Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Windows on the World
Печатно издание
ISBN
978-619-150-669-9
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-670-5
Купи
Цена
8.00 лв.
(14.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (9)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
280 гр.
Страници
272
Превод
Иво Христов
Дата на издаване
28 септември 2015

Windows on the World

Датата е 11 септември 2001 година. Windows on the World е името на ресторант на последния, 107 етаж, на Световния търговски център. През тези „прозорци към света” Фредерик Бегбеде хвърля поглед към планетата Земя и ни предлага своите тъжни и смешни, ерудирани и блестящи и, както винаги, оригинални размисли и за съвременната действителност, и за най-болезнената страница от историята на американската нация, изпъстряйки текста с американски думи и изрази в знак на почит към жертвите на трагедията… и с (крива) усмивка към американското вездесъщие. А неговият аватар Картю Йорстън заедно с двете си момченца ни запознава минута по минута с последните часове от живота на тримата на върха на едната от кулите близнаци. Романът излиза през 2003 г., веднага получава наградата „Ентералие”, година по-късно е преведен на над десет езика и е удостоен с британската „Индипендънт Форин Фикшън Прайз”.

За автора

Фредерик Бегбеде е роден през 1965 година. Учил е в престижни колежи, завършил е политически науки, маркетинг, журналистика и комуникации, има блестяща кариера като публицист, писател, литературен критик, телевизионен репортер и създател на литературната награда „Флора“. Автор е на десетина романа, сред които е филмираният „9.99 лв.“ („6.66 евро“) – безпощадна критика на рекламния бизнес, заради която го уволняват.

Освен всичко друго Фредерик Бегбеде е известен парижки денди и заклет купонджия, подобно на Марк Мароние, герой на първите му три книги: „Мемоари на един откачен младеж“, „Почивка в кома“ и „Любовта трае три години“.

На български са издадени и „Помощ, простете“, „Един френски роман“ и великолепната есеистична книга „Първа равносметка след Апокалипсиса“. С последния си роман, „Уна & Селинджър“, Бегбеде още веднъж разгръща богатството на своя талант и способността си да бъде различен.

Блог | Фредерик Бегбеде
Още за Фредерик Бегбеде
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Фредерик Бегбеде - „WINDOWS ON THE WORLD“

8,30 ч.

Знаете края: всички измират. Разбира се, смърт­та се случва на мнозина рано или късно. Необи чайното в тази история е, че всички умират едно временно и на едно и също място. Дали смъртта свързва хората? Наглед не: та те дори не разговарят помежду си. Мръщят се като всички подранили със ставането и предъвкват закуските си в луксозните кафенета. От време на време някои снимат гледката, а тя е най-красивата в света. Зад кубичните здания морето изглежда кръгловато. Опашките на корабите чертаят геометрични фигури. Дори чайки не долитат на тази височина. Повечето от клиентите на Windows on the World не се познават помежду си. Ако погледите им се срещнат по невнимание, те се окашлят и тутакси потъват отново във вестниците. Началото на септември е, ранна утрин, всички са в лошо настроение: край с отпуските, трябва някак да устискат до Деня на благодарността. Небето е синьо, но никой не му се радва. След миг дебела пуерториканка ще се разкрещи насред Windows on the World. Челюстта на костюмиран служител ще увисне. „Oh, my God!“ Двама сащисани колеги ще онемеят. Един рижав ще процеди: „Holy shit!“. Сервитьорката ще продължи да налива чая, докато чашата прелее. Някои секунди траят по-дълго от останалите. Сякаш натискаме копчето „pause“ на дивидито. След миг времето ще стане еластично. Всички тези хора най-сетне ще се запознаят. Миг по-късно всички те ще се превърнат в конници на Апокалипсиса, впрегнати в свършека на света.

8,31 ч.

Нея сутрин се бяхме качили на върха на света, а аз бях центърът на вселената. Часът е осем и трийсет сутринта. Знам, че е мал­ко рано да катериш небостъргачи с децата. Но си­новете ми настояваха да закусват тук, а аз не умея да им отказвам. Упреквам се, задето напуснах май­ка им. Предимството на ранното ставане е, че си спестяваш опашките. След атентатите през 1993 г. има три пъти повече проверки на самоличността на влизане, необходими са специални значки за ра­ботещите, а охраната преравя багажа не на шега. Джери даже задейства металдетектора с токата на колана си с образа на Хари Потър. В супермодер­ния атриум клокочат дискретни фонтани. Закуската е с резервация: още с пристигането съобщих името си на рецепцията на Windows on the World. „Good morning, my name is Carthew Yorston.“ Веднага по­тъваш в атмосферата: червен килим, шнур от усу­кани кадифени нишки, частен асансьор. Ще речеш, че си в гара (таванът е на трийсет метра), а рецеп­цията на ресторанта напомня входа на първа класа. Добре че дойдохме преди навалицата. Опашките пред телескопите са по-малки (мушвате 25 цента и можете да съзерцавате пристигането на секретар­ките в близките сгради, с мобилни телефони в ръка, в светлосиви костюми с панталон, накъдрени на студено, по маратонки, понесли обувките си в чан­тички „Прада“-менте). За пръв път се изкачвам на покрива на Световния търговски център. Двамата ми синове си паднаха по бързите асансьори, които изкачват първите 78 етажа за 43 секунди. Скорост­ та е такава, че сърцето ти подскача в гръдния кош. Толкова им хареса, че не искаха да си тръгнат от Скай Лоби. След четири прехода нагоре-надолу не се сдържах:
– Хайде стига ви толкова! Асансьорите са за хо­рата, които работят, това да не ви е атракцион!
Стюардеса от ресторанта, разпознаваема по знач­ката на яката си, ни съпроводи до другия, обикновен асансьор, с който се стига до 107-ия етаж. Програ­мата ни за деня е натоварена: закуска в „Уиндоус он дъ уърлд“, после разходка в Батри Парк, за да се качим на ферибота до Стейтън Айлънд (без пари!) и да разгледаме Статуята на свободата, след това посещение на „Пиер 17“, покупки по Саут Стрийт Сийпорт, някоя и друга снимка пред Бруклинския мост, разходка по Рибния пазар колкото за прият­ния мирис и най-накрая по един хамбургер алангле в „Бридж кафе“. Момчетата обожават големите соч­ни, кълцани пържоли, залeти с кетчуп. Както и голе­мите чаши кока-кола със стърган лед, стига да не е диетична. Децата мислят само за кльопачка, родите­лите само за чукане. Лично аз не мога да се оплача: скоро след развода срещнах Кендис, която работи за „Елит“ в Ню Йорк. Да я видите само… До нея Кай­ли Миноуг изглежда като стара чанта. Всяка вечер ме яхва и стене в „Алгонкин“ (на нея пък й харесва „Роялтън“ на Филип Старк, която се намира на съ­щата улица) (само че тя не познава Дороти Паркър) (да не забравя да ѝ дам да прочете „Заедно“, за да я отвратя от съвместния живот).

***
След два часа ще съм мъртъв, а може би вече съм.

8,32 ч.

В онази сутрин се знае малко за „Уиндоус он дъ уърлд“. „Ню Йорк Таймс“ съобщава, че в 8,46 ч., в момента на врязването на полет 11 на Америкън Еърлайнс между 94-тия и 98-ия етаж, в ресторанта на покрива са се намирали 171 човека, сред тях и 72 служители. Знае се също, че една фирма („Риск Уотър Груп“) е организирала работна закуска в частен салон на 106-ия етаж, но както всяка сут­рин, на 107-ия са закусвали разни други клиенти. Известно е също, че северната кула (по-високата от двете, с антената на покрива, която я оприличаваше на спринцовка за подкожни инжекции) първа бе поразена, но се срути последна, точно в 10,28 ч. Между двете събития има интервал от точно час и четирийсет и три минути. Следователно адът е с продължителност час и четирийсет и три минути. Книгата също.

***
Пиша тези редове в „Небето на Париж“. Така се казва ресторантът на 56-ия етаж на кулата Монпарнас. Ул. „Мен“ 33, 75015 Париж. Тел: 01 40 64 77 64, факс 01 43 22 58 43, метростанция Монпарнас-Биенвеню. Сервират закуската след 8,30 ч. Вече седмици наред тук си пия кафето. Оттук можеш да гледаш Айфеловата кула като равен. Гледката е раз­кошна, защото това е единственото място в Париж, откъдето не се вижда кулата Монпарнас. Около мен бизнесмени крещят по мобилните си телефони, за да ощастливят околните с тъпите си разговори.
– Виж какво, да речем, че ще ти го подпиша черно на бяло, както го решихме на последното заседание.
– А, не, не, повтарям ви, че това, което уточних­ме с Жан-Филип, не подлежи на договаряне.
– Пазарът бъка от тарикати!
– Ами да, вижте какво, човек трябва да е готов на жертви.
– Нали знаете приказката: Рокфелер направил състояние, като продавал прекалено късно и купу­вал прекалено рано.
– Окей, става така, секретарката ми ще ти го пус­не по мейла и ще се чуем за потвърждение.
– Нито на първа, нито на втора: котировката спа­да, но маржът е пак толкова ограничен. – Чуй ме сега, докато не се намесят институци­оналните инвеститори, пазарът си остава в ръцете на хеджърите.
– Бях на дълги позиции със САС, но пазарът е скапан и аз го отнесох.
Много често злоупотребяват с наречието „аб­солютно“. Докато си записвам думите на пишмангосподарите на света, сервитьорката ми донася кроасани, кафе-крем, малки разфасовки конфитюр „Бон Маман“ и две рохки яйца. Вече не си спом­ням как бяха облечени сервитьорките в „Уиндоус он дъ уърлд“: за първи и последен път влязох там по тъмно. Изглежда, вземаха на работа чернокожи, студентки, безработни актриси и добри момичета от Ню Джърси с тесни престилки, напращели от го­лемите им, охранени с царевица, цици. Внимание, „Уиндоус он дъ уърлд“ не беше някакъв си „Макдо­налдс“, а шикозен ресторант със съответната сметка накрая (35 долара един брънч, заедно с обслужване­то). Тел. 212 938 11 11 или 212 524 7 000. Сакото е задължително, резервацията за предпочитане, и то за след време. Опитах да се свържа, но сега на номе­ра отговаря бюро за резервации на разни спектакли. Мисля си, че келнерките трябва да са били по-скоро красиви, подобаващо облечени: в бежов костюм с инициали „WW“? Или като някогашните камериерки с черните рокли, под които ти се приисква да брък­неш? Или със сако-панталон? Може би със смокинг „Гучи“ по модел на Том Форд? Вече е невъзможно да се провери на място. Написването на този хипер­ реалистичен роман е затруднено от самата реалност. След 11 септември 2001 г. действителността не само надхвърля фикцията, но дори я разрушава. Не може да се пише за това, но не е възможно да се пише за друго. Вече нищо не ни трогва.

***
Всеки преминаващ отвън самолет привлича по­гледа ми. За да опиша какво се е случило отвъд Атлантика, трябва някой самолет да се вреже в черната кула под краката ми. Ще почувствам олю­ляването на сградата. Усещането сигурно е стран­но. Нещо непоклатимо като небостъргач, което се олюлява като пиян кораб. Всичката тази стъкла­рия и железария мигом превърната в стиска слама. Камъкът омеква. Това е един от уроците на Све­товния търговски център: неподвижното се дви­жи. Онова, което ни се струва здраво, всъщност е недотам здраво. Твърдото се втечнява. Кулите са подвижни и небостъргачите стържат предим­но земята. Как е възможно нещо тъй огромно да бъде разрушено толкова бързо? Това е и темата на книгата: разрушаването на един замък от кредит­ни карти. Ако някой боинг се вреже под краката ми, ще разбера най-сетне онова, което ме измъчва от една година: ще усетя тъмния пушек, който се просмуква отдолу, горещината, която стапя стени­те, трясъка на стъклата, задушаването, паниката, самоубийствата, юруша по горящите стълбища, сълзите и виковете, отчаяните телефонни разгово­ри. Което не означава, че не въздъхвам облекчено, когато самолетите се отдалечават в белите небеса. Ала всичко това е било. Събитието се е случило, а не може да бъде преразказано.

***
„Прозорци към света“. Отначало името ми се стори възпретенциозно. Малко мегаломанско, осо­бено за ресторант на някакъв небостъргач, който приютява брокерски къщи, банки и финансови па­зари. Названието може да бъде разглеждано като поредно доказателство за американската безоч­ливост: „Нашето заведение е на върха на мозъч­ния център на световния капитализъм и хич не ни пука за вас“. Всъщност става въпрос за обикнове­на игра на думи със Световния търговски център. „Прозорци към света“. С обичайната си француз­ка вкиснатост съзрях самодоволство там, където просто ставаше дума за иронично трезвомислие. Как аз бих назовал ресторант на последния етаж на Световния търговски център? Roof of the World (Покрив на света)? Top of the World (Връх на све­та)? Щеше да се получи още по-зле. Пълна отврат. А защо не King of the World като Леонардо ди Каприо в „Титаник“, както сме я подкарали? („Све­товният търговски център е нашият Титаник“, за­яви кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани в деня след атентатите.) Постфактум, разбира се, кръвта ми на бивш криейтър в рекламна агенция се смръз­ва: съществува едно великолепно име за това мяс­то, една възвишена, проста и поетична марка. END OF THE WORLD. На английски end означава не само свършек, но и крайна точка. Тъй като ресторантът се намираше под покрива, End of the World щеше да означава „на върха на кулата“. Но американците не харесват подобен хумор, прекалено суеверни са. Затова в сградите им никога няма тринайсети етаж. В края на краищата Windows on the World е добро име. И продаваемо освен това, инак Бил Гейтс щеше ли да назове знаменития си софтуер Windows? „Прозорци към света“ „му тича“, както казват младите. Разбира се, това не е най-високата гледна точка в света. Световният търговски цен­тър беше висок 420 метра, докато кулите Петронас в Куала Лумпур са 452-метрови, а Сиърс Тауър в Чикаго 442 метра. В Шанхай китайците строят най-високия небостъргач в света: Shanghai World Financial Center (460 м). Надявам се названието да не им е на карък. Харесвам китайците: единстве­ният народ, способен да бъде едновременно много капиталистически и много комунистически.

8,33 ч.

Видени оттук, такситата наподобяват жълти мравки в правоъгълен лабиринт. Под ръководство­то на семейство Рокфелер и пристанищните власти в Ню Йорк кулите близнаци са създадени от архи­текта Минору Ямасаки съвместно с фирмата „Емри Рот & синове“. Два небостъргача по 110 етажа, ме­тал, запълнен с бетон. Всеки от тях с разгърната площ от 406 000 кв. м. По 21 800 прозореца и 104 асансьора във всяка от кулите. 2700 кв. м офисна площ на всеки етаж. Знам всички тези цифри, за­щото такъв ми е занаятът. Кофраж с обратен ъгъл в четирите основи, с дължина на страната от 16,5 м в основата и 5,2 м на върха. Всяка от страните е с дължина 192 метра в основата, двойните стени са с дебелина от 91 до 19,7 сантиметра, а общата маса – 290 000 тона (от които 12 127 тона бетон). В пос­трояването са инвестирани 400 милиона долара. Сградите получават Приза за технологическо но­ваторство на Националния музей по строителство­то. Бих искал да съм архитект, а съм просто агент по недвижими имоти. Поддръжката гълта годишно по 250 000 кофи боя. Климатичната система тежи 49 000 тона. Годишно над два милиона туристи посещават Световния търговски център. Постро­яването на комплекса започва през 1966 г. и про­дължава повече от десетилетие. Злите езици скоро наричат кулите „кубчетата на лего“ или „Дейвид и Нелсън“. Аз пък ги обичам. Харесва ми как отра­зяват облаците. Само че днес е безоблачно. Децата се тъпчат с палачинки с кленов сироп. Карат се за маслото. Бих искал да имам дъщеря, за да разбера какво ли е да имаш кротко дете, което не се съревно­вава непрекъснато с останалия свят. От климатика вее студ. Така и не успявам да свикна. В столицата на света, в „Уиндоус он дъ уърлд“ шик-клиентелата може да съзерцава върховете на Запада, но с прем­ръзнали ташаци. Климатикът произвежда непре­къснат фонов шум, нещо като звуков килим, който бръмчи като самолетен двигател с намален режим. Липсата на тишина ме уморява. При нас, в Тексас, обичаме да пукаме от горещина. Свикнали сме. Моето семейство произхожда от втория президент на Съединените щати Джон Адамс. В семейство Йорстън имаме един прадядо на име Уилям Хар­бън, който е правнук на автора на Декларацията за независимост. Затова съм член на асоциацията „Синове на Американската революция“ (с иници­али SAR, като Son Altesse Royale – Нейно Кралско Височество). Внимание: в Америка също си имаме аристократи. И аз съм от тях. Семейството ми е разорено, ама аз съм от тях. Много американци се хвалят с родството си с някой от подписалите Де­кларацията за независимост. Няма особен смисъл, но все пак е приятно. Не, господин Фокнър, Южни­те щати не са пълни само с малоумни алкохолици. Когато съм в Ню Йорк, нарочно говоря с тексаски акцент. „Йеп“ вместо „йеа“. Снобея не по-малко от най-префинените европейски издънки. Тук наричаме „Юротраш“ (Eurotrash) всички тия свалячи от „О Бар“ и разните му там контета-декаденти, които властват в листите на Марк дьо Гонто-Бирон и по кориците на „Пейпър Мегъзин“. Хич не ни дреме от тях, ама си имаме и нашенски… Американски трашове? Аз съм Червен врат (Red Neck), член на клуб „Американски боклук“. Но ако фамилията ми е по-малко известна от Гети, Гугенхайм или Карне­ги, то е защото прадедите ми са пилеели състояни­ето си, вместо да си построят някой музей.

Фредерик Бегбеде - „WINDOWS ON THE WORLD“

8,30 ч.

Знаете края: всички измират. Разбира се, смърт­та се случва на мнозина рано или късно. Необи чайното в тази история е, че всички умират едно временно и на едно и също място. Дали смъртта свързва хората? Наглед не: та те дори не разговарят помежду си. Мръщят се като всички подранили със ставането и предъвкват закуските си в луксозните кафенета. От време на време някои снимат гледката, а тя е най-красивата в света. Зад кубичните здания морето изглежда кръгловато. Опашките на корабите чертаят геометрични фигури. Дори чайки не долитат на тази височина. Повечето от клиентите на Windows on the World не се познават помежду си. Ако погледите им се срещнат по невнимание, те се окашлят и тутакси потъват отново във вестниците. Началото на септември е, ранна утрин, всички са в лошо настроение: край с отпуските, трябва някак да устискат до Деня на благодарността. Небето е синьо, но никой не му се радва. След миг дебела пуерториканка ще се разкрещи насред Windows on the World. Челюстта на костюмиран служител ще увисне. „Oh, my God!“ Двама сащисани колеги ще онемеят. Един рижав ще процеди: „Holy shit!“. Сервитьорката ще продължи да налива чая, докато чашата прелее. Някои секунди траят по-дълго от останалите. Сякаш натискаме копчето „pause“ на дивидито. След миг времето ще стане еластично. Всички тези хора най-сетне ще се запознаят. Миг по-късно всички те ще се превърнат в конници на Апокалипсиса, впрегнати в свършека на света.

8,31 ч.

Нея сутрин се бяхме качили на върха на света, а аз бях центърът на вселената. Часът е осем и трийсет сутринта. Знам, че е мал­ко рано да катериш небостъргачи с децата. Но си­новете ми настояваха да закусват тук, а аз не умея да им отказвам. Упреквам се, задето напуснах май­ка им. Предимството на ранното ставане е, че си спестяваш опашките. След атентатите през 1993 г. има три пъти повече проверки на самоличността на влизане, необходими са специални значки за ра­ботещите, а охраната преравя багажа не на шега. Джери даже задейства металдетектора с токата на колана си с образа на Хари Потър. В супермодер­ния атриум клокочат дискретни фонтани. Закуската е с резервация: още с пристигането съобщих името си на рецепцията на Windows on the World. „Good morning, my name is Carthew Yorston.“ Веднага по­тъваш в атмосферата: червен килим, шнур от усу­кани кадифени нишки, частен асансьор. Ще речеш, че си в гара (таванът е на трийсет метра), а рецеп­цията на ресторанта напомня входа на първа класа. Добре че дойдохме преди навалицата. Опашките пред телескопите са по-малки (мушвате 25 цента и можете да съзерцавате пристигането на секретар­ките в близките сгради, с мобилни телефони в ръка, в светлосиви костюми с панталон, накъдрени на студено, по маратонки, понесли обувките си в чан­тички „Прада“-менте). За пръв път се изкачвам на покрива на Световния търговски център. Двамата ми синове си паднаха по бързите асансьори, които изкачват първите 78 етажа за 43 секунди. Скорост­ та е такава, че сърцето ти подскача в гръдния кош. Толкова им хареса, че не искаха да си тръгнат от Скай Лоби. След четири прехода нагоре-надолу не се сдържах:
– Хайде стига ви толкова! Асансьорите са за хо­рата, които работят, това да не ви е атракцион!
Стюардеса от ресторанта, разпознаваема по знач­ката на яката си, ни съпроводи до другия, обикновен асансьор, с който се стига до 107-ия етаж. Програ­мата ни за деня е натоварена: закуска в „Уиндоус он дъ уърлд“, после разходка в Батри Парк, за да се качим на ферибота до Стейтън Айлънд (без пари!) и да разгледаме Статуята на свободата, след това посещение на „Пиер 17“, покупки по Саут Стрийт Сийпорт, някоя и друга снимка пред Бруклинския мост, разходка по Рибния пазар колкото за прият­ния мирис и най-накрая по един хамбургер алангле в „Бридж кафе“. Момчетата обожават големите соч­ни, кълцани пържоли, залeти с кетчуп. Както и голе­мите чаши кока-кола със стърган лед, стига да не е диетична. Децата мислят само за кльопачка, родите­лите само за чукане. Лично аз не мога да се оплача: скоро след развода срещнах Кендис, която работи за „Елит“ в Ню Йорк. Да я видите само… До нея Кай­ли Миноуг изглежда като стара чанта. Всяка вечер ме яхва и стене в „Алгонкин“ (на нея пък й харесва „Роялтън“ на Филип Старк, която се намира на съ­щата улица) (само че тя не познава Дороти Паркър) (да не забравя да ѝ дам да прочете „Заедно“, за да я отвратя от съвместния живот).

***
След два часа ще съм мъртъв, а може би вече съм.

8,32 ч.

В онази сутрин се знае малко за „Уиндоус он дъ уърлд“. „Ню Йорк Таймс“ съобщава, че в 8,46 ч., в момента на врязването на полет 11 на Америкън Еърлайнс между 94-тия и 98-ия етаж, в ресторанта на покрива са се намирали 171 човека, сред тях и 72 служители. Знае се също, че една фирма („Риск Уотър Груп“) е организирала работна закуска в частен салон на 106-ия етаж, но както всяка сут­рин, на 107-ия са закусвали разни други клиенти. Известно е също, че северната кула (по-високата от двете, с антената на покрива, която я оприличаваше на спринцовка за подкожни инжекции) първа бе поразена, но се срути последна, точно в 10,28 ч. Между двете събития има интервал от точно час и четирийсет и три минути. Следователно адът е с продължителност час и четирийсет и три минути. Книгата също.

***
Пиша тези редове в „Небето на Париж“. Така се казва ресторантът на 56-ия етаж на кулата Монпарнас. Ул. „Мен“ 33, 75015 Париж. Тел: 01 40 64 77 64, факс 01 43 22 58 43, метростанция Монпарнас-Биенвеню. Сервират закуската след 8,30 ч. Вече седмици наред тук си пия кафето. Оттук можеш да гледаш Айфеловата кула като равен. Гледката е раз­кошна, защото това е единственото място в Париж, откъдето не се вижда кулата Монпарнас. Около мен бизнесмени крещят по мобилните си телефони, за да ощастливят околните с тъпите си разговори.
– Виж какво, да речем, че ще ти го подпиша черно на бяло, както го решихме на последното заседание.
– А, не, не, повтарям ви, че това, което уточних­ме с Жан-Филип, не подлежи на договаряне.
– Пазарът бъка от тарикати!
– Ами да, вижте какво, човек трябва да е готов на жертви.
– Нали знаете приказката: Рокфелер направил състояние, като продавал прекалено късно и купу­вал прекалено рано.
– Окей, става така, секретарката ми ще ти го пус­не по мейла и ще се чуем за потвърждение.
– Нито на първа, нито на втора: котировката спа­да, но маржът е пак толкова ограничен. – Чуй ме сега, докато не се намесят институци­оналните инвеститори, пазарът си остава в ръцете на хеджърите.
– Бях на дълги позиции със САС, но пазарът е скапан и аз го отнесох.
Много често злоупотребяват с наречието „аб­солютно“. Докато си записвам думите на пишмангосподарите на света, сервитьорката ми донася кроасани, кафе-крем, малки разфасовки конфитюр „Бон Маман“ и две рохки яйца. Вече не си спом­ням как бяха облечени сервитьорките в „Уиндоус он дъ уърлд“: за първи и последен път влязох там по тъмно. Изглежда, вземаха на работа чернокожи, студентки, безработни актриси и добри момичета от Ню Джърси с тесни престилки, напращели от го­лемите им, охранени с царевица, цици. Внимание, „Уиндоус он дъ уърлд“ не беше някакъв си „Макдо­налдс“, а шикозен ресторант със съответната сметка накрая (35 долара един брънч, заедно с обслужване­то). Тел. 212 938 11 11 или 212 524 7 000. Сакото е задължително, резервацията за предпочитане, и то за след време. Опитах да се свържа, но сега на номе­ра отговаря бюро за резервации на разни спектакли. Мисля си, че келнерките трябва да са били по-скоро красиви, подобаващо облечени: в бежов костюм с инициали „WW“? Или като някогашните камериерки с черните рокли, под които ти се приисква да брък­неш? Или със сако-панталон? Може би със смокинг „Гучи“ по модел на Том Форд? Вече е невъзможно да се провери на място. Написването на този хипер­ реалистичен роман е затруднено от самата реалност. След 11 септември 2001 г. действителността не само надхвърля фикцията, но дори я разрушава. Не може да се пише за това, но не е възможно да се пише за друго. Вече нищо не ни трогва.

***
Всеки преминаващ отвън самолет привлича по­гледа ми. За да опиша какво се е случило отвъд Атлантика, трябва някой самолет да се вреже в черната кула под краката ми. Ще почувствам олю­ляването на сградата. Усещането сигурно е стран­но. Нещо непоклатимо като небостъргач, което се олюлява като пиян кораб. Всичката тази стъкла­рия и железария мигом превърната в стиска слама. Камъкът омеква. Това е един от уроците на Све­товния търговски център: неподвижното се дви­жи. Онова, което ни се струва здраво, всъщност е недотам здраво. Твърдото се втечнява. Кулите са подвижни и небостъргачите стържат предим­но земята. Как е възможно нещо тъй огромно да бъде разрушено толкова бързо? Това е и темата на книгата: разрушаването на един замък от кредит­ни карти. Ако някой боинг се вреже под краката ми, ще разбера най-сетне онова, което ме измъчва от една година: ще усетя тъмния пушек, който се просмуква отдолу, горещината, която стапя стени­те, трясъка на стъклата, задушаването, паниката, самоубийствата, юруша по горящите стълбища, сълзите и виковете, отчаяните телефонни разгово­ри. Което не означава, че не въздъхвам облекчено, когато самолетите се отдалечават в белите небеса. Ала всичко това е било. Събитието се е случило, а не може да бъде преразказано.

***
„Прозорци към света“. Отначало името ми се стори възпретенциозно. Малко мегаломанско, осо­бено за ресторант на някакъв небостъргач, който приютява брокерски къщи, банки и финансови па­зари. Названието може да бъде разглеждано като поредно доказателство за американската безоч­ливост: „Нашето заведение е на върха на мозъч­ния център на световния капитализъм и хич не ни пука за вас“. Всъщност става въпрос за обикнове­на игра на думи със Световния търговски център. „Прозорци към света“. С обичайната си француз­ка вкиснатост съзрях самодоволство там, където просто ставаше дума за иронично трезвомислие. Как аз бих назовал ресторант на последния етаж на Световния търговски център? Roof of the World (Покрив на света)? Top of the World (Връх на све­та)? Щеше да се получи още по-зле. Пълна отврат. А защо не King of the World като Леонардо ди Каприо в „Титаник“, както сме я подкарали? („Све­товният търговски център е нашият Титаник“, за­яви кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани в деня след атентатите.) Постфактум, разбира се, кръвта ми на бивш криейтър в рекламна агенция се смръз­ва: съществува едно великолепно име за това мяс­то, една възвишена, проста и поетична марка. END OF THE WORLD. На английски end означава не само свършек, но и крайна точка. Тъй като ресторантът се намираше под покрива, End of the World щеше да означава „на върха на кулата“. Но американците не харесват подобен хумор, прекалено суеверни са. Затова в сградите им никога няма тринайсети етаж. В края на краищата Windows on the World е добро име. И продаваемо освен това, инак Бил Гейтс щеше ли да назове знаменития си софтуер Windows? „Прозорци към света“ „му тича“, както казват младите. Разбира се, това не е най-високата гледна точка в света. Световният търговски цен­тър беше висок 420 метра, докато кулите Петронас в Куала Лумпур са 452-метрови, а Сиърс Тауър в Чикаго 442 метра. В Шанхай китайците строят най-високия небостъргач в света: Shanghai World Financial Center (460 м). Надявам се названието да не им е на карък. Харесвам китайците: единстве­ният народ, способен да бъде едновременно много капиталистически и много комунистически.

8,33 ч.

Видени оттук, такситата наподобяват жълти мравки в правоъгълен лабиринт. Под ръководство­то на семейство Рокфелер и пристанищните власти в Ню Йорк кулите близнаци са създадени от архи­текта Минору Ямасаки съвместно с фирмата „Емри Рот & синове“. Два небостъргача по 110 етажа, ме­тал, запълнен с бетон. Всеки от тях с разгърната площ от 406 000 кв. м. По 21 800 прозореца и 104 асансьора във всяка от кулите. 2700 кв. м офисна площ на всеки етаж. Знам всички тези цифри, за­щото такъв ми е занаятът. Кофраж с обратен ъгъл в четирите основи, с дължина на страната от 16,5 м в основата и 5,2 м на върха. Всяка от страните е с дължина 192 метра в основата, двойните стени са с дебелина от 91 до 19,7 сантиметра, а общата маса – 290 000 тона (от които 12 127 тона бетон). В пос­трояването са инвестирани 400 милиона долара. Сградите получават Приза за технологическо но­ваторство на Националния музей по строителство­то. Бих искал да съм архитект, а съм просто агент по недвижими имоти. Поддръжката гълта годишно по 250 000 кофи боя. Климатичната система тежи 49 000 тона. Годишно над два милиона туристи посещават Световния търговски център. Постро­яването на комплекса започва през 1966 г. и про­дължава повече от десетилетие. Злите езици скоро наричат кулите „кубчетата на лего“ или „Дейвид и Нелсън“. Аз пък ги обичам. Харесва ми как отра­зяват облаците. Само че днес е безоблачно. Децата се тъпчат с палачинки с кленов сироп. Карат се за маслото. Бих искал да имам дъщеря, за да разбера какво ли е да имаш кротко дете, което не се съревно­вава непрекъснато с останалия свят. От климатика вее студ. Така и не успявам да свикна. В столицата на света, в „Уиндоус он дъ уърлд“ шик-клиентелата може да съзерцава върховете на Запада, но с прем­ръзнали ташаци. Климатикът произвежда непре­къснат фонов шум, нещо като звуков килим, който бръмчи като самолетен двигател с намален режим. Липсата на тишина ме уморява. При нас, в Тексас, обичаме да пукаме от горещина. Свикнали сме. Моето семейство произхожда от втория президент на Съединените щати Джон Адамс. В семейство Йорстън имаме един прадядо на име Уилям Хар­бън, който е правнук на автора на Декларацията за независимост. Затова съм член на асоциацията „Синове на Американската революция“ (с иници­али SAR, като Son Altesse Royale – Нейно Кралско Височество). Внимание: в Америка също си имаме аристократи. И аз съм от тях. Семейството ми е разорено, ама аз съм от тях. Много американци се хвалят с родството си с някой от подписалите Де­кларацията за независимост. Няма особен смисъл, но все пак е приятно. Не, господин Фокнър, Южни­те щати не са пълни само с малоумни алкохолици. Когато съм в Ню Йорк, нарочно говоря с тексаски акцент. „Йеп“ вместо „йеа“. Снобея не по-малко от най-префинените европейски издънки. Тук наричаме „Юротраш“ (Eurotrash) всички тия свалячи от „О Бар“ и разните му там контета-декаденти, които властват в листите на Марк дьо Гонто-Бирон и по кориците на „Пейпър Мегъзин“. Хич не ни дреме от тях, ама си имаме и нашенски… Американски трашове? Аз съм Червен врат (Red Neck), член на клуб „Американски боклук“. Но ако фамилията ми е по-малко известна от Гети, Гугенхайм или Карне­ги, то е защото прадедите ми са пилеели състояни­ето си, вместо да си построят някой музей.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-669-9
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-670-5
Купи
Цена
8.00 лв.
(14.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени