Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Втори меден месец
Печатно издание
ISBN
978-619-150-420-6
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
360 гр.
Страници
384
Превод
Надя Баева
Дата на издаване
26 януари 2015

Втори меден месец

Агентът от ФБР Джон О’Хара е нает от милиардера Уорнър Бреслоу да извърши малко частно разследване. Някой е убил сина на Бреслоу по време на медения му месец на Карибските острови и милиардерът, който няма доверие в способностите на полицията, иска Джон да открие виновника. Примамен от щедрото възнаграждение, агентът приема задачата... и скоро открива, че е въвлечен в игра на котка и мишка с изобретателен сериен убиец.

Докато О’Хара преследва екзекутора на младоженци, колежката му Сара Брубейкър се опитва да залови друг убиец – някой, който бавно, но методично избива мъже с името Джон О’Хара.

За автора

Джеймс Патерсън (роден 1947 г.) държи рекорда на „Гинес” по брой на първи места в листата за бестселъри на в. „Ню Йорк Таймс”. С първата си книга печели наградата „Едгар“ за най-добър дебютен криминален роман (1976), когато авторът е едва двайсет и седем годишен. Оттогава е написал повече от трийсет криминални романа, сред които над 10 от поредицата с детектива психолог Алекс Крос. През 1997 г. „Парамаунт Пикчърс“ снима изключително успешен филм по „Целуни момичетата“, в който ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Две други негови книги също са филмирани успешно.

Джеймс Патерсън твърди, че иска да бъде „кралят на романите, четящи се на един дъх“. Според почитателите на неговите трилъри той вече е такъв. Книгите му са оглавявали класацията за бестселъри на в. „Ню Йорк Таймс” над 60 пъти, а общият им тираж в световен мащаб е над 300 милиона екземпляра. Джеймс Патерсън фигурира в Книгата за рекордите на Гинес и като първия писател, продал над 1 милион електронни книги. Затова никой вече не се наема да го сравнява с други величия в областта на криминалния роман - Патерсън с основание е смятан за несравним феномен.

Откъс

Джеймс Патерсън и Хауaрд Роуън - „Втори меден месец“

Итън Бреслоу се пресегна за бутилката шампанско „Перие Жуе“, поставена в кофичка с лед до леглото, той просто не можеше да престане да се усмихва. Не му се беше случвало да е толкова щастлив, откакто се помнеше. Не си беше представял, че е възможно подобно щастие.
– Какъв е световният рекорд за необличане на дрехи по време на меден месец? – попита закачливо, оскъдно прикрил с чаршаф изваяното си тяло от метър и осемдесет и осем сантиметра.
– Не съм много сигурна, при положение че това е първият ми меден месец – отговори младоженката Абигейл и се подпря на възглавницата до него. Още беше задъхана след най-бурното им любовно преживяване досега. – Все пак, както сме я подкарали – добави тя, – със сигурност съм прекалила с количеството дрехи в багажа.
Двамата се засмяха, Итън наля още шампанско, подаде чашата на Абигейл и се загледа в нежните й сини очи. Тя беше толкова красива и – проклето клише – притежаваше още по-голяма вътрешна красота. Никога не беше срещал някой толкова мил и състрадателен. С една кратичка дума го бе направила най-щастливия човек на планетата. Вземате ли този мъж за свой законен съпруг?
Да.
Итън вдигна шампанското си за наздравица и лъчите на карибското слънце, които се процеждаха през завесите, проблеснаха в мехурчетата.
– За Аби, най-прекрасното момиче на света – обяви той.
– И ти не си лош. При все че ме наричаш момиче.
Чукнаха чаши, отпиха мълчаливо и се насладиха на гледката пред крайбрежното си бунгало в Губернаторския клуб в Търкс и Кайкос. Всичко беше съвършено – приятният аромат на цветовете на дивия памук откъм огромното им легло с балдахин, нежният островен бриз, който нахлуваше през френските прозорци, отворени към вътрешния двор.
На един много различен остров – Манхатън – таблоидите изливаха тонове мастило в писането на истории за връзката им. Итън Бреслоу, потомък на могъщата финансова империя Бреслоу, някогашното лошо момче на нюйоркския парти елит, най-накрая беше пораснал благодарение на много разумна и земна жена със специалност педиатър на име Абигейл Майкълс.
Преди да я срещне, Итън беше прословут въздухар. По отношение на жените, на дрогата, дори на кариерата си. Беше се опитал да открие нощен клуб в Сохо, да издава списание, посветено на виното, да направи документален филм за Ейми Уайнхаус. Но не вложи сърце в никое от тези начинания. Дълбоко в себе си той нямаше представа какво иска да направи с живота си. Беше за никъде.
Но откри Аби.
С нея беше много забавно, а и самата тя беше забавна, но и целенасочена. Нейната отдаденост към децата го беше трогнала истински, беше го вдъхновила. Итън се стегна, приеха го в юридическия факултет на Колумбийския университет и се дипломира. След първата си седмица работа във Фонда за направи предложение.
Сега бяха младоженци и се опитваха да създадат свои деца. И то се опитваха с всичка сила. Това се беше превърнало в тяхна шега. Нямаше друга двойка след Джон и Йоко, която да беше прекарвала толкова време в леглото.
Итън глътна последните капки „Перие Жуе“.
– Е, как мислиш? – попита той. – Дали да не дадем малко почивка на табелата „Не безпокойте“ и да се поразходим по плажа? Може да си вземем нещо за обяд.
Аби се приближи още повече до него, а дългата й кестенява коса се разстла по гърдите му.
– Другият вариант е да си останем тук и отново да си поръчаме румсървис – отговори тя. – Може би след като възбудим апетита си още малко.
Тогава на Итън му хрумна нещо интересно.
– Ела с мен – каза той и се надигна от леглото с балдахин.
– Къде отиваме? – попита Абигейл.
Усмихваше се, беше заинтригувана.
Итън взе кофичката за лед под мишница.
– Ще видиш – рече загадъчно.

В началото Аби не беше много сигурна как трябва да възприеме това. Застанала гола до Итън в голямата баня, тя сложи ръка на хълбока си, сякаш да каже: Шегуваш се, нали? Секс в сауна?
Итън избра точния начин да я насочи.
– Приеми го като занимание по йога – каза той. – Само че ще е още по-хубаво.
Насочването до голяма степен я убеди. Аби много обичаше часовете си по йога в Манхатън. Нямаше нещо, което да я накара да се почувства по-добре след дълъг работен ден.
Освен това може би. Да, носеше голям потенциал. Нещо, за което можеха да се кикотят години наред, истинско паметно преживяване от медения месец. Или най-малкото беше страхотна възможност за изгаряне на калории.
– След теб, скъпа моя – заяви Итън и отвори вратата на сауната с шеговита галантност.
Губернаторският клуб беше прочут с внушителните си бани, оборудвани с мраморни душкабини с шест глави и японски вани.
Итън грижливо покри пейката пред стената в дъното с хавлия. Аби легна, а той увеличи температурата и плисна малко вода върху вулканичните камъни в ъгъла. Сауната се изпълни с пара.
Коленичи върху кедровата настилка пред Аби и протегна ръка към кофичката с лед. Малко любовна игра нямаше да навреди.
Сложи кубче лед между устните си, наведе се напред и започна бавно да обхожда тялото й с уста. Ледчето едва докосваше кожата й от страничната част на шията, през извивката на гърдите и надолу чак до пръстите на краката й, които сега се свиваха от удоволствие.
– Това е... прекрасно – прошепна Аби със затворени очи.
В момента усещаше горещината в сауната с пълна сила, потта започваше да излиза от порите й. Беше толкова вълнуващо. Цялата беше мокра.
– Искам те в мен – промълви тя.
Но щом отвори очи, Абигейл изведнъж подскочи от пейката. Беше се втренчила ужасено над рамото на Итън.
– Какво? – попита той.
– Там има някой! Итън, видях човек.
Итън се обърна и погледна към вратата и стъкленото прозорче в нея с размери почти с големината на документ за самоличност. Той не видя нищо – или никого.
– Сигурна ли си? – попита.
Аби кимна.
– Сигурна съм. Някой мина оттам. Сигурна съм.
– Мъж ли беше, или жена?
– Не мога да кажа.
– Вероятно е била камериерката – предположи Итън.
– Но ние не сме махнали табелката „Не безпокойте“ от вратата.
– Сигурен съм, че първо е почукала, но не сме я чули – той се усмихна. – Като се има предвид от колко време стои там тази табелка, може да се е зачудила дали сме живи.
Аби леко се поуспокои. Вероятно Итън беше прав. И все пак...
– Може ли да провериш за всеки случай? – помоли тя.
– Разбира се – отвърна той. Шеговито вдигна кофичката за лед и я сложи пред слабините си. – Как изглеждам?
– Много смешно – скастри го Абигейл и леко се усмихна.
Подаде му хавлията от пейката.
– Връщам се след секунда – уведоми я той и уви кърпата около кръста си.
Стисна дръжката на вратата и я дръпна към себе си. Не стана.
– Заяла е. Аби, не може да се отвори.
– Какво говориш, как така не може да се отвори? Усмивката в миг изчезна от лицето на Аби.
Итън задърпа дръжката още по-силно, но вратата на сауната не помръдваше.
– Сякаш е заключена – каза той. Само че и двамата бяха наясно, че на вратата нямаше ключалка. – Трябва да е заяла.
Той притисна лицето си към прозорчето за по-добра видимост.
– Виждаш ли някого? – попита Абигейл.
– Не. Никого.
Той сви ръка в юмрук, потропа по вратата и извика:
– Хей, има ли някой?
Не последва отговор. Тишина. Тревожна тишина. Зловеща тишина.
– Очевидно не е била камериерката – промълви Аби. В този момент й хрумна нещо. – Мислиш ли, че може да са ни обрали и да са ни заключили тук?
– Възможно е – отговори Итън.
Не можеше да отхвърли тази идея.
Но като син на милиардер беше по-малко загрижен от вероятността да са го обрали, отколкото да е заключен в сауна.
– Какво ще правим? – попита Аби.
Започваше да се плаши. Виждаше го в погледа й, а това плашеше него.
– Първо ще спрем подгряването – отвърна той и избърса потта от челото си. Натисна бутона за изключване на контролния панел. След това взе черпака, който стоеше до вулканичните камъни, и го показа на Аби. – Това е второто.
Итън подпъхна дървената дръжка на черпака под вратата като лост и натисна с цялата си тежест.
– Получава се! – възкликна тя.
Вратата се повдигна от пантите си, бавно се отмести. С още малко усилия Итън щеше да успее да... щрак! Дръжката се прекърши като кибритена клечка и Итън политна към стената с главата напред. Обърна се, а Аби ахна:
– Тече ти кръв!
Над дясното му око имаше рана, а на бузата му – червена капка. След това струйка. Като лекар на Аби не й бе чужда гледката на кръв и винаги знаеше какво трябва да направи. Това беше различно. Не беше в кабинета си в болницата; не разполагаше с марли или бинтове. Нямаше нищо. А и този, който кървеше, бе Итън.
– Е, не се бой – опита се да я успокои той. – Всичко ще бъде наред. Ще се справим.
Тя не беше убедена. Онова, което й се беше струвало горещо страстно, сега беше само горещо. Ужасно горещо. При всяко вдишване усещаше как топлината в сауната пари дробовете й.
– Сигурен ли си, че подгряването е изключено? – попита тя.
Всъщност Итън никак не беше сигурен. Помещението ставаше дори още по-горещо. Как е възможно?
Не го интересуваше. Скритият му коз беше тръбата в ъгъла, клапанът за аварийно изключване.
Стъпи върху пейката и завъртя крана перпендикулярно на тръбата. Последва шумно съскане. Въздишката на облекчение на Аби беше още по-силна. Не само че топлината престана да бълва, но и от вентилатора на тавана нахлу хладен въздух.
– Ето – заяви Итън. – Ако имаме малко късмет, може да сме включили аларма. Дори и да не е така, ще се справим. Имаме много вода. Накрая все ще ни намерят.
Но едва беше изрекъл това, и двамата сбърчиха носове и започнаха да душат въздуха.
– Каква е тази миризма?
– Нямам представа – отговори Итън.
Каквато и да беше, в нея имаше нещо нередно.
Аби първа се разкашля и отчаяно вкопчи ръце в шията си. Гърлото й се бе затворило, не можеше да диша.
Итън се опита да й помогне, но само след миг и той не бе в състояние да си поеме дъх.
Всичко се случваше толкова бързо. Спогледаха се със зачервени и насълзени очи, а телата им се гърчеха в агония. От това по-ужасно нямаше накъде.
Но имаше.
Итън и Аби се свлякоха на колене и ахнаха, щом видяха две очи през прозорчето на сауната.
– Помощ! – едва успя да промълви Итън с протегната ръка. – Моля ви, помогнете!
Но очите само продължиха да се взират в тях.
Немигащи, безчувствени. Най-накрая Итън и Аби осъзнаха какво се случваше. Това беше убиец – убиец, който ги гледаше как умират.

Казано е веднъж и бих го повторил хиляда пъти. Нещата невинаги са каквито изглеждат. Да вземем за пример стаята, в която седях. При вида на елегантните мебели, персийските килими и картините с позлатени рамки, които красяха стените, бихте си помислили, че съм влязъл в някой от дизайнерски обзаведените домове в предградията.
Със сигурност не и в кабинета на някакъв тип в Долен Истсайд, Манхатън.
Ето го и него, седнал насреща ми.
Ако беше още малко по-отпуснат назад, столът му щеше да се прекатури. Носеше дънки, тениска с якичка и кафяви спортни сандали. И за милион години не бихте отгатнали, че е психоаналитик.
Допреди седмица самият аз изглеждах също тъй отпуснат и релаксиран. Не бихте предположили, че съм на ръба да прекратя единайсетгодишна кариера във ФБР. Прикривах го добре. Поне така си мислех.
Шефът ми Франк Уолш беше на друго мнение. Това, разбира се, е доста меко казано. Франк на практика ме беше приклещил в словесен двубой и ми крещя с дрезгавия си глас на пушач, докато не си изпях всичко. Трябва да посетиш психоаналитик, Джон.
Ето защо се съгласих да се видя с безкрайно лежерния доктор Адам Клайн в кабинета му, преобразен като дневна. Неговата специалност беше работата с хора, жертва на „дълбок емоционален стрес вследствие на лична загуба или душевна травма“.
Хора като мен, Джон О’Хара.
Бях наясно единствено с факта, че ако този тип не ми дадеше удостоверение за надеждно психическо състояние, мястото ми в Бюрото щеше да изстине. Свършен. Уволнен. Сайонара.
Проблемът всъщност не беше в това.
Проблемът беше, че не ми пукаше.
– Значи вие сте доктор Мъка, а? – попитах, седнал в креслото, което определено имаше за цел да ме накара да забравя, че всъщност съм на кушетката.
Доктор Клайн кимна и се усмихна леко, сякаш не беше изненадан ни най-малко от сарказма, проявен още в самото начало.
– А от онова, което съм чувал за вас, вие сте агент Бомба с часовников механизъм – върна ми го той. – Е, започваме ли?

Джеймс Патерсън и Хауaрд Роуън - „Втори меден месец“

Итън Бреслоу се пресегна за бутилката шампанско „Перие Жуе“, поставена в кофичка с лед до леглото, той просто не можеше да престане да се усмихва. Не му се беше случвало да е толкова щастлив, откакто се помнеше. Не си беше представял, че е възможно подобно щастие.
– Какъв е световният рекорд за необличане на дрехи по време на меден месец? – попита закачливо, оскъдно прикрил с чаршаф изваяното си тяло от метър и осемдесет и осем сантиметра.
– Не съм много сигурна, при положение че това е първият ми меден месец – отговори младоженката Абигейл и се подпря на възглавницата до него. Още беше задъхана след най-бурното им любовно преживяване досега. – Все пак, както сме я подкарали – добави тя, – със сигурност съм прекалила с количеството дрехи в багажа.
Двамата се засмяха, Итън наля още шампанско, подаде чашата на Абигейл и се загледа в нежните й сини очи. Тя беше толкова красива и – проклето клише – притежаваше още по-голяма вътрешна красота. Никога не беше срещал някой толкова мил и състрадателен. С една кратичка дума го бе направила най-щастливия човек на планетата. Вземате ли този мъж за свой законен съпруг?
Да.
Итън вдигна шампанското си за наздравица и лъчите на карибското слънце, които се процеждаха през завесите, проблеснаха в мехурчетата.
– За Аби, най-прекрасното момиче на света – обяви той.
– И ти не си лош. При все че ме наричаш момиче.
Чукнаха чаши, отпиха мълчаливо и се насладиха на гледката пред крайбрежното си бунгало в Губернаторския клуб в Търкс и Кайкос. Всичко беше съвършено – приятният аромат на цветовете на дивия памук откъм огромното им легло с балдахин, нежният островен бриз, който нахлуваше през френските прозорци, отворени към вътрешния двор.
На един много различен остров – Манхатън – таблоидите изливаха тонове мастило в писането на истории за връзката им. Итън Бреслоу, потомък на могъщата финансова империя Бреслоу, някогашното лошо момче на нюйоркския парти елит, най-накрая беше пораснал благодарение на много разумна и земна жена със специалност педиатър на име Абигейл Майкълс.
Преди да я срещне, Итън беше прословут въздухар. По отношение на жените, на дрогата, дори на кариерата си. Беше се опитал да открие нощен клуб в Сохо, да издава списание, посветено на виното, да направи документален филм за Ейми Уайнхаус. Но не вложи сърце в никое от тези начинания. Дълбоко в себе си той нямаше представа какво иска да направи с живота си. Беше за никъде.
Но откри Аби.
С нея беше много забавно, а и самата тя беше забавна, но и целенасочена. Нейната отдаденост към децата го беше трогнала истински, беше го вдъхновила. Итън се стегна, приеха го в юридическия факултет на Колумбийския университет и се дипломира. След първата си седмица работа във Фонда за направи предложение.
Сега бяха младоженци и се опитваха да създадат свои деца. И то се опитваха с всичка сила. Това се беше превърнало в тяхна шега. Нямаше друга двойка след Джон и Йоко, която да беше прекарвала толкова време в леглото.
Итън глътна последните капки „Перие Жуе“.
– Е, как мислиш? – попита той. – Дали да не дадем малко почивка на табелата „Не безпокойте“ и да се поразходим по плажа? Може да си вземем нещо за обяд.
Аби се приближи още повече до него, а дългата й кестенява коса се разстла по гърдите му.
– Другият вариант е да си останем тук и отново да си поръчаме румсървис – отговори тя. – Може би след като възбудим апетита си още малко.
Тогава на Итън му хрумна нещо интересно.
– Ела с мен – каза той и се надигна от леглото с балдахин.
– Къде отиваме? – попита Абигейл.
Усмихваше се, беше заинтригувана.
Итън взе кофичката за лед под мишница.
– Ще видиш – рече загадъчно.

В началото Аби не беше много сигурна как трябва да възприеме това. Застанала гола до Итън в голямата баня, тя сложи ръка на хълбока си, сякаш да каже: Шегуваш се, нали? Секс в сауна?
Итън избра точния начин да я насочи.
– Приеми го като занимание по йога – каза той. – Само че ще е още по-хубаво.
Насочването до голяма степен я убеди. Аби много обичаше часовете си по йога в Манхатън. Нямаше нещо, което да я накара да се почувства по-добре след дълъг работен ден.
Освен това може би. Да, носеше голям потенциал. Нещо, за което можеха да се кикотят години наред, истинско паметно преживяване от медения месец. Или най-малкото беше страхотна възможност за изгаряне на калории.
– След теб, скъпа моя – заяви Итън и отвори вратата на сауната с шеговита галантност.
Губернаторският клуб беше прочут с внушителните си бани, оборудвани с мраморни душкабини с шест глави и японски вани.
Итън грижливо покри пейката пред стената в дъното с хавлия. Аби легна, а той увеличи температурата и плисна малко вода върху вулканичните камъни в ъгъла. Сауната се изпълни с пара.
Коленичи върху кедровата настилка пред Аби и протегна ръка към кофичката с лед. Малко любовна игра нямаше да навреди.
Сложи кубче лед между устните си, наведе се напред и започна бавно да обхожда тялото й с уста. Ледчето едва докосваше кожата й от страничната част на шията, през извивката на гърдите и надолу чак до пръстите на краката й, които сега се свиваха от удоволствие.
– Това е... прекрасно – прошепна Аби със затворени очи.
В момента усещаше горещината в сауната с пълна сила, потта започваше да излиза от порите й. Беше толкова вълнуващо. Цялата беше мокра.
– Искам те в мен – промълви тя.
Но щом отвори очи, Абигейл изведнъж подскочи от пейката. Беше се втренчила ужасено над рамото на Итън.
– Какво? – попита той.
– Там има някой! Итън, видях човек.
Итън се обърна и погледна към вратата и стъкленото прозорче в нея с размери почти с големината на документ за самоличност. Той не видя нищо – или никого.
– Сигурна ли си? – попита.
Аби кимна.
– Сигурна съм. Някой мина оттам. Сигурна съм.
– Мъж ли беше, или жена?
– Не мога да кажа.
– Вероятно е била камериерката – предположи Итън.
– Но ние не сме махнали табелката „Не безпокойте“ от вратата.
– Сигурен съм, че първо е почукала, но не сме я чули – той се усмихна. – Като се има предвид от колко време стои там тази табелка, може да се е зачудила дали сме живи.
Аби леко се поуспокои. Вероятно Итън беше прав. И все пак...
– Може ли да провериш за всеки случай? – помоли тя.
– Разбира се – отвърна той. Шеговито вдигна кофичката за лед и я сложи пред слабините си. – Как изглеждам?
– Много смешно – скастри го Абигейл и леко се усмихна.
Подаде му хавлията от пейката.
– Връщам се след секунда – уведоми я той и уви кърпата около кръста си.
Стисна дръжката на вратата и я дръпна към себе си. Не стана.
– Заяла е. Аби, не може да се отвори.
– Какво говориш, как така не може да се отвори? Усмивката в миг изчезна от лицето на Аби.
Итън задърпа дръжката още по-силно, но вратата на сауната не помръдваше.
– Сякаш е заключена – каза той. Само че и двамата бяха наясно, че на вратата нямаше ключалка. – Трябва да е заяла.
Той притисна лицето си към прозорчето за по-добра видимост.
– Виждаш ли някого? – попита Абигейл.
– Не. Никого.
Той сви ръка в юмрук, потропа по вратата и извика:
– Хей, има ли някой?
Не последва отговор. Тишина. Тревожна тишина. Зловеща тишина.
– Очевидно не е била камериерката – промълви Аби. В този момент й хрумна нещо. – Мислиш ли, че може да са ни обрали и да са ни заключили тук?
– Възможно е – отговори Итън.
Не можеше да отхвърли тази идея.
Но като син на милиардер беше по-малко загрижен от вероятността да са го обрали, отколкото да е заключен в сауна.
– Какво ще правим? – попита Аби.
Започваше да се плаши. Виждаше го в погледа й, а това плашеше него.
– Първо ще спрем подгряването – отвърна той и избърса потта от челото си. Натисна бутона за изключване на контролния панел. След това взе черпака, който стоеше до вулканичните камъни, и го показа на Аби. – Това е второто.
Итън подпъхна дървената дръжка на черпака под вратата като лост и натисна с цялата си тежест.
– Получава се! – възкликна тя.
Вратата се повдигна от пантите си, бавно се отмести. С още малко усилия Итън щеше да успее да... щрак! Дръжката се прекърши като кибритена клечка и Итън политна към стената с главата напред. Обърна се, а Аби ахна:
– Тече ти кръв!
Над дясното му око имаше рана, а на бузата му – червена капка. След това струйка. Като лекар на Аби не й бе чужда гледката на кръв и винаги знаеше какво трябва да направи. Това беше различно. Не беше в кабинета си в болницата; не разполагаше с марли или бинтове. Нямаше нищо. А и този, който кървеше, бе Итън.
– Е, не се бой – опита се да я успокои той. – Всичко ще бъде наред. Ще се справим.
Тя не беше убедена. Онова, което й се беше струвало горещо страстно, сега беше само горещо. Ужасно горещо. При всяко вдишване усещаше как топлината в сауната пари дробовете й.
– Сигурен ли си, че подгряването е изключено? – попита тя.
Всъщност Итън никак не беше сигурен. Помещението ставаше дори още по-горещо. Как е възможно?
Не го интересуваше. Скритият му коз беше тръбата в ъгъла, клапанът за аварийно изключване.
Стъпи върху пейката и завъртя крана перпендикулярно на тръбата. Последва шумно съскане. Въздишката на облекчение на Аби беше още по-силна. Не само че топлината престана да бълва, но и от вентилатора на тавана нахлу хладен въздух.
– Ето – заяви Итън. – Ако имаме малко късмет, може да сме включили аларма. Дори и да не е така, ще се справим. Имаме много вода. Накрая все ще ни намерят.
Но едва беше изрекъл това, и двамата сбърчиха носове и започнаха да душат въздуха.
– Каква е тази миризма?
– Нямам представа – отговори Итън.
Каквато и да беше, в нея имаше нещо нередно.
Аби първа се разкашля и отчаяно вкопчи ръце в шията си. Гърлото й се бе затворило, не можеше да диша.
Итън се опита да й помогне, но само след миг и той не бе в състояние да си поеме дъх.
Всичко се случваше толкова бързо. Спогледаха се със зачервени и насълзени очи, а телата им се гърчеха в агония. От това по-ужасно нямаше накъде.
Но имаше.
Итън и Аби се свлякоха на колене и ахнаха, щом видяха две очи през прозорчето на сауната.
– Помощ! – едва успя да промълви Итън с протегната ръка. – Моля ви, помогнете!
Но очите само продължиха да се взират в тях.
Немигащи, безчувствени. Най-накрая Итън и Аби осъзнаха какво се случваше. Това беше убиец – убиец, който ги гледаше как умират.

Казано е веднъж и бих го повторил хиляда пъти. Нещата невинаги са каквито изглеждат. Да вземем за пример стаята, в която седях. При вида на елегантните мебели, персийските килими и картините с позлатени рамки, които красяха стените, бихте си помислили, че съм влязъл в някой от дизайнерски обзаведените домове в предградията.
Със сигурност не и в кабинета на някакъв тип в Долен Истсайд, Манхатън.
Ето го и него, седнал насреща ми.
Ако беше още малко по-отпуснат назад, столът му щеше да се прекатури. Носеше дънки, тениска с якичка и кафяви спортни сандали. И за милион години не бихте отгатнали, че е психоаналитик.
Допреди седмица самият аз изглеждах също тъй отпуснат и релаксиран. Не бихте предположили, че съм на ръба да прекратя единайсетгодишна кариера във ФБР. Прикривах го добре. Поне така си мислех.
Шефът ми Франк Уолш беше на друго мнение. Това, разбира се, е доста меко казано. Франк на практика ме беше приклещил в словесен двубой и ми крещя с дрезгавия си глас на пушач, докато не си изпях всичко. Трябва да посетиш психоаналитик, Джон.
Ето защо се съгласих да се видя с безкрайно лежерния доктор Адам Клайн в кабинета му, преобразен като дневна. Неговата специалност беше работата с хора, жертва на „дълбок емоционален стрес вследствие на лична загуба или душевна травма“.
Хора като мен, Джон О’Хара.
Бях наясно единствено с факта, че ако този тип не ми дадеше удостоверение за надеждно психическо състояние, мястото ми в Бюрото щеше да изстине. Свършен. Уволнен. Сайонара.
Проблемът всъщност не беше в това.
Проблемът беше, че не ми пукаше.
– Значи вие сте доктор Мъка, а? – попитах, седнал в креслото, което определено имаше за цел да ме накара да забравя, че всъщност съм на кушетката.
Доктор Клайн кимна и се усмихна леко, сякаш не беше изненадан ни най-малко от сарказма, проявен още в самото начало.
– А от онова, което съм чувал за вас, вие сте агент Бомба с часовников механизъм – върна ми го той. – Е, започваме ли?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, всичко е въпрос на авторски права и политика на нашите партньори. Предстои да издадем книги на Патерсън, но посочените от вас не са между тях, за съжаление. Поздрави и благодарности!
здравейте издателство Колибри, искам да ви попитам защо не издавате книгите на Джеймс Патерсън от поредицата ,,Женски клуб Убийства". Издали сте само три от тях - 4-ти юли, 5-ят конник и 6-та жертва
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-420-6
Купи
Цена
13.50 лв.
(18.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени