подминали. Ала не и ти, в тези хлабави розови джинси, като розов захарен памук от „Паяжината на Шарлот“. Всъщност откъде изобщо се появи?
Ти излъчваш класа, твърде си прибрана, моята собствена малка Натали Портман някъде от края на филма „Отблизо“, когато тя е със свежо лице, приключила е с лошите британци и се прибира у дома в Америка. Най-сетне ти се прибра у дома при мен, във вторник, в 10:06 сутринта. Всеки ден пътувам до тази книжарница в Долен Ист Сайд, Манхатън, от дома си в Бед-Стай, Бруклин. Всеки ден затварям, без да намеря някой като теб. И ето те, ти се появи в моя свят днес. Направо треперя и бих си взел хапчетата против безпокойство, но те са на долния етаж и аз не искам да си ги взема. Не искам да сляза. Искам да бъда изцяло тук, да те гледам как хапеш нелакираните си нокти и как обръщаш глава наляво, не, захапваш кутрето си, отваряш широко очи, след това надясно, не, отминаваш биографиите, отминаваш и сектора за самопомощ (слава богу) и се спираш, когато стигаш до белетристиката.
Да.
Оставям те да се загубиш в купчините – Белетристика М–У, и ти не си стандартната неуверена нимфа на лов за Уилям Фокнър, който никога няма да свършиш, дори няма и да започнеш. Фокнър, който ще се втвърди и ще се превърне на камък на нощното ти шкафче, ако книгите можеха да се превръщат на камък; Фокнър, чието предназначение е да убеди мъжете ти за една нощ, че наистина си искрена, когато се кълнеш, че изобщо
не правиш такива неща. Не, ти не си като онези момичета. Няма да използваш Фокнър за примамка и си твърде слънчева за Стивън Кинг, и не си особено модерна за Хайди Джулавиц, и кого, кого ще си купиш? Ти кихаш силно и аз си представям колко ли си шумна, като свършваш.
– Наздраве – провиквам се.
Ти се засмиваш и също се провикваш:
– Мерси, приятелю.
Приятелю. Ти флиртуваш и ако бях от онези задници, които споделят в Инстаграм, щях да снимам табелата с М–У и да сложа надпис:
Мамка МУ, намерих я.
„Успокой се, Джо. Те не харесват мъжът да се прави на твърде силен“, напомням си. Благодаря на Бога за следващия клиент и ми е трудно да сканирам съвсем предвидимата му покупка на Селинджър, но това винаги е трудно. Мъжът е на може би трийсет и шест и едва сега чете „Франи и Зуи“? Нека всъщност да сме наясно. Той няма да я чете. Купува я само за да прикрие книгите на Дан Браун на дъното на кошницата си. Когато човек работи в книжарница, неизбежно научава как повечето хора на този свят изпитват вина за това, което са. Първо опаковам Дан Браун, все едно е детска порнография, и му казвам, че „Франи и Зуи“ хич не струва, и той кима, а ти си все още на М–У, защото, макар и едва-едва, мога да видя бежовия ти пуловер през купчините книги. Ако протегнеш ръка нагоре, ще зърна коремчето ти. Но ти няма да я протегнеш. Взимаш една книга и сядаш на пътеката. Може би ще останеш тук цяла вечер. Може би ще бъде както във филма с Натали Портман „Там, където е сърцето“, не особено вярна адаптация по книгата на Били Летс, ала все пак над средното ниво за подобен тип боза, и ще те намеря посред нощ. Само че ти няма да си бременна и аз няма да бъда кроткият пич от филма. Ще се наведа над теб и ще кажа: „Извинете, госпожице, затваряме“. А ти ще ме погледнеш и ще се усмихнеш: „Е, аз още не съм затворила. – Ще поемеш дълбоко дъх. – Широко отворена съм, приятелю“.
– Хей – захапва ме купувачът на Селинджър–Браун, който все още е тук. – Ще ми дадете ли касова бележка?
– О, извинявайте.
Той я грабва от ръката ми. Не ме мрази, мрази себе си. Ако хората можеха да се справят с отвращението, което изпитват към самите себе си, обслужването на клиенти щеше да протича по-гладко.
Знаеш ли какво, момче? Трябва да се пребориш със себе си. Ти работиш в книжарница, не правиш книги. Ти не пишеш книгите и ако изобщо те е бивало в четенето им, вероятно нямаше да работиш в книжарница. Така че махни тоя осъдителен поглед и ми пожелай приятен ден.
Този човек би могъл да ми каже каквото и да е и пак ще си бъде същият засрамен купувач на Дан Браун. Ти си чула копелето и сега се появяваш с твоята интимна усмивка на Портман. Стрелваш го с очи, а той все още ме гледа с очакване.
– Приятен ден, господине – казвам му и мъжът е наясно, че изобщо не го мисля, той всъщност се мрази, задето си проси баналности от непознат.
Когато вече си е тръгнал, се провиквам, понеже знам, че ти ще ме чуеш:
– Наслаждавай се на Дан Браун, тъпак!
Ти приближаваш небрежно, смеейки се, и слава богу, че е сутрин и че сутрин сме мъртви и никой няма да застане на пътя ни. Слагаш кошницата си на плота и леко заядливо подхвърляш:
– Сега и мен ли ще одумваш?
– Какъв задник беше тоя, нали?
– Е, може би просто не е в настроение.
Толкова си сладка. Виждаш най-доброто в хората.
Допълваш ме.
– Е – казвам и трябва да млъкна, и искам да млъкна, ала ти сякаш ме караш да говоря. – Заради такива като него блокбастърите не бива да умират.
Ти ме гледаш. Любопитна си, а на мен също ми се ще да разбера повече за теб, ама не върви да питам.
Затова продължавам да говоря:
– Всички винаги се стараят да бъдат по-добри, да свалят два-три килограма, да прочетат пет книги, да посетят музей, да си купят диск с класическа музика, да я слушат и да им хареса. Но това, което всъщност искат, е да ядат понички, да четат списания, да си купуват поп албуми. А книги? Майната им на книгите. Купете си Киндъл. Знаеш ли защо Киндъл имат такъв успех?
Ти се смееш и клатиш глава и ме слушаш в момент, в който мнозина биха се вторачили в смартфоните си. И си сладка и питаш:
– Защо?
– Ще ти кажа. Интернет вкара порното в дома на хората…
Току-що изрекох „порно“, какъв тъпак съм, а ти все още ме слушаш, такава си кукличка.
– И вече не трябва да излизаш, за да си го вземеш. Не трябва да срещаш погледа на пича във видеотеката, който да знае, че харесваш да гледаш как момичетата ги чукат. Визуалният контакт е това, което ни запазва цивилизованите обноски.
Очите ти са бадеми и аз продължавам. „Разкрит съм“, мисля си.
Нямаш халка на пръста си. Толкова си естествена.
Търпелива си и наистина трябва да млъкна, но не мога.
– И Киндъл, Киндъл, който отнема цялата почтеност на четенето, точно както се случи с интернет и порното. Няма вече никакъв взаимен контрол. Можеш да си четеш Дан Браун на обществено място и същевременно да си в пълно уединение. Това е краят на цивилизацията. Но...
– Винаги има „но“ – казваш ти и се обзалагам, че произхождаш от голямо семейство на здрави, любящи хора, които се прегръщат често и пеят песни около лагерния огън.
– Но след като вече няма откъде да си вземеш филми или албуми, се стига до книгите. Вече няма видеотеки, така че няма и маниаци, които да работят във видеотеките, да цитират Тарантино, да се карат за Дарио Ардженто и да мразят онези, дето избират филми с Мег Райън. Това нещо, отношението между продавач и купувач, е най-важният тип взаимност, която имаме. И не е възможно просто да изкорениш такава взаимност, без да очакваш всичко да пропадне, нали разбираш?
Не знам дали разбираш, но не ми казваш да спра да говоря, както понякога правят хората, и вместо това кимаш.
– Аха.
– Виждаш ли, магазинът за музика се превърна в оръжие за масово поражение. Той даде сила на маниаците – „Наистина ли ще си купите Тейлър Суифт?“, питаха те осъдително, въпреки че същите тези маниаци се прибираха вечер вкъщи и мастурбираха точно на Тейлър Суифт.
Трябва да спра да повтарям името на Тейлър Суифт. Всъщност присмиваш ли ми се, или се смееш заедно с мен?
– Както и да е – махвам с ръка и ще спра, ако ми кажеш да спра.
– Както и да е – отвръщаш ти и искаш да приключвам.
– Работата е в това, че покупката е единственото честно и истинско нещо, което правим. Този пич не дойде тук заради Дан Браун или заради Селинджър.
Той дойде, за да се изповяда.
– Да не си свещеник?
– Не, аз съм църквата.
– Амин.
Поглеждаш кошницата с покупките си и аз звуча като побъркан самотник и също поглеждам в кошницата ти. Там е твоят телефон. Ти не го виждаш, но аз го виждам. Напукан е. В жълт калъф. Това значи, че се грижиш за себе си едва когато вече нищо не може да ти помогне. Обзалагам се, че пиеш хапчета против настинка чак след третия ден. Посягам към телефона ти и се опитвам да се пошегувам:
– Това от онзи пич ли го открадна?
Взимаш телефона си и се изчервяваш.
– Аз и телефона... – казваш. – Аз не съм грижовна домакиня.
Грижовна домакиня. Мръсница си, да знаеш.
– Не.
Ти се усмихваш и определено не носиш сутиен. Вадиш книгите от кошницата, слагаш я на пода и ме поглеждаш, сякаш изобщо не би трябвало да те критикувам, независимо какво си направила. Зърната на гърдите ти са щръкнали, но ти не ги покриваш. Забелязваш бонбонките отстрани на касата. Посочваш към тях с гладен поглед:
– Мога ли?
– Да – отвръщам аз и вече те храня.
Взимам първата ти книга, „Невъзможна ваканция“ от Сполдинг Грей.
– Хм, интересно – казвам. – Повечето хора предпочитат монолозите му. Това е чудесна книга, ала имайки предвид съдбата на автора, не е нещо, което някой просто ей така би си купил. Още по-малко пък млада жена, която не изглежда като да замисля самоубийството си.
– Е, понякога на човек просто му се иска да отиде там, където е мрачно, разбираш ли?
– Да – казвам. – Да.
Ако бяхме тийнейджъри, щях да те целуна. Но аз съм на подиум, зад плота, нося табелка с името си и ние двамата сме твърде възрастни, за да бъдем млади. Онова, което може да се случи нощем, не се получава сутрин. Светлината струи през прозорците. Всъщност не би ли трябвало да е тъмно в книжарниците?
Отбелязвам си наум: Да кажа на господин Муни да набави щори. Завеси. Каквото и да е.
Взимам втората ти книга – „Отчаяни хора“ от една от любимите ми писателки, Пола Фокс. Това е добър знак, но може би я купуваш, понеже си прочела в някой тъп блог, че авторката е биологичната баба на Къртни Лав. Изобщо не мога да съм сигурен, че си избрала Пола Фокс, защото си достигнала до нея по правилния начин – от някое есе на Джонатан Франзен.
Посягаш към портмонето си.
– Тя е най-добрата, не е ли така? Яд ме е, че не е по-известна, въпреки че Франзен я обсипва с похвали, нали?
Слава богу. Усмихвам се.
– Чела ли си „Западният бряг“?
Ти се извръщаш настрани.
– Не, не съм стигнала до там.
Поглеждам те и ти вдигаш ръце, предаваш се.
– Не стреляй.
Кикотиш се и ми се иска зърната ти да са все още твърди.
– Някой ден ще прочета и „Западният бряг“, а „Отчаяни хора“ съм чела много пъти. Тази е за един приятел.
– Аха – казвам и в главата ми светва червената лампичка за опасност, „за един приятел“.
– Вероятно е пълна загуба на време. Той дори няма да я прочете. Ама пък поне книгата се продава, нали?
– Така е.
Може би той е брат ти или баща ти, или твоят обратен съсед, но знам, че е „приятел“, и натискам яростно копчетата на касовия апарат.
– Трийсет и един долара и петдесет и един цента.
– Мамка му. Ето затова Киндъл е толкова успешен – казваш ти и посягаш към розовото си портмоне и ми подаваш кредитната си карта, въпреки че имаш достатъчно пари в брой, за да платиш.
Искаш да разбера името ти, аз не съм глупав и плъзвам картата през четеца. Тишината между нас става все пошумна и се чудя защо не пуснах музика днес, а междувременно не мога да се сетя какво да кажа.
– Ето, готово.
И ти поднасям касовата бележка.
– Благодаря – промърморваш. – Това е чудесна книжарница.
Подписваш се, ти си Гуиневир Бек. Името ти е стих и родителите ти вероятно са задници, както повечето родители. Гуиневир. Наистина ли?
– Благодаря ти, Гуиневир.
– Обикновено се представям само като Бек. Гуиневир е някак дълго и глупаво, нали?
– Добре, Бек, изглеждаш различно на живо. Също така „Среднощни лешояди“ е нещо страхотно.
Ти взимаш торбата с книгите си и изобщо не нарушаваш визуалния контакт, защото държиш да видя, че ме гледаш.

Каролайн Кепнес - „Ти“

Ти влизаш в книжарницата и придържаш вратата с ръка, за да не се блъсне. Усмихваш се, засрамена, че си такова хубаво момиче, че ноктите ти не са лакирани, че пуловерът ти с шпиц деколте е бежов и че е невъзможно да се познае дали носиш сутиен. Но все пак не мисля, че носиш. Толкова си чиста, че си чак порочна, и промърморваш първата дума, отправена към мен – „здрасти“, – при положение че повечето хора просто биха ме
подминали. Ала не и ти, в тези хлабави розови джинси, като розов захарен памук от „Паяжината на Шарлот“. Всъщност откъде изобщо се появи?
Ти излъчваш класа, твърде си прибрана, моята собствена малка Натали Портман някъде от края на филма „Отблизо“, когато тя е със свежо лице, приключила е с лошите британци и се прибира у дома в Америка. Най-сетне ти се прибра у дома при мен, във вторник, в 10:06 сутринта. Всеки ден пътувам до тази книжарница в Долен Ист Сайд, Манхатън, от дома си в Бед-Стай, Бруклин. Всеки ден затварям, без да намеря някой като теб. И ето те, ти се появи в моя свят днес. Направо треперя и бих си взел хапчетата против безпокойство, но те са на долния етаж и аз не искам да си ги взема. Не искам да сляза. Искам да бъда изцяло тук, да те гледам как хапеш нелакираните си нокти и как обръщаш глава наляво, не, захапваш кутрето си, отваряш широко очи, след това надясно, не, отминаваш биографиите, отминаваш и сектора за самопомощ (слава богу) и се спираш, когато стигаш до белетристиката.
Да.
Оставям те да се загубиш в купчините – Белетристика М–У, и ти не си стандартната неуверена нимфа на лов за Уилям Фокнър, който никога няма да свършиш, дори няма и да започнеш. Фокнър, който ще се втвърди и ще се превърне на камък на нощното ти шкафче, ако книгите можеха да се превръщат на камък; Фокнър, чието предназначение е да убеди мъжете ти за една нощ, че наистина си искрена, когато се кълнеш, че изобщо
не правиш такива неща. Не, ти не си като онези момичета. Няма да използваш Фокнър за примамка и си твърде слънчева за Стивън Кинг, и не си особено модерна за Хайди Джулавиц, и кого, кого ще си купиш? Ти кихаш силно и аз си представям колко ли си шумна, като свършваш.
– Наздраве – провиквам се.
Ти се засмиваш и също се провикваш:
– Мерси, приятелю.
Приятелю. Ти флиртуваш и ако бях от онези задници, които споделят в Инстаграм, щях да снимам табелата с М–У и да сложа надпис:
Мамка МУ, намерих я.
„Успокой се, Джо. Те не харесват мъжът да се прави на твърде силен“, напомням си. Благодаря на Бога за следващия клиент и ми е трудно да сканирам съвсем предвидимата му покупка на Селинджър, но това винаги е трудно. Мъжът е на може би трийсет и шест и едва сега чете „Франи и Зуи“? Нека всъщност да сме наясно. Той няма да я чете. Купува я само за да прикрие книгите на Дан Браун на дъното на кошницата си. Когато човек работи в книжарница, неизбежно научава как повечето хора на този свят изпитват вина за това, което са. Първо опаковам Дан Браун, все едно е детска порнография, и му казвам, че „Франи и Зуи“ хич не струва, и той кима, а ти си все още на М–У, защото, макар и едва-едва, мога да видя бежовия ти пуловер през купчините книги. Ако протегнеш ръка нагоре, ще зърна коремчето ти. Но ти няма да я протегнеш. Взимаш една книга и сядаш на пътеката. Може би ще останеш тук цяла вечер. Може би ще бъде както във филма с Натали Портман „Там, където е сърцето“, не особено вярна адаптация по книгата на Били Летс, ала все пак над средното ниво за подобен тип боза, и ще те намеря посред нощ. Само че ти няма да си бременна и аз няма да бъда кроткият пич от филма. Ще се наведа над теб и ще кажа: „Извинете, госпожице, затваряме“. А ти ще ме погледнеш и ще се усмихнеш: „Е, аз още не съм затворила. – Ще поемеш дълбоко дъх. – Широко отворена съм, приятелю“.
– Хей – захапва ме купувачът на Селинджър–Браун, който все още е тук. – Ще ми дадете ли касова бележка?
– О, извинявайте.
Той я грабва от ръката ми. Не ме мрази, мрази себе си. Ако хората можеха да се справят с отвращението, което изпитват към самите себе си, обслужването на клиенти щеше да протича по-гладко.
Знаеш ли какво, момче? Трябва да се пребориш със себе си. Ти работиш в книжарница, не правиш книги. Ти не пишеш книгите и ако изобщо те е бивало в четенето им, вероятно нямаше да работиш в книжарница. Така че махни тоя осъдителен поглед и ми пожелай приятен ден.
Този човек би могъл да ми каже каквото и да е и пак ще си бъде същият засрамен купувач на Дан Браун. Ти си чула копелето и сега се появяваш с твоята интимна усмивка на Портман. Стрелваш го с очи, а той все още ме гледа с очакване.
– Приятен ден, господине – казвам му и мъжът е наясно, че изобщо не го мисля, той всъщност се мрази, задето си проси баналности от непознат.
Когато вече си е тръгнал, се провиквам, понеже знам, че ти ще ме чуеш:
– Наслаждавай се на Дан Браун, тъпак!
Ти приближаваш небрежно, смеейки се, и слава богу, че е сутрин и че сутрин сме мъртви и никой няма да застане на пътя ни. Слагаш кошницата си на плота и леко заядливо подхвърляш:
– Сега и мен ли ще одумваш?
– Какъв задник беше тоя, нали?
– Е, може би просто не е в настроение.
Толкова си сладка. Виждаш най-доброто в хората.
Допълваш ме.
– Е – казвам и трябва да млъкна, и искам да млъкна, ала ти сякаш ме караш да говоря. – Заради такива като него блокбастърите не бива да умират.
Ти ме гледаш. Любопитна си, а на мен също ми се ще да разбера повече за теб, ама не върви да питам.
Затова продължавам да говоря:
– Всички винаги се стараят да бъдат по-добри, да свалят два-три килограма, да прочетат пет книги, да посетят музей, да си купят диск с класическа музика, да я слушат и да им хареса. Но това, което всъщност искат, е да ядат понички, да четат списания, да си купуват поп албуми. А книги? Майната им на книгите. Купете си Киндъл. Знаеш ли защо Киндъл имат такъв успех?
Ти се смееш и клатиш глава и ме слушаш в момент, в който мнозина биха се вторачили в смартфоните си. И си сладка и питаш:
– Защо?
– Ще ти кажа. Интернет вкара порното в дома на хората…
Току-що изрекох „порно“, какъв тъпак съм, а ти все още ме слушаш, такава си кукличка.
– И вече не трябва да излизаш, за да си го вземеш. Не трябва да срещаш погледа на пича във видеотеката, който да знае, че харесваш да гледаш как момичетата ги чукат. Визуалният контакт е това, което ни запазва цивилизованите обноски.
Очите ти са бадеми и аз продължавам. „Разкрит съм“, мисля си.
Нямаш халка на пръста си. Толкова си естествена.
Търпелива си и наистина трябва да млъкна, но не мога.
– И Киндъл, Киндъл, който отнема цялата почтеност на четенето, точно както се случи с интернет и порното. Няма вече никакъв взаимен контрол. Можеш да си четеш Дан Браун на обществено място и същевременно да си в пълно уединение. Това е краят на цивилизацията. Но...
– Винаги има „но“ – казваш ти и се обзалагам, че произхождаш от голямо семейство на здрави, любящи хора, които се прегръщат често и пеят песни около лагерния огън.
– Но след като вече няма откъде да си вземеш филми или албуми, се стига до книгите. Вече няма видеотеки, така че няма и маниаци, които да работят във видеотеките, да цитират Тарантино, да се карат за Дарио Ардженто и да мразят онези, дето избират филми с Мег Райън. Това нещо, отношението между продавач и купувач, е най-важният тип взаимност, която имаме. И не е възможно просто да изкорениш такава взаимност, без да очакваш всичко да пропадне, нали разбираш?
Не знам дали разбираш, но не ми казваш да спра да говоря, както понякога правят хората, и вместо това кимаш.
– Аха.
– Виждаш ли, магазинът за музика се превърна в оръжие за масово поражение. Той даде сила на маниаците – „Наистина ли ще си купите Тейлър Суифт?“, питаха те осъдително, въпреки че същите тези маниаци се прибираха вечер вкъщи и мастурбираха точно на Тейлър Суифт.
Трябва да спра да повтарям името на Тейлър Суифт. Всъщност присмиваш ли ми се, или се смееш заедно с мен?
– Както и да е – махвам с ръка и ще спра, ако ми кажеш да спра.
– Както и да е – отвръщаш ти и искаш да приключвам.
– Работата е в това, че покупката е единственото честно и истинско нещо, което правим. Този пич не дойде тук заради Дан Браун или заради Селинджър.
Той дойде, за да се изповяда.
– Да не си свещеник?
– Не, аз съм църквата.
– Амин.
Поглеждаш кошницата с покупките си и аз звуча като побъркан самотник и също поглеждам в кошницата ти. Там е твоят телефон. Ти не го виждаш, но аз го виждам. Напукан е. В жълт калъф. Това значи, че се грижиш за себе си едва когато вече нищо не може да ти помогне. Обзалагам се, че пиеш хапчета против настинка чак след третия ден. Посягам към телефона ти и се опитвам да се пошегувам:
– Това от онзи пич ли го открадна?
Взимаш телефона си и се изчервяваш.
– Аз и телефона... – казваш. – Аз не съм грижовна домакиня.
Грижовна домакиня. Мръсница си, да знаеш.
– Не.
Ти се усмихваш и определено не носиш сутиен. Вадиш книгите от кошницата, слагаш я на пода и ме поглеждаш, сякаш изобщо не би трябвало да те критикувам, независимо какво си направила. Зърната на гърдите ти са щръкнали, но ти не ги покриваш. Забелязваш бонбонките отстрани на касата. Посочваш към тях с гладен поглед:
– Мога ли?
– Да – отвръщам аз и вече те храня.
Взимам първата ти книга, „Невъзможна ваканция“ от Сполдинг Грей.
– Хм, интересно – казвам. – Повечето хора предпочитат монолозите му. Това е чудесна книга, ала имайки предвид съдбата на автора, не е нещо, което някой просто ей така би си купил. Още по-малко пък млада жена, която не изглежда като да замисля самоубийството си.
– Е, понякога на човек просто му се иска да отиде там, където е мрачно, разбираш ли?
– Да – казвам. – Да.
Ако бяхме тийнейджъри, щях да те целуна. Но аз съм на подиум, зад плота, нося табелка с името си и ние двамата сме твърде възрастни, за да бъдем млади. Онова, което може да се случи нощем, не се получава сутрин. Светлината струи през прозорците. Всъщност не би ли трябвало да е тъмно в книжарниците?
Отбелязвам си наум: Да кажа на господин Муни да набави щори. Завеси. Каквото и да е.
Взимам втората ти книга – „Отчаяни хора“ от една от любимите ми писателки, Пола Фокс. Това е добър знак, но може би я купуваш, понеже си прочела в някой тъп блог, че авторката е биологичната баба на Къртни Лав. Изобщо не мога да съм сигурен, че си избрала Пола Фокс, защото си достигнала до нея по правилния начин – от някое есе на Джонатан Франзен.
Посягаш към портмонето си.
– Тя е най-добрата, не е ли така? Яд ме е, че не е по-известна, въпреки че Франзен я обсипва с похвали, нали?
Слава богу. Усмихвам се.
– Чела ли си „Западният бряг“?
Ти се извръщаш настрани.
– Не, не съм стигнала до там.
Поглеждам те и ти вдигаш ръце, предаваш се.
– Не стреляй.
Кикотиш се и ми се иска зърната ти да са все още твърди.
– Някой ден ще прочета и „Западният бряг“, а „Отчаяни хора“ съм чела много пъти. Тази е за един приятел.
– Аха – казвам и в главата ми светва червената лампичка за опасност, „за един приятел“.
– Вероятно е пълна загуба на време. Той дори няма да я прочете. Ама пък поне книгата се продава, нали?
– Така е.
Може би той е брат ти или баща ти, или твоят обратен съсед, но знам, че е „приятел“, и натискам яростно копчетата на касовия апарат.
– Трийсет и един долара и петдесет и един цента.
– Мамка му. Ето затова Киндъл е толкова успешен – казваш ти и посягаш към розовото си портмоне и ми подаваш кредитната си карта, въпреки че имаш достатъчно пари в брой, за да платиш.
Искаш да разбера името ти, аз не съм глупав и плъзвам картата през четеца. Тишината между нас става все пошумна и се чудя защо не пуснах музика днес, а междувременно не мога да се сетя какво да кажа.
– Ето, готово.
И ти поднасям касовата бележка.
– Благодаря – промърморваш. – Това е чудесна книжарница.
Подписваш се, ти си Гуиневир Бек. Името ти е стих и родителите ти вероятно са задници, както повечето родители. Гуиневир. Наистина ли?
– Благодаря ти, Гуиневир.
– Обикновено се представям само като Бек. Гуиневир е някак дълго и глупаво, нали?
– Добре, Бек, изглеждаш различно на живо. Също така „Среднощни лешояди“ е нещо страхотно.
Ти взимаш торбата с книгите си и изобщо не нарушаваш визуалния контакт, защото държиш да видя, че ме гледаш.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Напълно безинтересна книга. През цялото време четеш сексуалните мислите на главния герой и очакваш да има развитие историята,което така и не става до последната страница.

Оценка: -1

Много динамично повествование, сякаш четеш мислите на героя. А той е такъв маниак! Наистина интригуваща книга. И абсолютно правдоподобна, за съжаление.

Оценка: -1 +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-866-2
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-867-9
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени