Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Неграмотното момиче, което можеше да смята
Печатно издание
ISBN
978-619-150-486-2
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-606-4
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (15)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
480 гр.
Страници
456
Превод
Елена Радинска
Дата на издаване
16 март 2015

Неграмотното момиче, което можеше да смята

В началото на 60-те години на миналия век в Йоханесбург идва на бял свят чернокожо момиче, което с изключителния си ум и неподозирани способности опровергава очакванията, че ще умре невръстно сред мизерията на Совето. По същото време в Стокхолм се раждат двама еднакви на външност, но коренно различни братя. Съдбата пожелава тримата не само да се срещнат, а и да положат своя отпечатък върху световни събития. Помагат им едно вечно ядосано момиче, американски грънчар параноик, една графиня, двама агенти на чуждо разузнаване и нелегална атомна бомба. Юнасон оплита реалност и фантазия във върволица от случки, коя от коя по-чудати. Ала на фона на абсурдите и безумията на нашето съвремие не е чак толкова малка вероятността едно неграмотно момиче от Южна Африка да се озове в камион за картофи заедно с краля и министър-председателя на Швеция и да повлияе върху съдбините на планетата.

Няма как да не погълнеш докрай този роман. Не само заради сюжета, а най-вече заради удоволствието да се посмееш над един свят, който се взема прекалено на сериозно, а всъщност е твърде крехък и оцеляването му може да зависи от волята на обикновено - или не толкова обикновено - чернокожо момиче и от това, че и кралете колят пилета.

За автора

След двайсетгодишна кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент шведският писател Юнас Юнасон (р. 1961) решава да започне нов живот. Продава цялото си имущество в Швеция и се премества в малко градче край езерото Лугано в Швейцария, където се отдава на писане и след три години издава първия си роман... и първия си шедьовър: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“. Преведен на 35 езика и достигнал тираж от 4,5 милиона екземпляра, филмиран (с участието на Роберт Густафсон), романът се сдобива със следните награди: шведската Swedish Booksellers Award (2010); германската M-Pionier Preis (2011), датската Audiobook Award (2011) и канадската Escapades (2012).

Още за Юнас Юнасон
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Юнас Юнасон - „Неграмотното момиче, което можеше да смята“

В известен смисъл чистачите, които изпразваха външните тоалетни в най-големия бедняшки квартал на Южна Африка, бяха късметлии. Все пак имаха и работа, и покрив над главата си.
Ала от статистическа гледна точка те нямаха бъдеще. Повечето от тях щяха да умрат преждевременно от туберкулоза, пневмония, диария, обезболяващи, алкохол или от комбинацията на всичко изброено. Малцина можеше и да доживеят до петдесетия си рожден ден. Като например шефа на една от службите за почистване на външни тоалетни в Совето. Той обаче беше болнав и изтощен. Бе започнал да прокарва твърде много хапчета с твърде много бира твърде рано през деня. В резултат на това веднъж се сопна на един представител на отдел „Чистота“ към общината на Йоханесбург, изпратен на инспекция. Чернилка, която се държеше предизвикателно. Случаят беше докладван и стигна до началника на отдела, който на следващия ден, в предобедната почивка за кафе с колегите, съобщи, че е време да сменят неграмотника в сектор Б.
Между другото, почивката за кафе този ден бе особено приятна. Беше поднесена торта, за да приветстват с добре дошъл новия асистент в отдела. Казваше се Пит дю Той, на двайсет и три години, и това бе първата му работа след университета.
Новият щеше да отговаря за проблема Совето, защото така бе прието в общината на Йоханесбург. Последният назначен поемаше неграмотниците, като един вид закаляване в работата.
Никой не знаеше дали всички чистачи на външни тоалетни наистина бяха неграмотни, но, така или иначе, ги наричаха по този начин. Със сигурност не бяха ходили на училище. И живееха в бараки. И им беше ужасно трудно да разбират какво им се казва.

* * *
Пит дю Той беше на тръни. Това бе първото му посещение при диваците. Баща му, търговецът на произведения на изкуството, за всеки случай го беше изпратил с телохранител.
Двайсет и три годишният влезе в офиса и първата му работа беше да се оплаче от миризмата. Вътре, от другата страна на бюрото, седеше шефът, същият, който сега трябваше да бъде уволнен. А до него бе застанало едно малко момиче, което, за учудване на асистента, отвори уста и отговори, че лайната всъщност имали досадното свойство да миришат.
За миг Пит дю Той се зачуди дали момичето не му се подиграваше, ала веднага отхвърли мисълта като невъзможна.
Подмина коментара и уведоми шефа, че няма как да запази поста си, защото така било решено отгоре, но че ще му бъдат изплатени три месечни заплати, ако до следващата седмица предложи същия брой кандидати за мястото, което тъкмо се бе освободило.
− Може ли да стана пак обикновен чистач на тоалетни и по този начин да припечелвам малко пари? – попита току-що уволненият шеф.
− Не – отсече асистентът. – Не може.
След една седмица Пит дю Той и телохранителят му дойдоха отново. Уволненият шеф седеше зад бюрото си – както би могло да се предположи, за последно. До него стоеше същото момиче, което бе видял предишния път.
− Къде са тримата ти кандидати? – поинтересува се асистентът.
Уволненият се извини, че двама от тях липсват. На единия му били прерязали гърлото предишната вечер по време на бой с ножове. Къде се намирал другият, не можел да каже. Не изключвал възможността за рецидив.
Пит дю Той не желаеше да научава за какъв рецидив става въпрос. За сметка на това му се искаше да си тръгне час по-скоро.
− А кой е третият ти кандидат? – попита ядосано.
− Ами момичето тук до мен. Тя ми е помагала с какво ли не през последните няколко години. И трябва да призная, че е умна.
− Как, по дяволите, си представяш да назнача една дванайсетгодишна за шеф на тоалетните? – сопна се Пит дю Той.
− Аз съм на четиринайсет – поправи го момичето. – И имам деветгодишен опит на тази работа.
Вонята проникваше навсякъде. Пит дю Той се страхуваше, че ще се наслои в костюма му.
− Започнала ли си вече да вземаш наркотици? – попита.
− Не – отговори момичето.
− Бременна ли си?
− Не.
Асистентът не каза нищо в продължение на няколко секунди. Наистина не му се искаше да идва тук по-често, отколкото бе необходимо.
− Как ти е името? – попита той.
− Номбеко – отвърна момичето.
− Номбеко коя?
− Майеки, мисля.
Мили боже, те дори не знаеха как се казват.
− В такъв случай ще получиш работата, ако можеш да оставаш трезвена – рече асистентът.
− Мога – заяви момичето.
− Добре.
След това той се обърна към уволнения.
− Казахме три месечни заплати за трима кандидати. Значи, една месечна заплата за един кандидат. Минус една, задето не успя да предложиш друг освен дванайсетгодишно момиче.
− Аз съм на четиринайсет – обади се Номбеко.

Пит дю Той не каза довиждане, когато си тръгна, следван на две крачки от телохранителя си.
Момичето, което току-що бе станало шеф на собствения си шеф, му благодари за помощта и му съобщи, че тутакси е преназначен за нейна дясна ръка.
− Ами Пит дю Той? – попита бившият шеф.
− Просто ще ти сменим името. Сигурна съм, че асистентът не може да различи една чернилка от друга.
Каза четиринайсетгодишното момиче, което изглеждаше на дванайсет.

* * *
Новоназначената началничка, отговаряща за почистването на външните тоалетни в сектор Б в Совето, никога не бе ходила на училище. Това се дължеше най-вече на факта, че майка й беше имала други приоритети, но и на обстоятелството, че момичето се бе появило на бял свят не в коя да е страна, а именно в Южна Африка, и то в началото на шейсетте години, когато деца като Номбеко не съществуваха за управляващите. Тогавашният министър-председател се беше прочул с реторичния въпрос защо им е на черните да ходят на училище, при положение че, така или иначе, не стават за друго, освен да носят дърва и вода.
Общо взето, грешеше, тъй като Номбеко носеше изпражнения, а не дърва или вода. Независимо от това нямаше основание да се смята, че крехкото момиченце ще порасне и ще общува с крале и президенти. Или ще повлияе на развитието на света като цяло.
Ако не бе тази, която беше.
Ала тя, разбира се, бе точно тази.

Наред с всичко останало Номбеко беше трудолюбиво дете. Още на пет години носеше огромни кофи с изпражнения. Печелеше тъкмо толкова, колкото бе необходимо на майка й, за да я моли всеки ден да й купи бутилка разтворител. Тя вземаше бутилката с думите „Благодаря, момичето ми“, развърташе капачката и се залавяше да притъпи вечната болка от факта, че не бе в състояние да осигури бъдеще на себе си или на детето си. Бащата на Номбеко беше изчезнал от живота на дъщеря си на двайсетата минута след оплождането.
С годините момичето започна да изпразва повече кофи дневно и парите стигаха и за друго освен за разтворител. Затова майка й можеше да добави към него и хапчета, и алкохол. Ала Номбеко, която съзнаваше, че така не би могло да се кара, й каза, че трябва да избере или да продължава по този начин, или да умре.
Майката кимна с разбиране.

На погребението дойдоха мнозина. В Совето по това време изобилстваше от хора, отдали се основно на две неща: бавно да се самоунищожават и да се сбогуват с онези, които са успели в положените усилия. Майката почина, когато Номбеко беше на десет години, а както казахме, нямаше баща наоколо. Момичето поразсъждава дали да не продължи от там, където майка й бе спряла, и по химически път да изгради една постоянна защита срещу реалността. Но като получи първата заплата след погребението, реши вместо това да си купи нещо за ядене. И щом утоли глада си, се огледа около себе си и се запита: „Какво правя тук?“.
Същевременно разбираше, че не разполага с кой знае какви възможности. Десетгодишните неграмотници не бяха сред най-търсените кандидати за работа на южноафриканския пазар на труда. Даже и сред по-малко търсените. А в тази част на Совето въобще нямаше пазар на труда, нито пък особено много читава работна ръка.
Но изпразването на червата по принцип се случва дори и на най-окаяните същества на нашата Земя, така че Номбеко имаше начин да изкара малко пари. Освен това, когато майката умря и бе погребана, момичето можеше да задържа заплатата за себе си.

За да убива времето, докато мъкне кофите, още на пет години Номбеко се научи да ги брои: „Една, две, три, четири, пет…“.
Постепенно усложняваше упражненията, та да продължават да бъдат стимулиращи: „Петнайсет кофи по три тура по седем носачи, без да смятаме един, който седи и си клати краката, защото е твърде пиян… това прави… триста и петнайсет“.
Майката на Номбеко не забелязваше много от случващото се около нея, с изключение на бутилката си с разтворител, ала откри, че дъщеря й всъщност може да събира и изважда. Затова през последната година от живота си започна да я вика всеки път, когато доставка с хапчета в различни цветове и с различно действие се налагаше да се разпредели между бараките. Една бутилка разтворител си е една бутилка разтворител. Но ако хапчета от петдесет, сто, двеста и петдесет и петстотин милиграма трябва да се поделят според нуждите и финансовите възможности, тогава е необходим друг начин за смятане. А на десетгодишното момиче му се удаваше. И то доста добре.
Веднъж например случайно се оказа в близост до прекия си началник, докато той се мъчеше да изготви месечния доклад за теглото и количеството.
− Деветдесет и пет по деветдесет и две, значи… − мърмореше шефът. – Къде е калкулаторът?
− Осем хиляди седемстотин и четирийсет – рече Номбеко.
− По-добре ми помогни да го намеря, момиче.
− Осем хиляди седемстотин и четирийсет – повтори Номбеко.
− Какво казваш?
− Деветдесет и пет по деветдесет и две е равно на осем хиляди седемстот…
− И откъде знаеш, че е така?
− Ами мисля си, че деветдесет и пет е сто минус пет, а деветдесет и две е сто минус осем. Ако им разменим местата и от деветдесет и пет извадим осем, а от деветдесет и две извадим пет, и двете стават осемдесет и седем. Пет по осем пък е четирийсет. Осемдесет и седем четирийсет. Осем хиляди седемстотин и четирийсет.
− Защо мислиш по този начин? – учуди се шефът.
− Не знам – отговори Номбеко. – Сега може ли да се върнем към работата?
От този ден бе повишена в асистент на шефа.
Ала с времето неграмотното момиче, което можеше да смята, се чувстваше все по-неудовлетворено от факта, че не разбира какво пишеше началството от Йоханесбург в купищата документи, които пристигаха в офиса. И самият шеф се затрудняваше с буквите. Сричаше текстовете на африканс, като в същото време прелистваше един английски речник, за да може поне да види това, което не схващаше, на език, който му беше понятен.
− Какво искат този път? – се случваше да попита Номбеко.
− Да пълним чувалите по-добре – отвръщаше шефът. – Мисля. Или възнамеряват да закрият един от санитарните обекти. Малко е неясно.
Шефът въздъхваше. Асистентката му не бе в състояние да му помогне. Затова и тя въздъхваше.

Ала един ден, тогава бе на тринайсет години, на Номбеко й провървя: докато се къпеше в съблекалнята на чистачите, към нея се приближи някакъв мазен тип.
Натрапникът не успя да я обезпокои твърде много, тъй като тя го накара да промени плановете си, забивайки ножица в бедрото му.
На следващия ден го откри от другата страна на редицата с външни тоалетни в сектор Б. Седеше на сгъваем стол с бинтовано бедро пред боядисаната си в зелено барака. А на коленете му имаше… книги?
− Какво търсиш тук? – попита той.
− Мисля, че вчера си забравих ножицата в бедрото ти, и сега бих искала да си я получа обратно.
− Изхвърлих я – заяви мъжът.
− Значи, ми дължиш една ножица – рече момичето. – Как така можеш да четеш?

Мазникът се казваше Табо и половината му зъби липсваха. Бедрото ужасно го болеше и не му се говореше със сприхавото момиче. От друга страна, за първи път, откакто бе дошъл в Совето, някой изглеждаше заинтересован от неговите книги. Бараката му беше пълна с тях и по тази причина съседите му викаха Лудия Табо.
Ала тонът на момичето пред него издаваше по-скоро завист, отколкото подигравка. Дали не можеше да извлече някаква полза от това?
− Ако беше малко по-сговорчива, а не избухлива отвъд всякакви граници, в замяна чичо Табо би могъл да ти разкаже. Навярно дори би могъл да те научи да разбираш буквите и думите. Само ако беше малко по-сговорчива.
Номбеко нямаше никакво намерение да бъде по-сговорчива с мазника, отколкото предишния ден под душа. Затова отвърна, че за късмет има още една ножица, която предпочита да задържи, вместо да забива в другото бедро на чичо Табо. Ако той просто се държал прилично – и я научел да чете, – бедро номер две щяло да остане в добро състояние.
Табо не проумяваше какво се случва. Нима момичето току-що го бе заплашило?

Юнас Юнасон - „Неграмотното момиче, което можеше да смята“

В известен смисъл чистачите, които изпразваха външните тоалетни в най-големия бедняшки квартал на Южна Африка, бяха късметлии. Все пак имаха и работа, и покрив над главата си.
Ала от статистическа гледна точка те нямаха бъдеще. Повечето от тях щяха да умрат преждевременно от туберкулоза, пневмония, диария, обезболяващи, алкохол или от комбинацията на всичко изброено. Малцина можеше и да доживеят до петдесетия си рожден ден. Като например шефа на една от службите за почистване на външни тоалетни в Совето. Той обаче беше болнав и изтощен. Бе започнал да прокарва твърде много хапчета с твърде много бира твърде рано през деня. В резултат на това веднъж се сопна на един представител на отдел „Чистота“ към общината на Йоханесбург, изпратен на инспекция. Чернилка, която се държеше предизвикателно. Случаят беше докладван и стигна до началника на отдела, който на следващия ден, в предобедната почивка за кафе с колегите, съобщи, че е време да сменят неграмотника в сектор Б.
Между другото, почивката за кафе този ден бе особено приятна. Беше поднесена торта, за да приветстват с добре дошъл новия асистент в отдела. Казваше се Пит дю Той, на двайсет и три години, и това бе първата му работа след университета.
Новият щеше да отговаря за проблема Совето, защото така бе прието в общината на Йоханесбург. Последният назначен поемаше неграмотниците, като един вид закаляване в работата.
Никой не знаеше дали всички чистачи на външни тоалетни наистина бяха неграмотни, но, така или иначе, ги наричаха по този начин. Със сигурност не бяха ходили на училище. И живееха в бараки. И им беше ужасно трудно да разбират какво им се казва.

* * *
Пит дю Той беше на тръни. Това бе първото му посещение при диваците. Баща му, търговецът на произведения на изкуството, за всеки случай го беше изпратил с телохранител.
Двайсет и три годишният влезе в офиса и първата му работа беше да се оплаче от миризмата. Вътре, от другата страна на бюрото, седеше шефът, същият, който сега трябваше да бъде уволнен. А до него бе застанало едно малко момиче, което, за учудване на асистента, отвори уста и отговори, че лайната всъщност имали досадното свойство да миришат.
За миг Пит дю Той се зачуди дали момичето не му се подиграваше, ала веднага отхвърли мисълта като невъзможна.
Подмина коментара и уведоми шефа, че няма как да запази поста си, защото така било решено отгоре, но че ще му бъдат изплатени три месечни заплати, ако до следващата седмица предложи същия брой кандидати за мястото, което тъкмо се бе освободило.
− Може ли да стана пак обикновен чистач на тоалетни и по този начин да припечелвам малко пари? – попита току-що уволненият шеф.
− Не – отсече асистентът. – Не може.
След една седмица Пит дю Той и телохранителят му дойдоха отново. Уволненият шеф седеше зад бюрото си – както би могло да се предположи, за последно. До него стоеше същото момиче, което бе видял предишния път.
− Къде са тримата ти кандидати? – поинтересува се асистентът.
Уволненият се извини, че двама от тях липсват. На единия му били прерязали гърлото предишната вечер по време на бой с ножове. Къде се намирал другият, не можел да каже. Не изключвал възможността за рецидив.
Пит дю Той не желаеше да научава за какъв рецидив става въпрос. За сметка на това му се искаше да си тръгне час по-скоро.
− А кой е третият ти кандидат? – попита ядосано.
− Ами момичето тук до мен. Тя ми е помагала с какво ли не през последните няколко години. И трябва да призная, че е умна.
− Как, по дяволите, си представяш да назнача една дванайсетгодишна за шеф на тоалетните? – сопна се Пит дю Той.
− Аз съм на четиринайсет – поправи го момичето. – И имам деветгодишен опит на тази работа.
Вонята проникваше навсякъде. Пит дю Той се страхуваше, че ще се наслои в костюма му.
− Започнала ли си вече да вземаш наркотици? – попита.
− Не – отговори момичето.
− Бременна ли си?
− Не.
Асистентът не каза нищо в продължение на няколко секунди. Наистина не му се искаше да идва тук по-често, отколкото бе необходимо.
− Как ти е името? – попита той.
− Номбеко – отвърна момичето.
− Номбеко коя?
− Майеки, мисля.
Мили боже, те дори не знаеха как се казват.
− В такъв случай ще получиш работата, ако можеш да оставаш трезвена – рече асистентът.
− Мога – заяви момичето.
− Добре.
След това той се обърна към уволнения.
− Казахме три месечни заплати за трима кандидати. Значи, една месечна заплата за един кандидат. Минус една, задето не успя да предложиш друг освен дванайсетгодишно момиче.
− Аз съм на четиринайсет – обади се Номбеко.

Пит дю Той не каза довиждане, когато си тръгна, следван на две крачки от телохранителя си.
Момичето, което току-що бе станало шеф на собствения си шеф, му благодари за помощта и му съобщи, че тутакси е преназначен за нейна дясна ръка.
− Ами Пит дю Той? – попита бившият шеф.
− Просто ще ти сменим името. Сигурна съм, че асистентът не може да различи една чернилка от друга.
Каза четиринайсетгодишното момиче, което изглеждаше на дванайсет.

* * *
Новоназначената началничка, отговаряща за почистването на външните тоалетни в сектор Б в Совето, никога не бе ходила на училище. Това се дължеше най-вече на факта, че майка й беше имала други приоритети, но и на обстоятелството, че момичето се бе появило на бял свят не в коя да е страна, а именно в Южна Африка, и то в началото на шейсетте години, когато деца като Номбеко не съществуваха за управляващите. Тогавашният министър-председател се беше прочул с реторичния въпрос защо им е на черните да ходят на училище, при положение че, така или иначе, не стават за друго, освен да носят дърва и вода.
Общо взето, грешеше, тъй като Номбеко носеше изпражнения, а не дърва или вода. Независимо от това нямаше основание да се смята, че крехкото момиченце ще порасне и ще общува с крале и президенти. Или ще повлияе на развитието на света като цяло.
Ако не бе тази, която беше.
Ала тя, разбира се, бе точно тази.

Наред с всичко останало Номбеко беше трудолюбиво дете. Още на пет години носеше огромни кофи с изпражнения. Печелеше тъкмо толкова, колкото бе необходимо на майка й, за да я моли всеки ден да й купи бутилка разтворител. Тя вземаше бутилката с думите „Благодаря, момичето ми“, развърташе капачката и се залавяше да притъпи вечната болка от факта, че не бе в състояние да осигури бъдеще на себе си или на детето си. Бащата на Номбеко беше изчезнал от живота на дъщеря си на двайсетата минута след оплождането.
С годините момичето започна да изпразва повече кофи дневно и парите стигаха и за друго освен за разтворител. Затова майка й можеше да добави към него и хапчета, и алкохол. Ала Номбеко, която съзнаваше, че така не би могло да се кара, й каза, че трябва да избере или да продължава по този начин, или да умре.
Майката кимна с разбиране.

На погребението дойдоха мнозина. В Совето по това време изобилстваше от хора, отдали се основно на две неща: бавно да се самоунищожават и да се сбогуват с онези, които са успели в положените усилия. Майката почина, когато Номбеко беше на десет години, а както казахме, нямаше баща наоколо. Момичето поразсъждава дали да не продължи от там, където майка й бе спряла, и по химически път да изгради една постоянна защита срещу реалността. Но като получи първата заплата след погребението, реши вместо това да си купи нещо за ядене. И щом утоли глада си, се огледа около себе си и се запита: „Какво правя тук?“.
Същевременно разбираше, че не разполага с кой знае какви възможности. Десетгодишните неграмотници не бяха сред най-търсените кандидати за работа на южноафриканския пазар на труда. Даже и сред по-малко търсените. А в тази част на Совето въобще нямаше пазар на труда, нито пък особено много читава работна ръка.
Но изпразването на червата по принцип се случва дори и на най-окаяните същества на нашата Земя, така че Номбеко имаше начин да изкара малко пари. Освен това, когато майката умря и бе погребана, момичето можеше да задържа заплатата за себе си.

За да убива времето, докато мъкне кофите, още на пет години Номбеко се научи да ги брои: „Една, две, три, четири, пет…“.
Постепенно усложняваше упражненията, та да продължават да бъдат стимулиращи: „Петнайсет кофи по три тура по седем носачи, без да смятаме един, който седи и си клати краката, защото е твърде пиян… това прави… триста и петнайсет“.
Майката на Номбеко не забелязваше много от случващото се около нея, с изключение на бутилката си с разтворител, ала откри, че дъщеря й всъщност може да събира и изважда. Затова през последната година от живота си започна да я вика всеки път, когато доставка с хапчета в различни цветове и с различно действие се налагаше да се разпредели между бараките. Една бутилка разтворител си е една бутилка разтворител. Но ако хапчета от петдесет, сто, двеста и петдесет и петстотин милиграма трябва да се поделят според нуждите и финансовите възможности, тогава е необходим друг начин за смятане. А на десетгодишното момиче му се удаваше. И то доста добре.
Веднъж например случайно се оказа в близост до прекия си началник, докато той се мъчеше да изготви месечния доклад за теглото и количеството.
− Деветдесет и пет по деветдесет и две, значи… − мърмореше шефът. – Къде е калкулаторът?
− Осем хиляди седемстотин и четирийсет – рече Номбеко.
− По-добре ми помогни да го намеря, момиче.
− Осем хиляди седемстотин и четирийсет – повтори Номбеко.
− Какво казваш?
− Деветдесет и пет по деветдесет и две е равно на осем хиляди седемстот…
− И откъде знаеш, че е така?
− Ами мисля си, че деветдесет и пет е сто минус пет, а деветдесет и две е сто минус осем. Ако им разменим местата и от деветдесет и пет извадим осем, а от деветдесет и две извадим пет, и двете стават осемдесет и седем. Пет по осем пък е четирийсет. Осемдесет и седем четирийсет. Осем хиляди седемстотин и четирийсет.
− Защо мислиш по този начин? – учуди се шефът.
− Не знам – отговори Номбеко. – Сега може ли да се върнем към работата?
От този ден бе повишена в асистент на шефа.
Ала с времето неграмотното момиче, което можеше да смята, се чувстваше все по-неудовлетворено от факта, че не разбира какво пишеше началството от Йоханесбург в купищата документи, които пристигаха в офиса. И самият шеф се затрудняваше с буквите. Сричаше текстовете на африканс, като в същото време прелистваше един английски речник, за да може поне да види това, което не схващаше, на език, който му беше понятен.
− Какво искат този път? – се случваше да попита Номбеко.
− Да пълним чувалите по-добре – отвръщаше шефът. – Мисля. Или възнамеряват да закрият един от санитарните обекти. Малко е неясно.
Шефът въздъхваше. Асистентката му не бе в състояние да му помогне. Затова и тя въздъхваше.

Ала един ден, тогава бе на тринайсет години, на Номбеко й провървя: докато се къпеше в съблекалнята на чистачите, към нея се приближи някакъв мазен тип.
Натрапникът не успя да я обезпокои твърде много, тъй като тя го накара да промени плановете си, забивайки ножица в бедрото му.
На следващия ден го откри от другата страна на редицата с външни тоалетни в сектор Б. Седеше на сгъваем стол с бинтовано бедро пред боядисаната си в зелено барака. А на коленете му имаше… книги?
− Какво търсиш тук? – попита той.
− Мисля, че вчера си забравих ножицата в бедрото ти, и сега бих искала да си я получа обратно.
− Изхвърлих я – заяви мъжът.
− Значи, ми дължиш една ножица – рече момичето. – Как така можеш да четеш?

Мазникът се казваше Табо и половината му зъби липсваха. Бедрото ужасно го болеше и не му се говореше със сприхавото момиче. От друга страна, за първи път, откакто бе дошъл в Совето, някой изглеждаше заинтересован от неговите книги. Бараката му беше пълна с тях и по тази причина съседите му викаха Лудия Табо.
Ала тонът на момичето пред него издаваше по-скоро завист, отколкото подигравка. Дали не можеше да извлече някаква полза от това?
− Ако беше малко по-сговорчива, а не избухлива отвъд всякакви граници, в замяна чичо Табо би могъл да ти разкаже. Навярно дори би могъл да те научи да разбираш буквите и думите. Само ако беше малко по-сговорчива.
Номбеко нямаше никакво намерение да бъде по-сговорчива с мазника, отколкото предишния ден под душа. Затова отвърна, че за късмет има още една ножица, която предпочита да задържи, вместо да забива в другото бедро на чичо Табо. Ако той просто се държал прилично – и я научел да чете, – бедро номер две щяло да остане в добро състояние.
Табо не проумяваше какво се случва. Нима момичето току-що го бе заплашило?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много забавна, интересна и увлекателна книга. Умело се преплитат измислените случки и герои със събитията от световната история. Много харесвам стила на Юноасон.
Изключително леко и приятно четиво, написано с много хумор и изпълнено с невероятни случки! Нямах търпение да стигна до края и да разбера какво се случва с шантавите герои :)
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-486-2
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-606-4
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени