Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Тишина през октомври
Печатно издание
ISBN
978-619-150-768-9
Купи
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-767-2
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (10)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
333 гр.
Страници
336
Превод
Ева Кънева
Дата на издаване
20 май 2016

Тишина през октомври

„Тишина през октомври“ е роман за един изкуствовед, чиято съпруга Астрид внезапно го напуска след осемнайсет години брак. Останал сам в празния дом, героят се отдава на спомени и размисли за изтеклите години. Срещата с Астрид, женитбата, децата, светският живот сред интелектуалната копенхагенска буржоазия, пътуванията до Париж, Лисабон, Ню Йорк – цялото минало му се явява по различен начин, различно оцветено и налагащо различен аналитичен подход. Героят се вглежда в себе си, в дълбоките мотиви, задвижвали поведението му на син, баща, съпруг. Умишлената липса на диалог подчертава настъпилата тишина в живота му, самотата, изолацията му. Темата за преоценката на миналото, на пръв поглед обикновена и често експлоатирана, тук е третирана по ярко оригинален начин, езикът е ясен, точен, стилът – изискан, сравнението с Пруст и неговия поток на съзнанието се налага от само себе си, без да накърнява самобитността на автора и водейки ни към един момент, в който „окончателната присъда“ над героя още не е произнесена.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Датският писател Йенс Кристиан Грьондал (р. 1959 г.), философ по образование, е автор на петнайсетина романа, както и на есета и пиеси. Почти всичките му романи са номинирани за престижни награди и са преведени на над 20 езика. Удостоен е с 5 датски и международни награди. Грьондал е един от най-изтъкнатите съвременни датски писатели, получил неоспоримо международно признание.

Блог | Йенс Кристиан Грьондал
Откъс

Йенс Кристиан Грьондал  - „Тишина през октомври“

АСТРИД е застанала до перилата с гръб към града. Вятърът развява кестенявата ѝ коса като окъсано знаме. Носи слънчеви очила, усмихната е. Белите ѝ зъби хармонират съвършено с белия град. Снимката е отпреди седем години, направих я в късен следобед на един от малките фериботи, които плават по Тежу до Касиляш. Само от разстояние става ясно защо Лисабон е наричан „белият град“, когато цветовете изгубят блясъка си и глазираните плочки по фасадите избледнеят под гаснещите лъчи на слънцето. Светлината пада хоризонтално върху далечните къщи, издигащи се една зад друга над дворцовия площад по хълмовете на Байру Алту и Алфама на отвъдния бряг на реката. Мина месец, откакто тя си тръгна. Не съм я чувал оттогава. Единствената следа от нея е банковото извлечение, отбелязващо активността в общата ни сметка. Наела е кола в Париж и е използвала „Мастъркард“ по маршрут през Бордо, Сан Себастиан, Сантяго де Компостела, Порто и Коимбра до Лисабон. Същият, който следвахме през онази есен. Изтеглила е голяма сума в брой на седемнайсети октомври в Лисабон. Оттогава не е плащала през ПОС терминал. Не знам къде е тя. Няма начин да знам. На четиресет и четири години съм и знам по-малко от всякога. Колкото повече остарявам, толкова по-малко знам. Като по-млад си мислех, че с годините познанията ми ще се увеличават, че ще се разрастват постепенно като Вселената. Знанието ще завзема нови и нови територии и съответно ще изтласква и ще свива размерите на невежеството. Наистина съм бил голям оптимист. От дистанцията на времето трябва да призная, че знам приблизително пак толкова, а вероятно още по-малко, и то го знам въобще не със същата сигурност, като не мога да се похваля и със същата увереност. Така нареченият ми жизнен опит не е съразмерен с познанието. Той е по-скоро... как да го нарека?... един вид акустична камера, в която малкото научено отеква кухо и неубедително. Празното пространство нараства около незначителното ми познание и то хлопа глуповато като спаружена ядка на орех в черупката му. Опитът ми е опит с невежеството, с цялата му бездънност, и аз никога няма да открия колко съм пропуснал да науча и каква част от цялото ми познание е измамно, само плод на моето въображение.
Една сутрин в началото на октомври Астрид каза, че иска да замине. Стоеше пред мивката в банята с лице, наклонено към отражението ѝ, и слагаше червило на устните си. Вече беше облечена, изискано както винаги, в неизменното тъмносиньо. В елегантността ѝ има нещо сдържано и дискретно с нейното предпочитане на тъмносиньо, черно и бяло. Никога не носи обувки с висок ток. Намира, че не са ѝ нужни. Когато го изрече, срещна погледа ми в огледалото, сякаш за да види как ще реагирам. Все още е красива, съзнанието, че съм неспособен да отгатна мислите ѝ, подсилва красотата ѝ в моите очи. Винаги ме е очаровала симетрията на лицето ѝ. Симетрията в едно лице не е нещо, което може да се приема за даденост. Повечето физиономии са с малко неправилни черти – било заради формата на носа, наличието на родилно петно или белег или очертанията на овала, които правят едната страна различна от другата. В лицето на Астрид двете напълно идентични половини са разделени от правия ѝ нос, който в профил представлява едва загатната, идеално оформена дъга. Има нещо прелестно надменно в носа ѝ. Очите ѝ са зелени и тесни, по-раздалечени, отколкото при повечето хора. Има широки скули, а брадичката ѝ е ъгловата и мъничко издадена. Устните ѝ са плътни, почти със същия цвят като кожата ѝ; когато се усмихва, извиват се леко и някак лукаво, съзаклятнически, а около очите и устата ѝ ветрилообразно се нарояват лъчи от зараждащите се бръчици. Тя често се усмихва, дори когато няма очевиден повод за това. В спонтанността, с която посреща околната среда върху кожата си – температура на въздуха, топлина от светлината и хлад от сянката – е невъзможно да се види нейната интелигентност в цялата ѝ пълнота. Възрастта дискретно започна да оставя отпечатък върху тялото ѝ, но то още е стройно и изправено. Макар да са минали осемнайсет години, откакто е родила второто си дете, тя се движи с непринудената и гъвкава грациозност от деня на първата ни среща. Отдавна щях да съм подал сигнал, че е в неизвестност, ако нямах извлечението, свидетелстващо за банкови трансакции, но така или иначе, разбирах, че тя не желае да бъде намерена. Нямам намерение да я търся. Попитах я къде е намислила да замине. Не знаела още. Постоя твърде дълго пред огледалото, сякаш изчакваше реакция. Когато не казах нищо, тя излезе. Чух гласа ѝ в дневната, докато говореше по телефона, но не различих думите. Гласът ѝ излъчва покой, едва ли не леност, и от време на време пресеква, сякаш постоянно е малко пресипнала. Скоро след това чух вратата да се затръшва. Докато вземах душ, зърнах самолет, блеснал под лъчите на ранното слънце, да прелита между отсрещната стена и покрива на задната пристройка. Налагаше ми се да забърсвам запотеното огледало, за да не изчезна под мътната пелена на парата, докато нанасях пяна за бръснене върху бузите си. В огледалото ме посреща все същият недоверчив поглед, сякаш иска да ми каже, че мъжът отсреща с оклепано в бяла пяна лице не е този, за когото го мисля. Изглежда като меланхоличен и уморен Дядо Коледа, обрамчен от глазирани португалски плочки, оформящи фриз от сини стъбла на растения около огледалото. Тя ги бе открила в едно мъгливо село близо до Синтра, до което бяхме стигнали с колата по планински пътища през тунели от зеленина. Ругаех, защото си бях изкалял обувките, а тя придирчиво и капризно оглеждаше орнаментите върху сините плочки, сякаш можеха да се различават кой знае колко драстично. Помня и как ъгълчетата на устата ми потръпнаха при отпиване от тръпчивото вино, което ми предложи селянин в набита със сламки връхна дреха; наля го от буре в каруца, теглена от магаре. През нощта се любихме в син хотел и лъскавите сини венчелистчета, плаващи кораби и птици по стените придаваха на сподавените ѝ стонове загадъчна нотка, която я правеше едновременно далечна и близка. Когато излязох от банята, нея вече я нямаше. В апартамента беше тихо. Роса, кажи-речи, изцяло се бе пренесла при новия си възлюбен, а Симон фучеше на мотоциклета си някъде из Сардиния. Не след дълго с Астрид щяхме наистина да останем сами. Не бяхме го обсъждали подробно може би защото никой от двама ни не си представяше как точно ще бъде. Беше непривична тишина и ние се движехме в нея с непривична предпазливост. Навремето се бяхме радвали на свободата, когато по някаква причина децата не бяха у дома. Сега стаите се превърнаха в пропаст, която или щяхме да преодолеем в стремежа си да намерим път един към друг, или тя щеше да ни разедини.
Един цял свят от звуци замлъкна. Звуците, произвеждани от другите, и такива, с които аз се включвах в общата симфония, обкръжавали ме години наред – повтарящи се основни теми и подтеми, вариации на стъпки и гласове, смях, плач, крясъци. Една несекваща музика, никога напълно една и съща, но не и чак с такива промени във времето, защото аз чувах и помнех мелодията, не инструментите, съзвучието на общия ни живот, не отделните думи и движения, които го съставляваха. Живота ни, който се повтаряше ден след ден и се променяше година след година. Живот с безсънни нощи, вонящи пелени, триколки, приказки за лека нощ, посещения в спешното отделение, детски рождени дни, чартърни екскурзии, коледни елхи, мокри бански костюми, любовни писма, футболни мачове, възторг и скука, караници и помирявания. През ранните години той постоянно се бе разраствал, този оживен, хаотичен и полифоничен свят, докато накрая ни обсеби напълно. Разпростря се около нас с всичките си условности, планове и рутинни дейности. Всеки стоеше откъм собствената си страна в нашия нов свят и в продължение на дълги периоди можехме само да махаме и да си правим знаци през глъчката и олелията. Вечер, когато всички задължения бяха изпълнени, се тръшвахме, капнали, да гледаме новини, телевизионни викторини или стари филми и макар никой от двама ни да не се осмеляваше да го изрече гласно, сигурен съм, че и тя понякога се питаше дали всички подробности и формалности, всички отегчителни и нелепи прозаични ангажименти не бяха засенчили така наречения смисъл на живота. Едва много по-късно ми хрумна, че смисълът вероятно не се заключава в подбрани мигове, заснети от мен и залепени в дебелия семеен албум; смисълът на всичко по-скоро се корени в съвкупността от повтарящи се тривиални дейности, в самото повторение, в закономерностите на това повторение. В течение на еднообразното всекидневие бях усещал смисъла като внезапна и мимолетна лекота, когато, залитащ от изтощение, спирах помежду кухненската маса и миялната с поредната мръсна чиния в ръка и до слуха ми някъде от вътрешността на апартамента долиташе смехът на децата. В случайни, откъслечни мигове ме спохождаше прозрението, че именно рутинно повтарящите се думи и действия са средоточието на онова, което се бе превърнало в мой живот; че не бих могъл да се доближа повече до същината на битието си.
Осъзнах го именно в тишината, в онази празнота, в в която Симон и Роса постепенно ни оставиха. Отделните звуци в апартамента не се сливаха в хармонична мелодия, подобно на инструменти в оркестър. Сега отекваха солово в тишината като колебливи сигнали; когато бях в банята и топлата вода с гъргорене изтичаше през канала; докато се бръснех и чувах Астрид да ми отговаря от кухнята през джафкането на сокоизстисквачката, пищенето на чайника или протяжните въздишки на кафе машината. Когато най-сетне се сдобихме с възможността да се чуваме, понякога вече не знаехме какво да си кажем. Събуждах се до нея и се взирах в лицето ѝ, извърнато в съня към мен, към първата светлина на деня. Гледах я, докато спи, с отпуснато лице, в покой. Чертите ѝ не заемаха онзи вид, в който бях свикнал да ги виждам: мимиките на различните ѝ настроения. Все едно виждах друго лице, при все че бе същото онова, стояло пред мен толкова много години. Познавах я такава, каквато я бях виждал в течение на хилядите дни и нощи, които бяхме прекарали заедно, но каква част от неподправената си същност ми бе показала? По-рано често се разправяхме за дреболии, кой е трябвало да свърши това или онова. Сега внезапно бяхме станали тактични и едва ли не дискретни. Дори в леглото се доближавахме един друг с предпазлива, опипваща почвата нежност. Вече го нямаше предишното уморено или лениво интимно общуване като между сомнамбули, изчезнали бяха спонтанно лумващите страстни пориви и трескавите ласки, придружени от сподавени стенания и полугласни изблици, та да не ни чуят заспалите ни деца. Преоткривахме се, сякаш леко изненадани, че това наистина сме ние, че още сме тук. Живели бяхме повече от осемнайсет години под един покрив. Когато се запознахме, Симон бе шестгодишен. Никога не бяхме оставали сами за повече от ден-два, най-много за седмица наведнъж, освен през онзи октомври преди седем години, когато пътувахме с кола през Ле Ланд, Астуриас, Галиция и Траз-уж Монтиш.
Астрид замина на следващия ден.

Йенс Кристиан Грьондал  - „Тишина през октомври“

АСТРИД е застанала до перилата с гръб към града. Вятърът развява кестенявата ѝ коса като окъсано знаме. Носи слънчеви очила, усмихната е. Белите ѝ зъби хармонират съвършено с белия град. Снимката е отпреди седем години, направих я в късен следобед на един от малките фериботи, които плават по Тежу до Касиляш. Само от разстояние става ясно защо Лисабон е наричан „белият град“, когато цветовете изгубят блясъка си и глазираните плочки по фасадите избледнеят под гаснещите лъчи на слънцето. Светлината пада хоризонтално върху далечните къщи, издигащи се една зад друга над дворцовия площад по хълмовете на Байру Алту и Алфама на отвъдния бряг на реката. Мина месец, откакто тя си тръгна. Не съм я чувал оттогава. Единствената следа от нея е банковото извлечение, отбелязващо активността в общата ни сметка. Наела е кола в Париж и е използвала „Мастъркард“ по маршрут през Бордо, Сан Себастиан, Сантяго де Компостела, Порто и Коимбра до Лисабон. Същият, който следвахме през онази есен. Изтеглила е голяма сума в брой на седемнайсети октомври в Лисабон. Оттогава не е плащала през ПОС терминал. Не знам къде е тя. Няма начин да знам. На четиресет и четири години съм и знам по-малко от всякога. Колкото повече остарявам, толкова по-малко знам. Като по-млад си мислех, че с годините познанията ми ще се увеличават, че ще се разрастват постепенно като Вселената. Знанието ще завзема нови и нови територии и съответно ще изтласква и ще свива размерите на невежеството. Наистина съм бил голям оптимист. От дистанцията на времето трябва да призная, че знам приблизително пак толкова, а вероятно още по-малко, и то го знам въобще не със същата сигурност, като не мога да се похваля и със същата увереност. Така нареченият ми жизнен опит не е съразмерен с познанието. Той е по-скоро... как да го нарека?... един вид акустична камера, в която малкото научено отеква кухо и неубедително. Празното пространство нараства около незначителното ми познание и то хлопа глуповато като спаружена ядка на орех в черупката му. Опитът ми е опит с невежеството, с цялата му бездънност, и аз никога няма да открия колко съм пропуснал да науча и каква част от цялото ми познание е измамно, само плод на моето въображение.
Една сутрин в началото на октомври Астрид каза, че иска да замине. Стоеше пред мивката в банята с лице, наклонено към отражението ѝ, и слагаше червило на устните си. Вече беше облечена, изискано както винаги, в неизменното тъмносиньо. В елегантността ѝ има нещо сдържано и дискретно с нейното предпочитане на тъмносиньо, черно и бяло. Никога не носи обувки с висок ток. Намира, че не са ѝ нужни. Когато го изрече, срещна погледа ми в огледалото, сякаш за да види как ще реагирам. Все още е красива, съзнанието, че съм неспособен да отгатна мислите ѝ, подсилва красотата ѝ в моите очи. Винаги ме е очаровала симетрията на лицето ѝ. Симетрията в едно лице не е нещо, което може да се приема за даденост. Повечето физиономии са с малко неправилни черти – било заради формата на носа, наличието на родилно петно или белег или очертанията на овала, които правят едната страна различна от другата. В лицето на Астрид двете напълно идентични половини са разделени от правия ѝ нос, който в профил представлява едва загатната, идеално оформена дъга. Има нещо прелестно надменно в носа ѝ. Очите ѝ са зелени и тесни, по-раздалечени, отколкото при повечето хора. Има широки скули, а брадичката ѝ е ъгловата и мъничко издадена. Устните ѝ са плътни, почти със същия цвят като кожата ѝ; когато се усмихва, извиват се леко и някак лукаво, съзаклятнически, а около очите и устата ѝ ветрилообразно се нарояват лъчи от зараждащите се бръчици. Тя често се усмихва, дори когато няма очевиден повод за това. В спонтанността, с която посреща околната среда върху кожата си – температура на въздуха, топлина от светлината и хлад от сянката – е невъзможно да се види нейната интелигентност в цялата ѝ пълнота. Възрастта дискретно започна да оставя отпечатък върху тялото ѝ, но то още е стройно и изправено. Макар да са минали осемнайсет години, откакто е родила второто си дете, тя се движи с непринудената и гъвкава грациозност от деня на първата ни среща. Отдавна щях да съм подал сигнал, че е в неизвестност, ако нямах извлечението, свидетелстващо за банкови трансакции, но така или иначе, разбирах, че тя не желае да бъде намерена. Нямам намерение да я търся. Попитах я къде е намислила да замине. Не знаела още. Постоя твърде дълго пред огледалото, сякаш изчакваше реакция. Когато не казах нищо, тя излезе. Чух гласа ѝ в дневната, докато говореше по телефона, но не различих думите. Гласът ѝ излъчва покой, едва ли не леност, и от време на време пресеква, сякаш постоянно е малко пресипнала. Скоро след това чух вратата да се затръшва. Докато вземах душ, зърнах самолет, блеснал под лъчите на ранното слънце, да прелита между отсрещната стена и покрива на задната пристройка. Налагаше ми се да забърсвам запотеното огледало, за да не изчезна под мътната пелена на парата, докато нанасях пяна за бръснене върху бузите си. В огледалото ме посреща все същият недоверчив поглед, сякаш иска да ми каже, че мъжът отсреща с оклепано в бяла пяна лице не е този, за когото го мисля. Изглежда като меланхоличен и уморен Дядо Коледа, обрамчен от глазирани португалски плочки, оформящи фриз от сини стъбла на растения около огледалото. Тя ги бе открила в едно мъгливо село близо до Синтра, до което бяхме стигнали с колата по планински пътища през тунели от зеленина. Ругаех, защото си бях изкалял обувките, а тя придирчиво и капризно оглеждаше орнаментите върху сините плочки, сякаш можеха да се различават кой знае колко драстично. Помня и как ъгълчетата на устата ми потръпнаха при отпиване от тръпчивото вино, което ми предложи селянин в набита със сламки връхна дреха; наля го от буре в каруца, теглена от магаре. През нощта се любихме в син хотел и лъскавите сини венчелистчета, плаващи кораби и птици по стените придаваха на сподавените ѝ стонове загадъчна нотка, която я правеше едновременно далечна и близка. Когато излязох от банята, нея вече я нямаше. В апартамента беше тихо. Роса, кажи-речи, изцяло се бе пренесла при новия си възлюбен, а Симон фучеше на мотоциклета си някъде из Сардиния. Не след дълго с Астрид щяхме наистина да останем сами. Не бяхме го обсъждали подробно може би защото никой от двама ни не си представяше как точно ще бъде. Беше непривична тишина и ние се движехме в нея с непривична предпазливост. Навремето се бяхме радвали на свободата, когато по някаква причина децата не бяха у дома. Сега стаите се превърнаха в пропаст, която или щяхме да преодолеем в стремежа си да намерим път един към друг, или тя щеше да ни разедини.
Един цял свят от звуци замлъкна. Звуците, произвеждани от другите, и такива, с които аз се включвах в общата симфония, обкръжавали ме години наред – повтарящи се основни теми и подтеми, вариации на стъпки и гласове, смях, плач, крясъци. Една несекваща музика, никога напълно една и съща, но не и чак с такива промени във времето, защото аз чувах и помнех мелодията, не инструментите, съзвучието на общия ни живот, не отделните думи и движения, които го съставляваха. Живота ни, който се повтаряше ден след ден и се променяше година след година. Живот с безсънни нощи, вонящи пелени, триколки, приказки за лека нощ, посещения в спешното отделение, детски рождени дни, чартърни екскурзии, коледни елхи, мокри бански костюми, любовни писма, футболни мачове, възторг и скука, караници и помирявания. През ранните години той постоянно се бе разраствал, този оживен, хаотичен и полифоничен свят, докато накрая ни обсеби напълно. Разпростря се около нас с всичките си условности, планове и рутинни дейности. Всеки стоеше откъм собствената си страна в нашия нов свят и в продължение на дълги периоди можехме само да махаме и да си правим знаци през глъчката и олелията. Вечер, когато всички задължения бяха изпълнени, се тръшвахме, капнали, да гледаме новини, телевизионни викторини или стари филми и макар никой от двама ни да не се осмеляваше да го изрече гласно, сигурен съм, че и тя понякога се питаше дали всички подробности и формалности, всички отегчителни и нелепи прозаични ангажименти не бяха засенчили така наречения смисъл на живота. Едва много по-късно ми хрумна, че смисълът вероятно не се заключава в подбрани мигове, заснети от мен и залепени в дебелия семеен албум; смисълът на всичко по-скоро се корени в съвкупността от повтарящи се тривиални дейности, в самото повторение, в закономерностите на това повторение. В течение на еднообразното всекидневие бях усещал смисъла като внезапна и мимолетна лекота, когато, залитащ от изтощение, спирах помежду кухненската маса и миялната с поредната мръсна чиния в ръка и до слуха ми някъде от вътрешността на апартамента долиташе смехът на децата. В случайни, откъслечни мигове ме спохождаше прозрението, че именно рутинно повтарящите се думи и действия са средоточието на онова, което се бе превърнало в мой живот; че не бих могъл да се доближа повече до същината на битието си.
Осъзнах го именно в тишината, в онази празнота, в в която Симон и Роса постепенно ни оставиха. Отделните звуци в апартамента не се сливаха в хармонична мелодия, подобно на инструменти в оркестър. Сега отекваха солово в тишината като колебливи сигнали; когато бях в банята и топлата вода с гъргорене изтичаше през канала; докато се бръснех и чувах Астрид да ми отговаря от кухнята през джафкането на сокоизстисквачката, пищенето на чайника или протяжните въздишки на кафе машината. Когато най-сетне се сдобихме с възможността да се чуваме, понякога вече не знаехме какво да си кажем. Събуждах се до нея и се взирах в лицето ѝ, извърнато в съня към мен, към първата светлина на деня. Гледах я, докато спи, с отпуснато лице, в покой. Чертите ѝ не заемаха онзи вид, в който бях свикнал да ги виждам: мимиките на различните ѝ настроения. Все едно виждах друго лице, при все че бе същото онова, стояло пред мен толкова много години. Познавах я такава, каквато я бях виждал в течение на хилядите дни и нощи, които бяхме прекарали заедно, но каква част от неподправената си същност ми бе показала? По-рано често се разправяхме за дреболии, кой е трябвало да свърши това или онова. Сега внезапно бяхме станали тактични и едва ли не дискретни. Дори в леглото се доближавахме един друг с предпазлива, опипваща почвата нежност. Вече го нямаше предишното уморено или лениво интимно общуване като между сомнамбули, изчезнали бяха спонтанно лумващите страстни пориви и трескавите ласки, придружени от сподавени стенания и полугласни изблици, та да не ни чуят заспалите ни деца. Преоткривахме се, сякаш леко изненадани, че това наистина сме ние, че още сме тук. Живели бяхме повече от осемнайсет години под един покрив. Когато се запознахме, Симон бе шестгодишен. Никога не бяхме оставали сами за повече от ден-два, най-много за седмица наведнъж, освен през онзи октомври преди седем години, когато пътувахме с кола през Ле Ланд, Астуриас, Галиция и Траз-уж Монтиш.
Астрид замина на следващия ден.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Респектиращо интелигентна, болезнено красива книга. Наситена с меланхолия, богата на нюанси... Благодаря за изтънчената наслада, Колибри!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-768-9
Купи
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-767-2
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени