Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Чернооката блондинка
Печатно издание
ISBN
978-619-150-639-2
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-150-640-8
Купи
Цена
11.00 лв.
(5.00 лв.)
--6лв.
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
350 гр.
Страници
344
Превод
Надежда Розова
Дата на издаване
02 ноември 2015

Чернооката блондинка

Легендарният частен детектив на Реймънд Чандлър се завръща, за да разреши най-трудния случай в кариерата си! 

Един топъл летен ден в офиса на Филип Марлоу се появява красива и заможна блондинка с черни очи на име Клеър Кавендиш. Клеър моли Марлоу да намери бившия й любовник Нико Питърсън, който е изчезнал безследно, като настоява детективът да бъде изключително дискретен, за да не я злепостави пред съпруга й.

На пръв поглед случаят изглежда съвсем тривиален - Питърсън е решил да прекрати връзката си с красивата блондинка и е напуснал живота й, за да избегне мъчителната раздяла. Но в професията на Марлоу нещата рядко са такива, каквито изглеждат и не след дълго той се оказва въвлечен в тайния и опасен свят на най-богатите, влиятелни и безскрупулни семейства в Калифорния. 

„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.” - Стивън Кинг

„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.” – Ню Йорк Таймс

„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.” - Ентъртейнмънт Уикли

„Невъобразимо забавление… „Чернооката блондинка” може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.” - Ню Йорк Таймс Бук Ривю

„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.” - Ричард Форд

„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.” - Уошингтън Поуст

За автора

Зад псевдонима Бенджамин Блак се крие ирландският журналист, сценарист и писател Джон Банвил (р. 1945 г.), обявен от критиците за наследник на Пруст и Набоков, както и за един от най-големите стилисти в съвременната английска литература. Познат на българските читатели с романите си „Доктор Коперник”, „Мефисто”, „Морето”, „Думата на обвиняемия” и „Недосегаемият”, Банвил двукратно попада в краткия списък на номинираните за наградата „Уитбред” и е носител на редица престижни литературни призове, сред които „Гардиан” за художествена проза, „Букър”, „Франц Кафка”, наградата на ирландския ПЕН клуб, Австрийската държавна награда за литература и др.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Бенджамин Блак  - „Чернооката блондинка“

Беше от онези летни вторнишки следобеди, когато се питаш дали Земята не е престанала да се върти. Телефонът върху бюрото ми сякаш прекрасно съзнаваше, че е наблюдаван. Автомобили пъплеха по улицата под прашния прозорец на кабинета ми, неколцина благопристойни граждани на хубавото ни градче, повечето мъже с шапки, крачеха безцелно по тротоара. Загледах се в жена, която чакаше да светне зелено на кръстовището на „Кахуенга“ и „Холивуд“ – дългокрака, с вталено кремаво сако с подплънки на раменете и тъмносиня тясна пола. Имаше и шапка – мъничка, приличаше повече на птиче, кацнало отстрани в косата й и щастливо сгушено. Жената се озърна наляво, надясно и после отново наляво – трябва да е била много послушна като малка – и пресече слънчевата улица, грациозно пристъпвайки върху собствената си сянка. Засега сезонът беше слаб. Една седмица го бях раздавал бодигард на някакъв тип, долетял от Ню Йорк. Имаше леко покарала брада и носеше златна гривна и пръстен на кутрето с голям колкото къпина рубин. Представи се като бизнесмен и аз реших да му повярвам. Беше притеснен и се потеше обилно, обаче нищо не се случи и ми платиха. После Бърни Олс от шерифството ме свърза с мила старица, чийто син наркоман свил колекцията от редки монети на покойния й съпруг. Наложи се да раздам няколко юмрука, за да върна стоката, но нищо сериозно. В колекцията имаше монета с лика на Александър Велики и друга с профила на Клеопатра с големия нос – какво толкова й харесват? Външната врата оповести отварянето си с бръмчене и аз чух жена да прекосява чакалнята и да поспира пред вратата на кабинета ми. Потракването на високи токчета по дървения под винаги раздвижва нещо у мен. Тъкмо да я поканя със своя специален, плътен, внушаващ доверие детективски тембър, тя ме изпревари и влезе, без да почука.
Беше по-висока, отколкото изглеждаше от прозореца, висока и слаба, с широки рамене и тесен ханш. С други думи, мой тип. Шапката й беше с воалетка, изящен воал от черна коприна на точки, който се спускаше до върха на носа – хубав връх на много хубав нос, аристократичен, ала нито твърде тесен, нито твърде дълъг, и съвсем различен от внушителния обонятелен орган на Клеопатра. Носеше ръкавици до лактите, светлобежови, в тон със сакото, и изработени от кожата на някое рядко животно, подскачало волно по алпийските чукари през своя кратък живот. Усмивката й беше приятна, донякъде дружелюбна и леко крива по привлекателно язвителен начин. Косата й беше руса, очите – черни и дълбоки като планински езера, с изящно заострени във външните ъгълчета клепачи. Черноока блондинка – рядко срещано съчетание. Постарах се да не зяпам краката й. Изглежда, божеството покровител на вторник следобед беше решило, че ми се полага малко ободряване.
– Казвам се Кавендиш – представи се жената.
Поканих я да седне. Ако знаех, че идва при мен, щях да се среша и да си сложа малко одеколон „Бей Ръм“ зад ушите. Сега трябваше да ме преценява натурален. Не изглеждаше като да не одобрява каквото вижда. Седна пред бюрото ми в стола, който й посочих, и смъкна ръкавиците си пръст по пръст, измервайки ме с нетрепващите си черни очи.
– С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Кавендиш? – попитах.
– Госпожа. – Извинете… госпожо Кавендиш.
– Един приятел ми е говорил за вас.
– Така ли? Хубави неща, надявам се.
Предложих й цигара от кутията „Кемъл“, която държа за клиенти върху бюрото си, обаче тя отвори чантата си от лачена кожа, измъкна сребърна табакера и я отвори с палец. „Собрение Блек Рашън“ – какво друго! Драснах клечка кибрит и й я поднесох през бюрото, а тя се наведе напред, наклони глава, свела клепачи, и връхчето на пръста й мимолетно докосна опакото на дланта ми. Възхитих се на перленорозовия й лак, ала нищо не казах. Жената се облегна на стола, кръстоса крака под тясната си синя пола и отново ме изгледа със своя хладен преценяващ поглед. Избягваше да си прави прибързани изводи за мен.
– Искам да намерите един човек – каза.
– Добре. Кой е той?
– Мъж на име Питърсън, Нико Питърсън.
– Приятел ли ви е?
– Беше ми любовник.
Ако очакваше да си глътна граматиката от изненада, остана разочарована.
– Беше? – попитах.
– Да. Изчезна доста тайнствено, без да се сбогува.
– Кога се случи това?
– Преди два месеца.
Защо беше чакала два месеца, преди да се обърне към мен? Реших да не я питам поне засега. Чувствах се странно под погледа на тези хладни очи иззад прозрачната мрежичка на воалетката. Сякаш ме наблюдаваха от тайно прозорче, наблюдаваха ме и ме преценяваха.
– Казахте, че е изчезнал… – подех.
– Имате предвид от вашия живот или изобщо?
– Изглежда, и двете.
Почаках още малко, обаче тя само се облегна още мъничко по-назад и отново се усмихна. Тази усмивка: жената сякаш я беше възпламенила отдавна и после я беше оставила да си тлее. Имаше прелестна горна устна – издадена като на бебе, мека и леко подпухнала, все едно скоро е целувала някого… ама не бебе. Явно долови смущението ми заради воалетката и я повдигна от лицето си с ръка. Без воала очите й бяха още по-поразителни – искрящо тюленовочерни. Гърлото ми се стегна.
– Ами разкажете ми за него, за вашия господин Питърсън.
– Висок като вас. Красив, но някак слабоволев. Със смешни мустачки като на Дон Амичи. Добре облечен, поне преди, когато имах думата.
Извади от чантата си късо абаносово цигаре и вече пъхаше цигарата. Пръстите й бяха сръчни – тънки, но силни.
– С какво се занимава? – попитах.
Тя ме погледна със стоманен блясък в очите.
– Имам предвид какво работи – поясних.
Тя се замисли и отвърна:
– Вижда се с хора.
Беше мой ред да се облегна на стола.
– Какво искате да кажете? – попитах.
– Каквото казвам. Буквално всеки пък, когато го виждах, той трябваше спешно да отива някъде.
„Трябва да се видя с този, трябва да се видя с онзи.“  – Беше умела имитаторка. Започвах да добивам представа за господин Питърсън. Не ми се струваше неин тип.
– Зает човек, значи.
– Боя се, че бизнесът му не беше особено успешен. Нямаше забележими резултати или поне такива, които аз да забележа. Ако го питате, ще обясни, че е импресарио на звездите. Хората, с които се налагаше да се среща толкова спешно, обикновено бяха свързани с някоя филмова студия.
Тя интересно редуваше глаголните времена. Въпреки това останах с впечатлението, че за нея този мъж Питърсън, тази странна птица, до голяма степен е минало. Защо искаше да го намеря?
– Във филмовата индустрия ли работи? – попитах.
– Не бих казала „във“. По-скоро се увърташе около нея опипом. Постигнал е известен успех с Манди Роджърс.
– Името трябва ли да ми е познато?
– Старлетка… наивница, така казваше Нико. Представете си Джийн Харлоу, но без таланта.
– Джийн Харлоу е талантлива, така ли?
Тя се усмихна.
– Нико беше убеден, че всяко грозно патенце е лебед.
Извадих лулата си и я напълних. Направи ми впечатление, че в сместа, която използвах, имаше малко „Кавендиш“, но само като си представих неохотната усмивка и презрителното потрепване на ъгълчетата на устните й, реших да не споделям това щастливо съвпадение с нея.
– Отдавна ли познавате този ваш господин Питърсън? – попитах.
– От неотдавна.
– Колко е това „неотдавна“?
Тя сви рамене, тоест само дясното й рамо се поповдигна.
– От година? – Прозвуча като въпрос.
– Да видим… Започнахме през лятото. Може би през август.
– Къде? Имам предвид къде се запознахте.
– В клуб „Кахуила“, знаете ли го? Намира се в Палисейдс. Игрища за поло, плувни басейни, тълпи от умни и лъскави хора. Място, където ченге като вас няма да мине през електронните порти. – Това, последното, тя не го каза, но аз въпреки това го чух.
– Съпругът ви знае ли за него? За вас и за Питърсън?
– Не мога да ви кажа.
– Не можете или не искате?
– Не мога. – Тя сведе поглед към кремавите ръкавици, нагънати в скута й. – С господин Кавендиш имаме… как да го нарека? Уговорка.
– Каква уговорка?
– Не се преструвайте, господин Марлоу. Сигурна съм, че прекрасно знаете каква уговорка имам предвид. Съпругът ми харесва понита за поло и сервитьорки на коктейли, не непременно в тази поредност.
– А вие?
– Аз харесвам много неща. Предимно музика. Господин Кавендиш реагира на музиката по два начина в зависимост от настроението и трезвеността си: тя или го отвращава, или го разсмива. А смехът му не е никак мелодичен.
Станах от бюрото, застанах с лулата си до прозореца и зареях поглед. В офис отсреща секретарка с карирана блуза и слушалки на диктофон тракаше, приведена над пишещата си машина. Няколко пъти се бяхме разминавали на улицата. Хубаво личице, стеснителна усмивка, от момичетата, които живеят с майка си и готвят месно руло за неделния обяд. Това е град на самотници.
– Кога за последен път видяхте господин Питърсън? – попитах, все още наблюдавайки госпожица Пишеща машина.
Зад мен цареше мълчание, затова се обърнах. Явно госпожа Кавендиш не беше склонна да разговаря с ничий гръб.
– Не ми обръщайте внимание – казах, – обичам да стоя до прозореца и да размишлявам как е устроен светът.
Върнах се на бюрото и седнах. Оставих лулата си в пепелника, сключих ръце и облегнах брадичка върху кокалчетата, за да й демонстрирам колко внимателен слушател съм способен да бъда. Тя реши да приеме това сериозно доказателство за моята пълна и неотклонна съсредоточеност.
– Вече ви казах кога го видях за последен път – преди около месец.
– Къде се случи това?
– В „Кахуила“, по една случайност. В неделя следобед. Съпругът ми беше зает с особено напрегната чукка. Това е…
– Част от играта на поло. Да, знам.
Тя се приведе напред и тръсна няколко прашинки пепел от цигарата си до моята лула в пепелника. Над бюрото долетя полъх от парфюма й. Ухаеше на „Шанел № 5“, но на мен всички парфюми ми ухаят на „Шанел № 5“ или поне тогава беше така.
– Господин Питърсън даде ли някакви признаци, че се кани „да духне“? – попитах.
– „Да духне“ ли? Странна дума.
– Не е толкова драматична, колкото „изчезне“, както се изразихте вие.
Тя се усмихна и кимна кратко в знак на съгласие.
– Беше си както обикновено – отговори.
– Може би малко по-разсеян, дори напрегнат, макар че сигурно така ми се струва в ретроспекция. – Допадаше ми начинът, по който се изразява тя, навяваше ми мисли за обрасли с бръшлян зидове на престижни колежи и на клаузи, свързани с попечителски фондове и изписани с калиграфски почерк върху пергамент. – Определено не даваше явни признаци, че се готви да… – отново се усмихна тя – …офейка.
Замислих се и се постарах тя да забележи.
– Кажете ми – подех, – кога разбрахте, че го няма? Искам да кажа, кога решихте, че той е… – сега беше мой ред да се усмихна – …изчезнал?
– Няколко пъти му звънях по телефона, но не вдигна. После се отбих у тях. Доставките на мляко не бяха отменени и вестниците се бяха натрупали на верандата му. Не му беше присъщо да зарязва нещата така. В някои отношения беше много внимателен.
– Обадихте ли се в полицията?
Тя се ококори.
– В полицията ли? – попита и ми се стори, че ще се засмее. – Това изобщо не би помогнало. Нико странеше от полицията и надали ще ми е благодарен, ако ги замеся.
– Как така „странеше“? – учуди се. – Криеше ли нещо?
– А нима това не важи за всички нас, господин Марлоу? – И отново се ококори под прелестните си клепачи.
– Зависи.
– От какво?
– От много неща. Въртяхме се във все по-широк кръг и доникъде не стигахме.
– Нека ви попитам следното, госпожо Кавендиш: какво се е случило с господин Питърсън според вас?
Отново сви рамене почти незабележимо.
– Не знам какво да мисля. Затова се обръщам към вас.
Кимнах – умно, надявам се, – после взех лулата си и се позанимах с нея: натъпках чашката, такива работи. Лулата е много удобен реквизит, когато искаш да си придадеш умен и замислен вид.
– Може ли да ви попитам защо чакахте толкова дълго, преди да ми се обадите?
– Дълго ли е? Все се надявах да получа вест от него, някой ден телефонът да звънне и той да ми се обади от Мексико или отнякъде другаде.

Бенджамин Блак  - „Чернооката блондинка“

Беше от онези летни вторнишки следобеди, когато се питаш дали Земята не е престанала да се върти. Телефонът върху бюрото ми сякаш прекрасно съзнаваше, че е наблюдаван. Автомобили пъплеха по улицата под прашния прозорец на кабинета ми, неколцина благопристойни граждани на хубавото ни градче, повечето мъже с шапки, крачеха безцелно по тротоара. Загледах се в жена, която чакаше да светне зелено на кръстовището на „Кахуенга“ и „Холивуд“ – дългокрака, с вталено кремаво сако с подплънки на раменете и тъмносиня тясна пола. Имаше и шапка – мъничка, приличаше повече на птиче, кацнало отстрани в косата й и щастливо сгушено. Жената се озърна наляво, надясно и после отново наляво – трябва да е била много послушна като малка – и пресече слънчевата улица, грациозно пристъпвайки върху собствената си сянка. Засега сезонът беше слаб. Една седмица го бях раздавал бодигард на някакъв тип, долетял от Ню Йорк. Имаше леко покарала брада и носеше златна гривна и пръстен на кутрето с голям колкото къпина рубин. Представи се като бизнесмен и аз реших да му повярвам. Беше притеснен и се потеше обилно, обаче нищо не се случи и ми платиха. После Бърни Олс от шерифството ме свърза с мила старица, чийто син наркоман свил колекцията от редки монети на покойния й съпруг. Наложи се да раздам няколко юмрука, за да върна стоката, но нищо сериозно. В колекцията имаше монета с лика на Александър Велики и друга с профила на Клеопатра с големия нос – какво толкова й харесват? Външната врата оповести отварянето си с бръмчене и аз чух жена да прекосява чакалнята и да поспира пред вратата на кабинета ми. Потракването на високи токчета по дървения под винаги раздвижва нещо у мен. Тъкмо да я поканя със своя специален, плътен, внушаващ доверие детективски тембър, тя ме изпревари и влезе, без да почука.
Беше по-висока, отколкото изглеждаше от прозореца, висока и слаба, с широки рамене и тесен ханш. С други думи, мой тип. Шапката й беше с воалетка, изящен воал от черна коприна на точки, който се спускаше до върха на носа – хубав връх на много хубав нос, аристократичен, ала нито твърде тесен, нито твърде дълъг, и съвсем различен от внушителния обонятелен орган на Клеопатра. Носеше ръкавици до лактите, светлобежови, в тон със сакото, и изработени от кожата на някое рядко животно, подскачало волно по алпийските чукари през своя кратък живот. Усмивката й беше приятна, донякъде дружелюбна и леко крива по привлекателно язвителен начин. Косата й беше руса, очите – черни и дълбоки като планински езера, с изящно заострени във външните ъгълчета клепачи. Черноока блондинка – рядко срещано съчетание. Постарах се да не зяпам краката й. Изглежда, божеството покровител на вторник следобед беше решило, че ми се полага малко ободряване.
– Казвам се Кавендиш – представи се жената.
Поканих я да седне. Ако знаех, че идва при мен, щях да се среша и да си сложа малко одеколон „Бей Ръм“ зад ушите. Сега трябваше да ме преценява натурален. Не изглеждаше като да не одобрява каквото вижда. Седна пред бюрото ми в стола, който й посочих, и смъкна ръкавиците си пръст по пръст, измервайки ме с нетрепващите си черни очи.
– С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Кавендиш? – попитах.
– Госпожа. – Извинете… госпожо Кавендиш.
– Един приятел ми е говорил за вас.
– Така ли? Хубави неща, надявам се.
Предложих й цигара от кутията „Кемъл“, която държа за клиенти върху бюрото си, обаче тя отвори чантата си от лачена кожа, измъкна сребърна табакера и я отвори с палец. „Собрение Блек Рашън“ – какво друго! Драснах клечка кибрит и й я поднесох през бюрото, а тя се наведе напред, наклони глава, свела клепачи, и връхчето на пръста й мимолетно докосна опакото на дланта ми. Възхитих се на перленорозовия й лак, ала нищо не казах. Жената се облегна на стола, кръстоса крака под тясната си синя пола и отново ме изгледа със своя хладен преценяващ поглед. Избягваше да си прави прибързани изводи за мен.
– Искам да намерите един човек – каза.
– Добре. Кой е той?
– Мъж на име Питърсън, Нико Питърсън.
– Приятел ли ви е?
– Беше ми любовник.
Ако очакваше да си глътна граматиката от изненада, остана разочарована.
– Беше? – попитах.
– Да. Изчезна доста тайнствено, без да се сбогува.
– Кога се случи това?
– Преди два месеца.
Защо беше чакала два месеца, преди да се обърне към мен? Реших да не я питам поне засега. Чувствах се странно под погледа на тези хладни очи иззад прозрачната мрежичка на воалетката. Сякаш ме наблюдаваха от тайно прозорче, наблюдаваха ме и ме преценяваха.
– Казахте, че е изчезнал… – подех.
– Имате предвид от вашия живот или изобщо?
– Изглежда, и двете.
Почаках още малко, обаче тя само се облегна още мъничко по-назад и отново се усмихна. Тази усмивка: жената сякаш я беше възпламенила отдавна и после я беше оставила да си тлее. Имаше прелестна горна устна – издадена като на бебе, мека и леко подпухнала, все едно скоро е целувала някого… ама не бебе. Явно долови смущението ми заради воалетката и я повдигна от лицето си с ръка. Без воала очите й бяха още по-поразителни – искрящо тюленовочерни. Гърлото ми се стегна.
– Ами разкажете ми за него, за вашия господин Питърсън.
– Висок като вас. Красив, но някак слабоволев. Със смешни мустачки като на Дон Амичи. Добре облечен, поне преди, когато имах думата.
Извади от чантата си късо абаносово цигаре и вече пъхаше цигарата. Пръстите й бяха сръчни – тънки, но силни.
– С какво се занимава? – попитах.
Тя ме погледна със стоманен блясък в очите.
– Имам предвид какво работи – поясних.
Тя се замисли и отвърна:
– Вижда се с хора.
Беше мой ред да се облегна на стола.
– Какво искате да кажете? – попитах.
– Каквото казвам. Буквално всеки пък, когато го виждах, той трябваше спешно да отива някъде.
„Трябва да се видя с този, трябва да се видя с онзи.“  – Беше умела имитаторка. Започвах да добивам представа за господин Питърсън. Не ми се струваше неин тип.
– Зает човек, значи.
– Боя се, че бизнесът му не беше особено успешен. Нямаше забележими резултати или поне такива, които аз да забележа. Ако го питате, ще обясни, че е импресарио на звездите. Хората, с които се налагаше да се среща толкова спешно, обикновено бяха свързани с някоя филмова студия.
Тя интересно редуваше глаголните времена. Въпреки това останах с впечатлението, че за нея този мъж Питърсън, тази странна птица, до голяма степен е минало. Защо искаше да го намеря?
– Във филмовата индустрия ли работи? – попитах.
– Не бих казала „във“. По-скоро се увърташе около нея опипом. Постигнал е известен успех с Манди Роджърс.
– Името трябва ли да ми е познато?
– Старлетка… наивница, така казваше Нико. Представете си Джийн Харлоу, но без таланта.
– Джийн Харлоу е талантлива, така ли?
Тя се усмихна.
– Нико беше убеден, че всяко грозно патенце е лебед.
Извадих лулата си и я напълних. Направи ми впечатление, че в сместа, която използвах, имаше малко „Кавендиш“, но само като си представих неохотната усмивка и презрителното потрепване на ъгълчетата на устните й, реших да не споделям това щастливо съвпадение с нея.
– Отдавна ли познавате този ваш господин Питърсън? – попитах.
– От неотдавна.
– Колко е това „неотдавна“?
Тя сви рамене, тоест само дясното й рамо се поповдигна.
– От година? – Прозвуча като въпрос.
– Да видим… Започнахме през лятото. Може би през август.
– Къде? Имам предвид къде се запознахте.
– В клуб „Кахуила“, знаете ли го? Намира се в Палисейдс. Игрища за поло, плувни басейни, тълпи от умни и лъскави хора. Място, където ченге като вас няма да мине през електронните порти. – Това, последното, тя не го каза, но аз въпреки това го чух.
– Съпругът ви знае ли за него? За вас и за Питърсън?
– Не мога да ви кажа.
– Не можете или не искате?
– Не мога. – Тя сведе поглед към кремавите ръкавици, нагънати в скута й. – С господин Кавендиш имаме… как да го нарека? Уговорка.
– Каква уговорка?
– Не се преструвайте, господин Марлоу. Сигурна съм, че прекрасно знаете каква уговорка имам предвид. Съпругът ми харесва понита за поло и сервитьорки на коктейли, не непременно в тази поредност.
– А вие?
– Аз харесвам много неща. Предимно музика. Господин Кавендиш реагира на музиката по два начина в зависимост от настроението и трезвеността си: тя или го отвращава, или го разсмива. А смехът му не е никак мелодичен.
Станах от бюрото, застанах с лулата си до прозореца и зареях поглед. В офис отсреща секретарка с карирана блуза и слушалки на диктофон тракаше, приведена над пишещата си машина. Няколко пъти се бяхме разминавали на улицата. Хубаво личице, стеснителна усмивка, от момичетата, които живеят с майка си и готвят месно руло за неделния обяд. Това е град на самотници.
– Кога за последен път видяхте господин Питърсън? – попитах, все още наблюдавайки госпожица Пишеща машина.
Зад мен цареше мълчание, затова се обърнах. Явно госпожа Кавендиш не беше склонна да разговаря с ничий гръб.
– Не ми обръщайте внимание – казах, – обичам да стоя до прозореца и да размишлявам как е устроен светът.
Върнах се на бюрото и седнах. Оставих лулата си в пепелника, сключих ръце и облегнах брадичка върху кокалчетата, за да й демонстрирам колко внимателен слушател съм способен да бъда. Тя реши да приеме това сериозно доказателство за моята пълна и неотклонна съсредоточеност.
– Вече ви казах кога го видях за последен път – преди около месец.
– Къде се случи това?
– В „Кахуила“, по една случайност. В неделя следобед. Съпругът ми беше зает с особено напрегната чукка. Това е…
– Част от играта на поло. Да, знам.
Тя се приведе напред и тръсна няколко прашинки пепел от цигарата си до моята лула в пепелника. Над бюрото долетя полъх от парфюма й. Ухаеше на „Шанел № 5“, но на мен всички парфюми ми ухаят на „Шанел № 5“ или поне тогава беше така.
– Господин Питърсън даде ли някакви признаци, че се кани „да духне“? – попитах.
– „Да духне“ ли? Странна дума.
– Не е толкова драматична, колкото „изчезне“, както се изразихте вие.
Тя се усмихна и кимна кратко в знак на съгласие.
– Беше си както обикновено – отговори.
– Може би малко по-разсеян, дори напрегнат, макар че сигурно така ми се струва в ретроспекция. – Допадаше ми начинът, по който се изразява тя, навяваше ми мисли за обрасли с бръшлян зидове на престижни колежи и на клаузи, свързани с попечителски фондове и изписани с калиграфски почерк върху пергамент. – Определено не даваше явни признаци, че се готви да… – отново се усмихна тя – …офейка.
Замислих се и се постарах тя да забележи.
– Кажете ми – подех, – кога разбрахте, че го няма? Искам да кажа, кога решихте, че той е… – сега беше мой ред да се усмихна – …изчезнал?
– Няколко пъти му звънях по телефона, но не вдигна. После се отбих у тях. Доставките на мляко не бяха отменени и вестниците се бяха натрупали на верандата му. Не му беше присъщо да зарязва нещата така. В някои отношения беше много внимателен.
– Обадихте ли се в полицията?
Тя се ококори.
– В полицията ли? – попита и ми се стори, че ще се засмее. – Това изобщо не би помогнало. Нико странеше от полицията и надали ще ми е благодарен, ако ги замеся.
– Как така „странеше“? – учуди се. – Криеше ли нещо?
– А нима това не важи за всички нас, господин Марлоу? – И отново се ококори под прелестните си клепачи.
– Зависи.
– От какво?
– От много неща. Въртяхме се във все по-широк кръг и доникъде не стигахме.
– Нека ви попитам следното, госпожо Кавендиш: какво се е случило с господин Питърсън според вас?
Отново сви рамене почти незабележимо.
– Не знам какво да мисля. Затова се обръщам към вас.
Кимнах – умно, надявам се, – после взех лулата си и се позанимах с нея: натъпках чашката, такива работи. Лулата е много удобен реквизит, когато искаш да си придадеш умен и замислен вид.
– Може ли да ви попитам защо чакахте толкова дълго, преди да ми се обадите?
– Дълго ли е? Все се надявах да получа вест от него, някой ден телефонът да звънне и той да ми се обади от Мексико или отнякъде другаде.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-639-2
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-640-8
Купи
Цена
11.00 лв.
(5.00 лв.)

* -6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
--6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени