Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Младост
Печатно издание
ISBN
978-619-150-681-1
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-745-0
Купи
Цена
8.50 лв.
(5.00 лв.)
--3.50лв.
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
180 гр.
Страници
176
Превод
Вера Петрова
Дата на издаване
20 ноември 2015

Младост

Артистичният италиански режисьор и сценарист Паоло Сорентино (р. 1970 г.) е известен на българския зрител с шедьовъра си „Великата красота“, носител на „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм за 2014 г. Поредната му изява в киното, „Младост“ (“Youth”), с участието на Майкъл Кейн, Харви Кайтел и Джейн Фонда, безспорно е едно от явленията на Международния филмов фестивал в Кан през 2015 г. Жури, публика и критици оценяват високо лентата заради вечните теми, на които е посветена, и заради ведрия поглед към старостта, лишен от съжаления, страхове и униние.

Редом с екранната си творба Паоло Сорентино поднася и един кинематографичен роман, изпълнен с лиризъм, ирония, носталгия и оптимизъм. С режисьорска лекота и размах, в плавен ритъм авторът разказва за младостта, която никога не си отива съвсем и продължава да живее в остарелите тела в бели халати, подирили лек и спомен за отминало щастие в луксозен хотел сред достолепните швейцарски Алпи, за свободата на духа, който няма възраст, за неумиращата дарба на големите творци, от чиято памет може да се изличи всичко, само не навикът и поривът да създават изкуство, за неизбежния сблъсък и за помирението между поколенията.

А писаното слово, в сравнение с езика на киното, придава друга плътност на пъстрото ято от персонажи, именити гости на изискания спакомплекс, различна от тази на филмовите им събратя, и ги превръща в ярки, характерни литературни герои.

За автора

Паоло Сорентино е роден в Неапол през 1970 година. През 2001 г. е игралният му дебют в киното с комедията „Един мъж в повече”. Филмът е селектиран за фестивала във Венеция и е оценен както в родината на режисьора, така и извън нея. Този филм отбелязва и началото на дългото сътрудничество между него и любимия му актьор Тони Сервило. През 2004 г. Сорентино снима втория си игрален филм – „Последствията на любовта”, който е включен в конкурсната програма на фестивала в Кан. Филмът жъне голям успех и множе­ство награди, включително пет „Давид на Донатело”. Две години по-късно Паоло Сорентино отново е в Кан със „Семейният приятел”. С четвъртия си филм „Il Divo” – портрет на италианския премиер Джулио Андреоти, той печели наградата на журито в Кан през 2010 г. и е номиниран за 16 награ­ди „Давид на Донатело”. През 2013 г. излезе пищната декадентска сага Голямата красота, а последното му кинопроизведение носи заглавие Младост.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Паоло Сорентино - „Младост“

Типично британско лице под ясното пролетно слънце. Руменина е избила върху обичайната бледност. Мъжът е с къса светла коса, носи сако и вратовръзка, на възраст изглежда около петдесетте, с видимо интелигентна физиономия, излъчваща увереност. Кръстосал крака, той се е разположил удобно в красивата градина на хотела. Зад него, леко дистанцирани, са седнали двама по-млади асистенти.
Още по-нататък проблясва великолепен басейн. Къпещите се не са много, атмосферата е сънена, ваканционна, подобаваща на ранната утрин. Всички са обгърнати в еднакви меки бели халати. Пръски от няколко джакузита ръсят капки по безупречната морава.
В дъното се издига прекрасен алпийски хотел, едновременно уютен, достолепен и луксозен. Като рамка на хотела се възправят гордите, вездесъщи Алпи. Петдесетгодишният мъж изважда кутия цигари и понечва да си запали, но един спокоен, лишен от упрек глас го предупреждава:
– Тук не се пуши.
– И на открито ли?
– И на закрито.
Гласът принадлежи на човека, седнал срещу него. Англичанин около осемдесетте, облечен в панталон и сако от мека материя в различни нюанси на бежовото, с внушителни очила с черни рамки, зад които са се приютили светли, воднисти очи, натежали от меланхолия и проницателност. Това е Фред Болинджър.
Разделя ги малка масичка. Пред Фред има разтворен ежедневник. Той е спокоен, улегнал, ведър, само трайна сянка на смътно разочарование премрежва погледа му, докато отстранява обвивката на бонбон с отработен жест на редовен консуматор и го пъха в устата си.
– Господин Болинджър, мога ли да ви наричам маестро?
Фред повдига рамене. Явно това не го интересува.
– Как върви почивката ви?
– Много добре, благодаря.
– Отдавна ли идвате тук?
– От повече от двайсет години. Преди ме придружаваше съпругата ми. После продължих да идвам сам, но имам много приятели тук.
– Защо избрахте Швейцария?
– Близо е до Италия. А след Лондон и Ню Йорк дирижирах оркестъра във Венеция цели двайсет и четири години.
– Разбира се, колко съм недосетлив! Мястото изглежда толкова релаксиращо.
– То е само релаксиращо.
Петдесетгодишният мъж се усмихва. Фред остава сериозен.
– Дирижирате ли още, маестро, композирате ли?
– Не. В пенсия съм.
– Излишно е да ви казвам, че и аз като всички останали съм голям ваш почитател.
– Благодаря.
Петдесетгодишният англичанин отново се усмихва.
– Маестро, както ви споменах преди малко, аз отговарям за организацията на специалните събития в Бъкингамския дворец.
Фред леко се поизправя.
– Работите за кралицата?
– На практика да.
– Хубаво. Монархиите са умилително нещо.
Събеседникът му повдига вежди в знак на учудване.
– Ако ми позволите, защо считате монархията за умилителна?
– Защото е уязвима. Стига да елиминираш един-единствен човек и светът внезапно се променя. Като при браковете.
– Кралицата ще бъде поласкана, ако приемете да бъдете удостоен с титлата „сър“ през юни.
Фред Болинджър оставя да му се изплъзне една усмивчица.
– Знаете ли какво отвърнал Сати, когато го предложили за Ордена на Почетния легион? „Не е достатъчно да откажеш, трябва и да не си го заслужил.“ Но аз не съм Сати. И простете, имам лошия навик често да употребявам цитати.
– Нейно Превъзходителство ще бъде доволна да узнае, че приемате.
– Нейно Превъзходителство никога не е била доволна.
Емисарят на кралицата подминава репликата, леко смутен.
– Освен това присъждането на титлата ще съвпадне с рождения ден на принц Филип, а кралицата би искала да му подари концерт на Лондонската филхармония в театър „Уимбълдън“, с който принцът е свързан по неизвестни за мен причини, и би била много довол... тоест поласкана, ако вие сте диригент и включите откъси от ваши произведения.
– Не дирижирам от доста време.
Петдесетгодишният мъж поклаща глава.
– Убеден съм, че не сте забравили как се прави.
Фред Болинджър сериозно се замисля.
– Не, не съм забравил.
Емисарят пак грейва в лъчезарна усмивка.
– Принц Филип и кралицата ще изпаднат във възторг от вашите прочути „Приятни песни“.
Напълно спокойно, почти примирено, Фред изрича:
– Няма да изпълня никоя от моите „Приятни песни“.
– Защо?
– По лични причини.
– Можем да поканим за участие великата Суми Чо.
– Суми Чо не е подходяща.
– Назовете ми подходящото сопрано и ще го имате.
– Никой не е подходящ.
Решението изглежда непоколебимо. Фред Болинджър отново потъва във вестника, безразличен към всякакви хвалебствия и ласкателства. Емисарят се чувства сразен и оборва глава.
Настъпва тишина. Долавя се само един лек шум. Фред мачка с пръсти на равни интервали целофанената обвивка от бонбона. Кратки и последователни, интервалите несъмнено наподобяват музикален ритъм.
Кралският представител слага цигарата в уста, доближава запалката, после си спомня, че е забранено да се пуши.
– Ако ми позволите, маестро, кралицата би могла да се обиди, не е свикнала да й се отказва – изпелтечва в последен несръчен опит да го убеди. Без да вдига очи от вестника, Фред Болинджър прекъсва ex abrupto шумоленето на хартийката.
– Ще трябва да се примири. Има много по-важни неща от моите „Приятни песни“. Емисарят се изправя, видимо отчаян.
– Тогава ще предам разговора ни. Довиждане, маестро.
И се отдалечава. Двамата асистенти го следват. На друга масичка зад тях един мъж е чул целия разговор. Името му е Джими Трий. Той е трийсет и четири годишен, калифорниец с прокълната красота, холивудска звезда. В ранната утрин закусва с пържола и пържени картофи. Има небрежен вид, нахлупил е безвкусна бейзболна шапка, брадата му е на няколко дни, носи тъмни очила и протрито кежуал облекло.

* * *
Тримата англичани обикалят басейна и се отправят към изхода, ала в миг кралският емисар спира, някой е привлякъл вниманието му.
Един мъж се поклаща във водата. Само лицето му се подава над повърхността. Подпухнало лице на петдесетина годишен южноамериканец, с боядисани в неестествено жълто коси, с месести устни, с уморени черти, умни черни очи и силно набраздено от бръчки лице, прекалено за човек на средна възраст. Погледът му се рее в празното пространство. Кралският пратеник се взира в него и тихо пита единия от асистентите си:
– Видя ли го? Той ли е?
Спътниците му извръщат глави и веднага го разпознават. На лицата им се изписва вълнение. И възкликват един през друг:
– Разбира се, че е той.
– Боже мили, наистина е той.
Англичаните продължават пътя си, макар да им е трудно да отклонят стъписани погледи от басейна, а южноамериканецът, с помощта на една жена на около четиресет и на трима спасители, на които се опира с цялата си тежест, тръгва да излиза от водата по удобна стълбичка, която обаче за него изглежда непреодолима. Защото е с необичайно свръхтегло и трудноподвижен, което му причинява непоносима умора. Задъхан, този огромен и харизматичен мъж се настанява край басейна. Ръцете му са покрити с татуировки на прочути герои от прочути революции.
Спасителите се отдалечават. Жената с търпелив израз на добродушното лице, негова спътница в живота, сяда редом и разтрива косата му с хавлиена кърпа. В грижите, които полага за този грамаден кит, прозира любов.

Паоло Сорентино - „Младост“

Типично британско лице под ясното пролетно слънце. Руменина е избила върху обичайната бледност. Мъжът е с къса светла коса, носи сако и вратовръзка, на възраст изглежда около петдесетте, с видимо интелигентна физиономия, излъчваща увереност. Кръстосал крака, той се е разположил удобно в красивата градина на хотела. Зад него, леко дистанцирани, са седнали двама по-млади асистенти.
Още по-нататък проблясва великолепен басейн. Къпещите се не са много, атмосферата е сънена, ваканционна, подобаваща на ранната утрин. Всички са обгърнати в еднакви меки бели халати. Пръски от няколко джакузита ръсят капки по безупречната морава.
В дъното се издига прекрасен алпийски хотел, едновременно уютен, достолепен и луксозен. Като рамка на хотела се възправят гордите, вездесъщи Алпи. Петдесетгодишният мъж изважда кутия цигари и понечва да си запали, но един спокоен, лишен от упрек глас го предупреждава:
– Тук не се пуши.
– И на открито ли?
– И на закрито.
Гласът принадлежи на човека, седнал срещу него. Англичанин около осемдесетте, облечен в панталон и сако от мека материя в различни нюанси на бежовото, с внушителни очила с черни рамки, зад които са се приютили светли, воднисти очи, натежали от меланхолия и проницателност. Това е Фред Болинджър.
Разделя ги малка масичка. Пред Фред има разтворен ежедневник. Той е спокоен, улегнал, ведър, само трайна сянка на смътно разочарование премрежва погледа му, докато отстранява обвивката на бонбон с отработен жест на редовен консуматор и го пъха в устата си.
– Господин Болинджър, мога ли да ви наричам маестро?
Фред повдига рамене. Явно това не го интересува.
– Как върви почивката ви?
– Много добре, благодаря.
– Отдавна ли идвате тук?
– От повече от двайсет години. Преди ме придружаваше съпругата ми. После продължих да идвам сам, но имам много приятели тук.
– Защо избрахте Швейцария?
– Близо е до Италия. А след Лондон и Ню Йорк дирижирах оркестъра във Венеция цели двайсет и четири години.
– Разбира се, колко съм недосетлив! Мястото изглежда толкова релаксиращо.
– То е само релаксиращо.
Петдесетгодишният мъж се усмихва. Фред остава сериозен.
– Дирижирате ли още, маестро, композирате ли?
– Не. В пенсия съм.
– Излишно е да ви казвам, че и аз като всички останали съм голям ваш почитател.
– Благодаря.
Петдесетгодишният англичанин отново се усмихва.
– Маестро, както ви споменах преди малко, аз отговарям за организацията на специалните събития в Бъкингамския дворец.
Фред леко се поизправя.
– Работите за кралицата?
– На практика да.
– Хубаво. Монархиите са умилително нещо.
Събеседникът му повдига вежди в знак на учудване.
– Ако ми позволите, защо считате монархията за умилителна?
– Защото е уязвима. Стига да елиминираш един-единствен човек и светът внезапно се променя. Като при браковете.
– Кралицата ще бъде поласкана, ако приемете да бъдете удостоен с титлата „сър“ през юни.
Фред Болинджър оставя да му се изплъзне една усмивчица.
– Знаете ли какво отвърнал Сати, когато го предложили за Ордена на Почетния легион? „Не е достатъчно да откажеш, трябва и да не си го заслужил.“ Но аз не съм Сати. И простете, имам лошия навик често да употребявам цитати.
– Нейно Превъзходителство ще бъде доволна да узнае, че приемате.
– Нейно Превъзходителство никога не е била доволна.
Емисарят на кралицата подминава репликата, леко смутен.
– Освен това присъждането на титлата ще съвпадне с рождения ден на принц Филип, а кралицата би искала да му подари концерт на Лондонската филхармония в театър „Уимбълдън“, с който принцът е свързан по неизвестни за мен причини, и би била много довол... тоест поласкана, ако вие сте диригент и включите откъси от ваши произведения.
– Не дирижирам от доста време.
Петдесетгодишният мъж поклаща глава.
– Убеден съм, че не сте забравили как се прави.
Фред Болинджър сериозно се замисля.
– Не, не съм забравил.
Емисарят пак грейва в лъчезарна усмивка.
– Принц Филип и кралицата ще изпаднат във възторг от вашите прочути „Приятни песни“.
Напълно спокойно, почти примирено, Фред изрича:
– Няма да изпълня никоя от моите „Приятни песни“.
– Защо?
– По лични причини.
– Можем да поканим за участие великата Суми Чо.
– Суми Чо не е подходяща.
– Назовете ми подходящото сопрано и ще го имате.
– Никой не е подходящ.
Решението изглежда непоколебимо. Фред Болинджър отново потъва във вестника, безразличен към всякакви хвалебствия и ласкателства. Емисарят се чувства сразен и оборва глава.
Настъпва тишина. Долавя се само един лек шум. Фред мачка с пръсти на равни интервали целофанената обвивка от бонбона. Кратки и последователни, интервалите несъмнено наподобяват музикален ритъм.
Кралският представител слага цигарата в уста, доближава запалката, после си спомня, че е забранено да се пуши.
– Ако ми позволите, маестро, кралицата би могла да се обиди, не е свикнала да й се отказва – изпелтечва в последен несръчен опит да го убеди. Без да вдига очи от вестника, Фред Болинджър прекъсва ex abrupto шумоленето на хартийката.
– Ще трябва да се примири. Има много по-важни неща от моите „Приятни песни“. Емисарят се изправя, видимо отчаян.
– Тогава ще предам разговора ни. Довиждане, маестро.
И се отдалечава. Двамата асистенти го следват. На друга масичка зад тях един мъж е чул целия разговор. Името му е Джими Трий. Той е трийсет и четири годишен, калифорниец с прокълната красота, холивудска звезда. В ранната утрин закусва с пържола и пържени картофи. Има небрежен вид, нахлупил е безвкусна бейзболна шапка, брадата му е на няколко дни, носи тъмни очила и протрито кежуал облекло.

* * *
Тримата англичани обикалят басейна и се отправят към изхода, ала в миг кралският емисар спира, някой е привлякъл вниманието му.
Един мъж се поклаща във водата. Само лицето му се подава над повърхността. Подпухнало лице на петдесетина годишен южноамериканец, с боядисани в неестествено жълто коси, с месести устни, с уморени черти, умни черни очи и силно набраздено от бръчки лице, прекалено за човек на средна възраст. Погледът му се рее в празното пространство. Кралският пратеник се взира в него и тихо пита единия от асистентите си:
– Видя ли го? Той ли е?
Спътниците му извръщат глави и веднага го разпознават. На лицата им се изписва вълнение. И възкликват един през друг:
– Разбира се, че е той.
– Боже мили, наистина е той.
Англичаните продължават пътя си, макар да им е трудно да отклонят стъписани погледи от басейна, а южноамериканецът, с помощта на една жена на около четиресет и на трима спасители, на които се опира с цялата си тежест, тръгва да излиза от водата по удобна стълбичка, която обаче за него изглежда непреодолима. Защото е с необичайно свръхтегло и трудноподвижен, което му причинява непоносима умора. Задъхан, този огромен и харизматичен мъж се настанява край басейна. Ръцете му са покрити с татуировки на прочути герои от прочути революции.
Спасителите се отдалечават. Жената с търпелив израз на добродушното лице, негова спътница в живота, сяда редом и разтрива косата му с хавлиена кърпа. В грижите, които полага за този грамаден кит, прозира любов.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-681-1
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-745-0
Купи
Цена
8.50 лв.
(5.00 лв.)

* -3.50 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
--3.50лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени