Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Парижките потайности, том 1 и том 2
Печатно издание
ISBN
978-619-150-376-6
Цена
30.00 лв.
(40.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/213
Тегло
1360 гр.
Страници
1448
Превод
Пенка Пройкова и Венелин Пройков
Дата на издаване
08 декември 2014

Парижките потайности, том 1 и том 2

Още с излизането си романът се превръща в абсолютен бестселър, какъвто остава и дълго след смъртта на автора си, като се откроява със своя забележителен реализъм в описанията на „низшите обществени кръгове“. Образите на Фльор-дьо-Мари, чийто произход остава неясен до последните епизоди на романа и която е „слабост“ на княз Рудолф фон Геролщайн, както и на Риголет (Смешкарката) – образи на проститутка с невинна душа и на честна работничка – си остават ненадминати по своя чар и до днес. А образите на интелигентния злодей Даскала, на нотариуса Жак Феран, както и на затворническия „лидер“ Скелета са забележителни със социалния си заряд.

Със своя едновременно приключенски, криминален и социален привкус този майсторски написан роман се нарежда сред първите остросюжетни произведения в световната художествена литература и проправя пътя на по-сетнешните класически представители на реализма като Стендал, Балзак, Юго. Именно с него Йожен Сю става френският „крал на популярната литература“.

За автора

Френският писател Йожен Сю (1804–1857) е автор на 43 романа (главно в подлистници), 2 сборника с повести, 8 политически труда и 19 пиеси. Най-известните му произведения остават „Парижките потайности“ и „Скитникът евреин“.

След една „златна“ младост (Сю е син на известен хирург) и след пътуване в Испания и Гърция (където баща му го изпраща, за „да го вкара в пътя“) двайсет и шест годишният Йожен Сю пропилява наследството на баща си (харчи безогледно, записва се в снобския Жокей Клуб, става любовник на най-прекрасните дами в Париж – наричат го Красивия Сю), а когато се разорява напълно, започва да пише. Занимава се и с политика – през 1850 г. е избран в Законодателното събрание като републиканец социалист, след преврата на Луи-Наполеон Бонапарт е принуден да отиде в изгнание в провинцията, а малко преди смъртта си пожелава да бъде погребан като свободомислещ.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Йожен Сю  - „Парижките потайности“

В една студена и дъждовна вечер на тринайсети декември 1838 година мъж с атлетично телосложение и поовехтели дрехи мина по Понт-о-Шанж и навлезе в заплетените, тъмни и тесни улици на Сите, които се кръстосват между Съдебната палата и „Нотр Дам“.
Кварталът около Съдебната палата, не особено обширен и подложен на строго наблюдение, въпреки всичко служи за приют и място за срещи на парижките злосторници. Странно явление, може би прокоба – безпощадното учреждение, което изпраща тия престъпници в затвора, на каторга или на ешафода, сякаш ги привлича неудържимо!
И тъй, през тази нощ вятърът фучеше из забутаните улички на неприветливия квартал; бледата, мъждива светлина на люшкащите се от въздушното течение фенери блещукаше, отразена от черните вади, които се стичаха по мръсните павета.
Оскъдни прозорци зееха без стъкла в прогнилите си рамки по калножълтите стени на къщите. Тъмни, вонящи входове водеха към още по-тъмни и вонящи стълбища, тъй стръмни, че за да ги изкачи, човек трябваше като в кладенец да се хваща за въжета, прикрепени към стените с железни скоби.
В партерите на някои от тия къщи се помещаваха въглищарски дюкянчета, карантиджийници и евтини месарници.
Колкото и жалка да бе стоката им, почти всички търговци бяха укрепили окаяните си витрини с железни решетки, за да ги предпазят от смелите набези на крадците в района.
Споменатият мъж забави ход, когато навлезе в улица Фев, която бе по средата на Сите; явно се чувстваше в свои води.
Нощта бе непрогледна, дъждът се лееше като из ведро, силни пориви на вятъра шибаха фасадите със струите му.
В далечината часовникът на Съдебната палата отмери десет.
Някакви жени, скрити в мрачни сводести проходи, дълбоки като пещери, припяваха полугласно известни сред простолюдието песнички.
Едно от тези създания, изглежда, се стори познато на нашия човек; той се спря и го улови за ръката.
– Добра вечер, Баскачо.
Това прозвище му бе останало от каторгата.
– Значи си ти, Певачке – рече мъжът с вехтите дрехи. – Ще черпиш една парцуца, че инак ще ми затанцуваш без цигулка!
– Нямам пари – отвърна разтреперана жената; всички в квартала се бояха от този човек.
–Ако в кесията ти има въздух, вещицата от свърталището ще ти даде на почек, вдъхваш доверие.
– Боже, че нали й дължа пари за дрехите, дето са на мене...
– Ха, увърташ, така ли? – извика Баскача и нанесе наслуки в тъмното такъв удар на клетницата, че тя изпищя от болка. – Само толкоз, мойто момиче. Да си знаеш...
Едва изрекъл тия думи, разбойникът изруга грубо:
– Нещо ме убоде по лапата! Ти май ме одра с ножиците си.
И разгневен се спусна в тъмния вход, за да настигне Певачката.
– Не се приближавай или ще ти избода зъркелите с моите косачки – промълви тя решително. – Нищо не съм ти сторила, защо ме биеш?
– Ей сега ще ти кажа – викна злодеят, който продължаваше да настъпва в мрака. – Спипах те! Сега ще затанцуваш! – рече той, когато усети нечия тънка и изящна китка в широките си груби длани.
– Ти ще затанцуваш! – отекна мъжки глас.
– Я, мъж! Ти ли си, Червеноръки? Отговори и не стискай толкова силно... в твоя вход съм... сигурно си ти...
– Не е Червеноръкия – отвърна гласът.
– Е, щом не е приятел, ще пръснем боя по земята  – извика Баскача. – На кого е тая лапичка, дето съм я хванал?
– Ето ти още една.
Под гладката и мека кожа на ръката, която внезапно го сграбчи за гърлото, Баскача усети натиска на железни жили и мускули.
Певачката се бе притаила в дъното на входа и пъргаво бе изкачила няколко стъпала; тя се спря за миг и извика на неизвестния си защитник:
– Благодаря ви, че ми помагате, господине! Баскача ме удари, задето не исках да го черпя ракия. Върнах си, но какво мога да му сторя с моите ножички!? Сега няма страшно, оставете го, но внимавайте – това е Баскача.
Този мъж наистина бе наплашил хората.
– Не ме ли чувате? Казвам ви, че това е Баскача!  – повтори Певачката.
– Аз пък не съм от треперливите влъхви – каза непознатият.
Сетне настана тишина.
Няколко мига се чуваше само шум от безпощадна борба.
– Ама ти да не искаш да те отпаса? – възкликна разбойникът и се напъна да се откопчи от своя противник, който се бе оказал необикновено як. – Добре, тогава ще платиш и за Певачката, и за себе си – процеди той през зъби.
– Ще ти платя с юмруците си – отвърна непознатият.
– Да ми пуснеш гушата, че ще ти отхапя носа – изрече задъхано Баскача.
– Носът ми е малък, мой човек, а и ти недовиждаш!
– Ами тогава ела под светника.
– Хайде – съгласи се непознатият, – тъкмо ще си видим цвета на очите.
Той се хвърли към Баскача, без да пуска шията му, и го избута до вратата, а после на едва озарената от фенера улица.
Разбойникът залитна, но се съвзе и налетя разярен върху непознатия, чието стройно и изящно тяло не издаваше ни най-малко проявената от него невероятна сила.
Въпреки атлетичното си телосложение и всепризнатото си умение в оня особен вид бой, наречен френски бокс, този път Баскача, както се казва, си намери майстора.
Непознатият му подложи крак с изумителна ловкост и го събори на два пъти.
Не желаейки да признае все още превъзходството на своя съперник, Баскача нападна отново, като ръмжеше гневно.
Тогава защитникът на Певачката внезапно смени тактиката и нанесе върху главата на разбойника безброй бързи юмручни удари, а пестниците му сякаш бяха железни.
Тия удари, които биха събудили завист и уважение дори у Джак Търнър, един от най-знаменитите лондонски боксьори, до такава степен се разминаваха с правилата на френския бокс, че Баскача бе двойно замаян от тях; за трети път разбойникът се строполи като вол върху настилката и промълви:
– Тоя път ме изяде с парцалите.
– Щом се предава, пощадете го, смилете се над него! – помоли Певачката, която се бе решила по време на схватката да излезе от входа на Червеноръкия.
После продължи учудено:
– Ама кой сте вие? От улица Сент Елоа до „Нотр Дам“ никой освен Даскала не може да победи Баскача. Много ви благодаря, господине. Ако не бяхте вие, той щеше да ме пребие.
Вместо да отговори на жената, непознатият внимателно се вслушваше в гласа й.
Досега в ушите му не бе звучал тъй нежен, тъй сладък и звънък гласец; той се опита да разгледа чертите на Певачката; не успя, мракът бе твърде гъст, а светлината на фенера – твърде слаба.
След като полежа няколко минути неподвижно, Баскача размърда крака и ръце и се понадигна.
– Внимавайте! – извика Певачката, шмугна се отново във входа и дръпна своя покровител за ръката. – Внимавайте, той може да поиска да си го върне!
– Бъди спокойна, моето момиче! Ако иска още, аз съм на разположение.
Разбойникът чу тия думи.
– Чутурата ми е като след махмурлук – рече той на непознатия. – За днес ми стига, не ща повече. Друг път може пак, стига да ми паднеш.
– Не си ли доволен? Оплакваш ли се?  – викна заплашително непознатият. – Да не би да съм те нещо прекарал?
– Не, не, не се оплаквам; ти си момък, който знае как да си играе козовете – отвърна разбойникът неохотно, но с онова страхопочитание, което физическата сила неизменно поражда у подобни люде. – Добре ми сви перките. Досега никой не може да се похвали,
че ме е застъпвал тъй, освен Даскала, който е в състояние да схруска трима Алкиди на закуска.
– Е, и сега?
– Сега ли?... Ами просто си намерих майстора, това е. И ти ще си намериш твоя рано или късно... Всеки си намира майстора... Ако не човек, ще е големият тарикат, както казват чернокапците.
Едно е вярно – щом успя да повалиш Баскача, можеш да вилнееш из Сите. Всички леки момичета ще ти бъдат робини, вещери и вещици ще се боят от тебе и ще ти дават на вересия. Хубава работа! Що за човек си?... Траскаш арго, сякаш си от нашите. Ако си обирник, няма да се разберем. Баскал съм, вярно е. Като ми се дигне кръвта в главата, притъмнява ми и удрям... Но съм си платил за баскането, петнайсет години бях на топло. Моята свърши, сдържавите вече не ме търсят и никога не съм обирал, питай Певачката.
– Вярно, той не е крадец – съгласи се тя.
– Тогава ела да пием по една парцуца и да се опознаем – предложи непознатият. – Стига сме се разправяли.
– Ти си почтен... Майстор си, признавам го, бива те в ударите... Особено тоя пердах накрая... Гръм да ме тресне, биваше си го! Все едно, че ме млатеше с ковашки чук. Туй ще е нова игра... Трябва да ми покажеш.
– Можем да почнем когато поискаш.
– Ей, да се разберем, само не на мене, мен не ме барай! Още ми се вие свят. Ама ти сигурно познаваш Червеноръкия, щом беше в неговия вход?
– Червеноръкия ли? – учуди се непознатият. – Не знам за какво говориш. Сигурно в тая къща не живее само Червеноръкия?
– Напротив, човече... Червеноръкия хич не обича да му се пречкат чужди хора – усмихна се някак особено Баскача...
– Ами да е жив и здрав! – рече непознатият, който явно желаеше да прекрати тоя разговор. – Не познавам нито Червеноръкия, нито Черноръкия. Валеше и влязох за малко в тоя вход, за да се скрия – ти се хвърли да пердашиш това нещастно момиче, аз опердаших теб, това е всичко.
– Истина е, пък и не ме засягат твоите работи. Ония, които имат нужда от Червеноръкия, не ходят да се хвалят нагоре-надолу. Точка по въпроса.
Той се обърна към Певачката:
– Какво пък, ти си добро момиче. Аз те цапардосах, ти ме перна с ножиците  – честна игра. Хубаво постъпи, като не насъска тоя хубостник срещу мен, когато взех да се помайвам. Ще дойдеш да пийнеш с нас! Господинът плаща. Всъщност я чуй, приятел – обърна се той към непознатия, – вместо да смъркаме парцуца, защо не идем да се подплатим при вещицата в „Белия заек“: тая кръчма е добро свърталище.
– Дадено, плащам вечерята. Ще дойдеш ли, Певачке? – попита непознатият.
– О, бях много гладна! – отвърна тя. – Ама като гледам побоища, ми се отщява.
– Хайде, хайде! Като вкусиш, ще ти се прияде – рече Баскача. – Пък и в „Белия заек“ готвят добре.
Тримата се отправиха към кръчмата в пълно разбирателство. По време на схватката между Баскача и непознатия един много едър въглищар, стаен в съседен вход, бе следил разтревожено развоя на събитията, макар, както видяхме, да не се намеси в полза на нито един от двамата противници.
Когато непознатият, Баскача и Певачката поеха към кръчмата, въглищарят ги последва.
Разбойникът и Певачката влязоха първи в свърталището; непознатият вървеше малко по-назад и изведнъж въглищарят го доближи и му подхвърли на английски с почтителен укор:
– Внимавайте, господарю!
Непознатият сви рамене и продължи след своите нови познати.
Въглищарят остана до входа на гостилницата; заслушваше се внимателно и от време на време надничаше през една дупчица в бялото мазило, с което неизменно се баданосваха отвътре прозорците на подобни бърлоги.

 

Йожен Сю  - „Парижките потайности“, втори том

След като помълча, вдовицата на осъдения на смърт каза на дъщеря си:
– Иди за дърва; тази нощ ще приберем дърварника... като се върнат Никола и Марсиал.
– И Марсиал? Значи, и на него искате да кажете, че...
– Донеси дърва! – прекъсна я грубо вдовицата.
Свикнала да се подчинява на тази желязна воля, дъщерята запали един фенер и излезе.
Когато отвори вратата, вътре сякаш нахлу тъмната нощ заедно с пропукващите под напора на виещия вятър тополи, с дрънченето на веригите, придържащи лодките, с бученето на реката.
Тия звуци бяха изпълнени с тъга.
По време на предходното действие дълбоко развълнуваната от бедите на Франсоа Амандин – тя го обичаше много – не бе посмяла нито да вдигне очи, нито да изтрие сълзите, които капеха по коленете й. Сдържаните ридания я задушаваха, тя се опитваше да заглуши дори биенето на тръпнещото си от страх сърце.
Сълзите замъгляваха очите й. В старанието си бързо да разшие знаците на ризата, която държеше, се бе порязала с ножиците; раната кървеше обилно, но клетото дете мислеше не толкова за своята болка, колкото за очакващото го наказание, задето е изцапало дрехата с кръвта си. За щастие, вдовицата се бе умислила и не забеляза нищо.
Кратуната се върна с цял кош дърва. Майка й я погледна и тя кимна утвърдително.
Това означаваше, че от земята наистина се подава кракът на мъртвеца...
Вдовицата стисна устни и продължи работата си, само иглата й сякаш започна да се движи по-бързо.
Кратуната разпали огъня, надзърна във врящата в огнището тенджера и седна отново до майка си.
– Никола още го няма! – рече тя. – Дано тазсутрешната старица не го е натопила в някоя лоша работа, като му каза да се срещне с някакъв големец, който бил пратен от Брадаманти. Имаше доста потаен вид; не искаше да дава обяснения, не каза името си, нито откъде идва.
Вдовицата сви рамене.
– Според вас няма ли опасност за Никола, майко? Всъщност може и да сте права... Старицата му заръча да бъде в седем вечерта на Ке дьо Бийѝ срещу гарата и да чака там някакъв човек, който искал да разговаря с него и щял вместо парола да спомене името на Брадаманти. Впрочем не е чак толкова опасно. Никола сигурно се бави, защото е намерил нещо из път, също като това бельо, дето го сви оня ден от лодката на някаква перачка.
Кратуната посочи едната от дрехите, чиито знаци разшиваше Амандин; после се обърна към детето:
– Какво значи свивам?
– Значи... вземам... – отвърна детето, без да вдигне очи.
– Значи „открадвам“, малка глупачке, чу ли? Открадвам...
– Да, сестро...
– А когато човек умее да свива като Никола, винаги може да спечели... Бельото, което открадна вчера, доста ни оправи и ще ни струва само работата по заличаването на знаците, нали... майко? – добави Кратуната и се изсмя, откривайки редки и жълти като лицето й зъби.
Вдовицата дори не трепна от тази шега.
– Като стана дума да си оправим сметките, без това да ни струва нищо – добави Кратуната, – можем и от другаде да се снабдим с по нещичко. Нали знаете, от няколко дена във вилата на господин Грифон, лекаря на парижкия приют, живее един старец, а къщата е самотна, на стотина стъпки от реката, точно срещу пещите за гипс.
Вдовицата се наведе.
– Вчера Никола разправяше, че там може да се направи добър удар – продължи Кратуната. – Аз пък знам от тая сутрин, че има сигурна плячка; трябва да пратим Амандин да се поразходи наоколо, никой няма да ѝ обърне внимание; все едно, че си играе, а ще огледа всичко и ще се върне да ни разкаже какво е видяла. – Тя се обърна грубо към Амандин: – Чу ли ме?
– Да, сестро, ще отида – отговори разтреперано детето.
– Все тъй викаш: „Ще го сторя“, а нищо не вършиш, хитрушо! Като оня път, когато те накарах да вземеш сто су от касата на аниерския бакалин, докато го бях замъкнала в другия край на магазина – беше нищо и никаква работа, никой няма да заподозре едно дете. Защо не ми се подчини?
– Сестро... изплаших се... не посмях...
– Миналия ден нали посмя да откраднеш една кърпа от вързопа на уличния търговец, докато той се опитваше да пробута разни стоки в кръчмата. Той забеляза ли нещо, гъска такава?
– Сестро, ама вие ме принудихте... кърпата беше за вас; пък и това не са пари...
– Че какво, ако са?
– Бога ми!... Не е толкова лошо да вземеш кърпа, колкото да вземеш пари.
– Въпрос на чест, а? Марсиал ти втълпява тия благи мисли, нали? – присмя се Кратуната. – Всичко ще му разкажеш, предателко; ама да не си въобразяваш, че ни е страх твоят Марсиал да не ни изяде?... – Кратуната се обърна към вдовицата и добави: – Нали виждаш, майко, той няма да завърши добре... Иска да заповядва тук. Никола му е ядосан, аз също. Настройва Амандин и Франсоа срещу нас, срещу теб... Може ли да продължава така?...
– Не... – отвърна майката кратко и сурово.
– Особено откак неговата Вълчица е в Сен Лазар, направо вилнее срещу всичко живо... Наша ли е вината, че любовницата му... е в затвора? Като излезе, нека само да дойде... ще я подредя... и то добре... Нищо, че се прави на много страшна...
След кратък размисъл вдовицата каза на дъщеря си:
– Според теб може ли да се направи удар при тоя старец, дето се е настанил в къщата на лекаря?
– Да, майко...
– Че той е същински просяк!
– Да, ама е благородник.
– Благородник ли?
– Да, и има злато в кесията си, макар да излиза всеки ден пеш и да се завръща по същия начин – само с една тояга.
– Откъде знаеш дали има злато?
– Наскоро ходих до аниерската поща, да видя дали няма писмо от Тулон...
Тия думи напомниха на вдовицата на осъдения на смърт, че синът й излежава наказание в каторгата; тя сбърчи вежди и въздъхна глухо.
Кратуната продължи:
– Чаках си реда, когато влезе старецът, дето живее в къщата на лекаря; веднага го познах по бялата брада, по бялата коса, по зеленикавото лице и черните вежди. Изглежда серт... Старичък е, но трябва да е доста решителен... Той попита служителката: „Да сте получили писма от Анже за господин граф Дьо Сен Реми?“. – „Да – отвърна тя, – пристигна едно.“ – „За мен е – каза той, – ето паспорта ми.“ Докато чиновничката го проверяваше, старецът извади зелена копринена кесия, за да плати пратката. От едната страна беше малко поразшита и видях да блести злато; имаше купчинка с размерите на яйце... поне четирийсет или петдесет наполеона! – възкликна Кратуната и очите й заблестяха алчно. – А ходи като някой дрипльо. Сигурно е от ония стари скъперници, дето трупат съкровища... Хайде, майко; знаем името му, може да ни свърши работа... И ще се вмъкнем при него, след като Амандин ни съобщи дали има слуги.
Силен лай прекъсна Кратуната.
– Аха! Кучетата се обадиха – каза тя, – чули са лодка. Трябва да е или Марсиал, или Никола...
Като чу името на Марсиал, по лицето на Амандин се изписа сдържана радост. След неколкоминутно очакване, през време на което момичето следеше с нетърпелив и тревожен взор вратата, то със съжаление видя как през нея влезе Никола, бъдещият съучастник на Мряната.
Лицето на Никола бе едновременно противно и жестоко; дребен, хилав и кльощав, той сякаш изобщо не ставаше за такъв опасен и престъпен занаят. За съжаление, страхотна енергия заменяше на тоя негодник недостигащата му физическа сила.
Никола носеше върху дебелата си синя риза нещо като елек без ръкави от кафява козя кожа с дълги косми; още с влизането си той хвърли на земята един меден слитък, който с мъка бе пренесъл на рамо.
– Добра нощ, добра плячка, майко! – викна той с глух и дрезгав глас, докато пускаше товара си. – В лодката ми има още три такива слитъка, вързоп дрехи и сандък с нещо, което не знам какво е, защото не си направих труда да го отворя. Може да съм се минал... ще видим!
– Ами човекът от Ке дьо Бийѝ? – попита Кратуната, докато вдовицата гледаше безмълвно своя син.
В отговор той бръкна в джоба на панталона си и подрънка куп сребърни монети.
– Измъкнал си му всичко това?... – възкликна Кратуната.
– Не, той сам ми наброи двеста франка; а ще ми даде още осемстотин, след като... но стига!... Първо да разтоварим лодката, после ще плещим... Марсиал няма ли го?
– Не – отвърна сестрата.
– По-добре! Ще приберем плячката без него... Няма нужда да знае...
– Страх ли те е от него, пъзльо? – попита кисело Кратуната.
– Мен?... Да ме е страх?... – Той сви рамене. – Боя се да не ни издаде... това е. А да се страхувам от него... Езикът на калъчката ми е твърде остър!...
– Ха! Като го няма... се фукаш... но щом се появи, си затваряш човката.
Никола сякаш не се засегна от упрека и каза:
– Хайде, бързо! Бързо!... Към лодката... Къде е Франсоа, майко? Може да ни помогне.
– Майка го отупа и го затвори горе; ще си легне, без да вечеря – каза Кратуната.
– Хубаво, но все пак нека да помогне да разтоварим лодката, нали, майко? С него и с Кратуната набързо ще приберем всичко...
Вдовицата посочи с пръст тавана. Кратуната разбра и се качи да доведе Франсоа.
След завръщането на Никола мрачното лице на старата Марсиал бе просветнало малко; обичаше го повече от Кратуната и все пак не толкова, колкото сина, дето бе в Тулон; както обичаше да казва... майчинската любов на това жестоко създание растеше заедно
с престъпните наклонности на рожбите й.
С това отвратително предпочитание може да бъде обяснена липсата на привързаност у вдовицата към двете по-малки деца, които не проявяваха склонност да вършат зло, и дълбоката й омраза към най-големия, Марсиал, който, макар да не водеше безупречен живот, можеше да бъде сметнат за безкрайно почтен човек в сравнение с Никола, с Кратуната или с другия брат – каторжника от Тулон.
– Къде върлува нощес? – обърна се вдовицата към Никола.
– Като се връщах от Ке дьо Бийѝ, където се видях с големеца, с когото имах среща тая вечер, мярнах край Моста на инвалидите едно вързано там корабче. Беше тъмно; рекох си: „В кабината не свети... хората явно са на брега... Ще се кача... Ако се натъкна на някой хитрец, ще го помоля да ми услужи с въже, уж за да си потегна греблото“... Вмъкнах се в кабината... нямаше никой... Тогава награбих каквото можах  – парцали, един голям сандък и четири медни слитъка от палубата; върнах се втори път, корабчето беше натоварено с мед и желязо. А, ето ги Франсоа и Кратуната: бързо към лодката!... Ей, я се поразтичай малко!... Амандин, ти ще вземеш парцалите... Щом човек още не е тръгнал на лов... трябва да помага поне при пренасянето...
Останала сама, вдовицата се зае да приготви вечеря за всички, постави на масата чаши, бутилки, порцеланови чинии и сребърни прибори.
Тъкмо бе завършила приготовленията, когато децата й се върнаха с товара.
Тежестта на двата медни слитъка притискаше тъй раменете на малкия Франсоа, че сякаш щеше да го смачка; Амандин бе почти изчезнала под купчината откраднати дрехи, които носеше върху главата си; най-сетне, подпомогнат от Кратуната, Никола мъкнеше сандъка от нелакирано дърво, върху който бе поставен четвъртият меден слитък.
– Сандъка, сандъка!... Да счупим сандъка! – възкликна Кратуната с диво нетърпение.
Медните слитъци бяха захвърлени на пода.
Никола изкара из пояса си здравата желязна брадвичка, с която не се разделяше, и пъхна отстрието й под капака на сложения насред кухнята сандък, за да го открехне.
Мъждивата червеникава светлина на огнището озаряваше тия обирнически действия; навън вятърът фучеше все по-силно.
Все така облечен с козята кожа, приклекналият до сандъка Никола се мъчеше да го разбие и сипеше отвратителни ругатни, тъй като дебелият капак отказваше да поддаде въпреки силните напъни.
С пламнали от алчност очи и поруменели от крадливо вълнение страни, коленичилата върху сандъка Кратуна го притискаше с цялата си тежест, за да го направи по-устойчив под напора на инструмента.
Застанала от другата страна на масата, извисила се в цял ръст, вдовицата също се бе привела над откраднатото, а зениците й лъщяха хищно.
Жестоко, ала, за жалост, твърде човешко явление. И двете деца, чиято добра природа тъй често се бе преборвала с ужасното влияние на гнусната поквара в този дом – и тия деца бяха забравили задръжките и страховете си и се поддаваха на непреодолимо, съдбоносно любопитство...
Притиснати един до друг, с блеснали очи, задъхани, Франсоа и Амандин също бързаха да научат какво е съдържанието на сандъка и не по-малко от другите се дразнеха от бавния начин, по който Никола извършваше този взлом.
Най-сетне капакът бе изтръгнат.
– А!... – възкликна в един глас семейството, затаило дъх от радост.
И всички – и майката, и момиченцето – се спуснаха, нахвърлиха се с див възторг върху продънения сандък. Вероятно изпратен от Париж до някой крайбрежен градски търговец, той съдържаше множество парчета плат, които биха представлявали интерес за всяка жена.
– Никола не се е минал! – възкликна Кратуната и разви парче вълнен муселин.
– Не – заяви и разбойникът, като на свой ред разопакова един вързоп с шалове, – не съм се старал напразно...
– Ами тоя плат... ще се продава като топъл хляб... – рече вдовицата, която също бе бръкнала в сандъка.
– Пласьорката на Червеноръкия от улица Тампл ще купи платовете – добави Никола, – а старият Мику, дето дава стаи под наем в квартал Сент Оноре, ще настани бакъра.
– Амандин – промълви тихо Франсоа, за да го чуе сестричката му, – колко хубаво ще ти стои някоя от тия красиви копринени кърпи, дето ги държи Никола... ако си я вържеш около врата!...
– И в косата ще стои добре – съгласи се възхитено момичето.
– Трябва да се признае, че си имал късмет, като си се качил на това корабче, Никола – каза Кратуната. – Я гледай какво става!...
Извадих и големи шалове... три... истинска коприна... Мамо, гледай!...
– Старата Бюрет ще даде най-малко петстотин франка за тия неща – каза вдовицата, след като огледа придирчиво всичко.

Йожен Сю  - „Парижките потайности“

В една студена и дъждовна вечер на тринайсети декември 1838 година мъж с атлетично телосложение и поовехтели дрехи мина по Понт-о-Шанж и навлезе в заплетените, тъмни и тесни улици на Сите, които се кръстосват между Съдебната палата и „Нотр Дам“.
Кварталът около Съдебната палата, не особено обширен и подложен на строго наблюдение, въпреки всичко служи за приют и място за срещи на парижките злосторници. Странно явление, може би прокоба – безпощадното учреждение, което изпраща тия престъпници в затвора, на каторга или на ешафода, сякаш ги привлича неудържимо!
И тъй, през тази нощ вятърът фучеше из забутаните улички на неприветливия квартал; бледата, мъждива светлина на люшкащите се от въздушното течение фенери блещукаше, отразена от черните вади, които се стичаха по мръсните павета.
Оскъдни прозорци зееха без стъкла в прогнилите си рамки по калножълтите стени на къщите. Тъмни, вонящи входове водеха към още по-тъмни и вонящи стълбища, тъй стръмни, че за да ги изкачи, човек трябваше като в кладенец да се хваща за въжета, прикрепени към стените с железни скоби.
В партерите на някои от тия къщи се помещаваха въглищарски дюкянчета, карантиджийници и евтини месарници.
Колкото и жалка да бе стоката им, почти всички търговци бяха укрепили окаяните си витрини с железни решетки, за да ги предпазят от смелите набези на крадците в района.
Споменатият мъж забави ход, когато навлезе в улица Фев, която бе по средата на Сите; явно се чувстваше в свои води.
Нощта бе непрогледна, дъждът се лееше като из ведро, силни пориви на вятъра шибаха фасадите със струите му.
В далечината часовникът на Съдебната палата отмери десет.
Някакви жени, скрити в мрачни сводести проходи, дълбоки като пещери, припяваха полугласно известни сред простолюдието песнички.
Едно от тези създания, изглежда, се стори познато на нашия човек; той се спря и го улови за ръката.
– Добра вечер, Баскачо.
Това прозвище му бе останало от каторгата.
– Значи си ти, Певачке – рече мъжът с вехтите дрехи. – Ще черпиш една парцуца, че инак ще ми затанцуваш без цигулка!
– Нямам пари – отвърна разтреперана жената; всички в квартала се бояха от този човек.
–Ако в кесията ти има въздух, вещицата от свърталището ще ти даде на почек, вдъхваш доверие.
– Боже, че нали й дължа пари за дрехите, дето са на мене...
– Ха, увърташ, така ли? – извика Баскача и нанесе наслуки в тъмното такъв удар на клетницата, че тя изпищя от болка. – Само толкоз, мойто момиче. Да си знаеш...
Едва изрекъл тия думи, разбойникът изруга грубо:
– Нещо ме убоде по лапата! Ти май ме одра с ножиците си.
И разгневен се спусна в тъмния вход, за да настигне Певачката.
– Не се приближавай или ще ти избода зъркелите с моите косачки – промълви тя решително. – Нищо не съм ти сторила, защо ме биеш?
– Ей сега ще ти кажа – викна злодеят, който продължаваше да настъпва в мрака. – Спипах те! Сега ще затанцуваш! – рече той, когато усети нечия тънка и изящна китка в широките си груби длани.
– Ти ще затанцуваш! – отекна мъжки глас.
– Я, мъж! Ти ли си, Червеноръки? Отговори и не стискай толкова силно... в твоя вход съм... сигурно си ти...
– Не е Червеноръкия – отвърна гласът.
– Е, щом не е приятел, ще пръснем боя по земята  – извика Баскача. – На кого е тая лапичка, дето съм я хванал?
– Ето ти още една.
Под гладката и мека кожа на ръката, която внезапно го сграбчи за гърлото, Баскача усети натиска на железни жили и мускули.
Певачката се бе притаила в дъното на входа и пъргаво бе изкачила няколко стъпала; тя се спря за миг и извика на неизвестния си защитник:
– Благодаря ви, че ми помагате, господине! Баскача ме удари, задето не исках да го черпя ракия. Върнах си, но какво мога да му сторя с моите ножички!? Сега няма страшно, оставете го, но внимавайте – това е Баскача.
Този мъж наистина бе наплашил хората.
– Не ме ли чувате? Казвам ви, че това е Баскача!  – повтори Певачката.
– Аз пък не съм от треперливите влъхви – каза непознатият.
Сетне настана тишина.
Няколко мига се чуваше само шум от безпощадна борба.
– Ама ти да не искаш да те отпаса? – възкликна разбойникът и се напъна да се откопчи от своя противник, който се бе оказал необикновено як. – Добре, тогава ще платиш и за Певачката, и за себе си – процеди той през зъби.
– Ще ти платя с юмруците си – отвърна непознатият.
– Да ми пуснеш гушата, че ще ти отхапя носа – изрече задъхано Баскача.
– Носът ми е малък, мой човек, а и ти недовиждаш!
– Ами тогава ела под светника.
– Хайде – съгласи се непознатият, – тъкмо ще си видим цвета на очите.
Той се хвърли към Баскача, без да пуска шията му, и го избута до вратата, а после на едва озарената от фенера улица.
Разбойникът залитна, но се съвзе и налетя разярен върху непознатия, чието стройно и изящно тяло не издаваше ни най-малко проявената от него невероятна сила.
Въпреки атлетичното си телосложение и всепризнатото си умение в оня особен вид бой, наречен френски бокс, този път Баскача, както се казва, си намери майстора.
Непознатият му подложи крак с изумителна ловкост и го събори на два пъти.
Не желаейки да признае все още превъзходството на своя съперник, Баскача нападна отново, като ръмжеше гневно.
Тогава защитникът на Певачката внезапно смени тактиката и нанесе върху главата на разбойника безброй бързи юмручни удари, а пестниците му сякаш бяха железни.
Тия удари, които биха събудили завист и уважение дори у Джак Търнър, един от най-знаменитите лондонски боксьори, до такава степен се разминаваха с правилата на френския бокс, че Баскача бе двойно замаян от тях; за трети път разбойникът се строполи като вол върху настилката и промълви:
– Тоя път ме изяде с парцалите.
– Щом се предава, пощадете го, смилете се над него! – помоли Певачката, която се бе решила по време на схватката да излезе от входа на Червеноръкия.
После продължи учудено:
– Ама кой сте вие? От улица Сент Елоа до „Нотр Дам“ никой освен Даскала не може да победи Баскача. Много ви благодаря, господине. Ако не бяхте вие, той щеше да ме пребие.
Вместо да отговори на жената, непознатият внимателно се вслушваше в гласа й.
Досега в ушите му не бе звучал тъй нежен, тъй сладък и звънък гласец; той се опита да разгледа чертите на Певачката; не успя, мракът бе твърде гъст, а светлината на фенера – твърде слаба.
След като полежа няколко минути неподвижно, Баскача размърда крака и ръце и се понадигна.
– Внимавайте! – извика Певачката, шмугна се отново във входа и дръпна своя покровител за ръката. – Внимавайте, той може да поиска да си го върне!
– Бъди спокойна, моето момиче! Ако иска още, аз съм на разположение.
Разбойникът чу тия думи.
– Чутурата ми е като след махмурлук – рече той на непознатия. – За днес ми стига, не ща повече. Друг път може пак, стига да ми паднеш.
– Не си ли доволен? Оплакваш ли се?  – викна заплашително непознатият. – Да не би да съм те нещо прекарал?
– Не, не, не се оплаквам; ти си момък, който знае как да си играе козовете – отвърна разбойникът неохотно, но с онова страхопочитание, което физическата сила неизменно поражда у подобни люде. – Добре ми сви перките. Досега никой не може да се похвали,
че ме е застъпвал тъй, освен Даскала, който е в състояние да схруска трима Алкиди на закуска.
– Е, и сега?
– Сега ли?... Ами просто си намерих майстора, това е. И ти ще си намериш твоя рано или късно... Всеки си намира майстора... Ако не човек, ще е големият тарикат, както казват чернокапците.
Едно е вярно – щом успя да повалиш Баскача, можеш да вилнееш из Сите. Всички леки момичета ще ти бъдат робини, вещери и вещици ще се боят от тебе и ще ти дават на вересия. Хубава работа! Що за човек си?... Траскаш арго, сякаш си от нашите. Ако си обирник, няма да се разберем. Баскал съм, вярно е. Като ми се дигне кръвта в главата, притъмнява ми и удрям... Но съм си платил за баскането, петнайсет години бях на топло. Моята свърши, сдържавите вече не ме търсят и никога не съм обирал, питай Певачката.
– Вярно, той не е крадец – съгласи се тя.
– Тогава ела да пием по една парцуца и да се опознаем – предложи непознатият. – Стига сме се разправяли.
– Ти си почтен... Майстор си, признавам го, бива те в ударите... Особено тоя пердах накрая... Гръм да ме тресне, биваше си го! Все едно, че ме млатеше с ковашки чук. Туй ще е нова игра... Трябва да ми покажеш.
– Можем да почнем когато поискаш.
– Ей, да се разберем, само не на мене, мен не ме барай! Още ми се вие свят. Ама ти сигурно познаваш Червеноръкия, щом беше в неговия вход?
– Червеноръкия ли? – учуди се непознатият. – Не знам за какво говориш. Сигурно в тая къща не живее само Червеноръкия?
– Напротив, човече... Червеноръкия хич не обича да му се пречкат чужди хора – усмихна се някак особено Баскача...
– Ами да е жив и здрав! – рече непознатият, който явно желаеше да прекрати тоя разговор. – Не познавам нито Червеноръкия, нито Черноръкия. Валеше и влязох за малко в тоя вход, за да се скрия – ти се хвърли да пердашиш това нещастно момиче, аз опердаших теб, това е всичко.
– Истина е, пък и не ме засягат твоите работи. Ония, които имат нужда от Червеноръкия, не ходят да се хвалят нагоре-надолу. Точка по въпроса.
Той се обърна към Певачката:
– Какво пък, ти си добро момиче. Аз те цапардосах, ти ме перна с ножиците  – честна игра. Хубаво постъпи, като не насъска тоя хубостник срещу мен, когато взех да се помайвам. Ще дойдеш да пийнеш с нас! Господинът плаща. Всъщност я чуй, приятел – обърна се той към непознатия, – вместо да смъркаме парцуца, защо не идем да се подплатим при вещицата в „Белия заек“: тая кръчма е добро свърталище.
– Дадено, плащам вечерята. Ще дойдеш ли, Певачке? – попита непознатият.
– О, бях много гладна! – отвърна тя. – Ама като гледам побоища, ми се отщява.
– Хайде, хайде! Като вкусиш, ще ти се прияде – рече Баскача. – Пък и в „Белия заек“ готвят добре.
Тримата се отправиха към кръчмата в пълно разбирателство. По време на схватката между Баскача и непознатия един много едър въглищар, стаен в съседен вход, бе следил разтревожено развоя на събитията, макар, както видяхме, да не се намеси в полза на нито един от двамата противници.
Когато непознатият, Баскача и Певачката поеха към кръчмата, въглищарят ги последва.
Разбойникът и Певачката влязоха първи в свърталището; непознатият вървеше малко по-назад и изведнъж въглищарят го доближи и му подхвърли на английски с почтителен укор:
– Внимавайте, господарю!
Непознатият сви рамене и продължи след своите нови познати.
Въглищарят остана до входа на гостилницата; заслушваше се внимателно и от време на време надничаше през една дупчица в бялото мазило, с което неизменно се баданосваха отвътре прозорците на подобни бърлоги.

 

Йожен Сю  - „Парижките потайности“, втори том

След като помълча, вдовицата на осъдения на смърт каза на дъщеря си:
– Иди за дърва; тази нощ ще приберем дърварника... като се върнат Никола и Марсиал.
– И Марсиал? Значи, и на него искате да кажете, че...
– Донеси дърва! – прекъсна я грубо вдовицата.
Свикнала да се подчинява на тази желязна воля, дъщерята запали един фенер и излезе.
Когато отвори вратата, вътре сякаш нахлу тъмната нощ заедно с пропукващите под напора на виещия вятър тополи, с дрънченето на веригите, придържащи лодките, с бученето на реката.
Тия звуци бяха изпълнени с тъга.
По време на предходното действие дълбоко развълнуваната от бедите на Франсоа Амандин – тя го обичаше много – не бе посмяла нито да вдигне очи, нито да изтрие сълзите, които капеха по коленете й. Сдържаните ридания я задушаваха, тя се опитваше да заглуши дори биенето на тръпнещото си от страх сърце.
Сълзите замъгляваха очите й. В старанието си бързо да разшие знаците на ризата, която държеше, се бе порязала с ножиците; раната кървеше обилно, но клетото дете мислеше не толкова за своята болка, колкото за очакващото го наказание, задето е изцапало дрехата с кръвта си. За щастие, вдовицата се бе умислила и не забеляза нищо.
Кратуната се върна с цял кош дърва. Майка й я погледна и тя кимна утвърдително.
Това означаваше, че от земята наистина се подава кракът на мъртвеца...
Вдовицата стисна устни и продължи работата си, само иглата й сякаш започна да се движи по-бързо.
Кратуната разпали огъня, надзърна във врящата в огнището тенджера и седна отново до майка си.
– Никола още го няма! – рече тя. – Дано тазсутрешната старица не го е натопила в някоя лоша работа, като му каза да се срещне с някакъв големец, който бил пратен от Брадаманти. Имаше доста потаен вид; не искаше да дава обяснения, не каза името си, нито откъде идва.
Вдовицата сви рамене.
– Според вас няма ли опасност за Никола, майко? Всъщност може и да сте права... Старицата му заръча да бъде в седем вечерта на Ке дьо Бийѝ срещу гарата и да чака там някакъв човек, който искал да разговаря с него и щял вместо парола да спомене името на Брадаманти. Впрочем не е чак толкова опасно. Никола сигурно се бави, защото е намерил нещо из път, също като това бельо, дето го сви оня ден от лодката на някаква перачка.
Кратуната посочи едната от дрехите, чиито знаци разшиваше Амандин; после се обърна към детето:
– Какво значи свивам?
– Значи... вземам... – отвърна детето, без да вдигне очи.
– Значи „открадвам“, малка глупачке, чу ли? Открадвам...
– Да, сестро...
– А когато човек умее да свива като Никола, винаги може да спечели... Бельото, което открадна вчера, доста ни оправи и ще ни струва само работата по заличаването на знаците, нали... майко? – добави Кратуната и се изсмя, откривайки редки и жълти като лицето й зъби.
Вдовицата дори не трепна от тази шега.
– Като стана дума да си оправим сметките, без това да ни струва нищо – добави Кратуната, – можем и от другаде да се снабдим с по нещичко. Нали знаете, от няколко дена във вилата на господин Грифон, лекаря на парижкия приют, живее един старец, а къщата е самотна, на стотина стъпки от реката, точно срещу пещите за гипс.
Вдовицата се наведе.
– Вчера Никола разправяше, че там може да се направи добър удар – продължи Кратуната. – Аз пък знам от тая сутрин, че има сигурна плячка; трябва да пратим Амандин да се поразходи наоколо, никой няма да ѝ обърне внимание; все едно, че си играе, а ще огледа всичко и ще се върне да ни разкаже какво е видяла. – Тя се обърна грубо към Амандин: – Чу ли ме?
– Да, сестро, ще отида – отговори разтреперано детето.
– Все тъй викаш: „Ще го сторя“, а нищо не вършиш, хитрушо! Като оня път, когато те накарах да вземеш сто су от касата на аниерския бакалин, докато го бях замъкнала в другия край на магазина – беше нищо и никаква работа, никой няма да заподозре едно дете. Защо не ми се подчини?
– Сестро... изплаших се... не посмях...
– Миналия ден нали посмя да откраднеш една кърпа от вързопа на уличния търговец, докато той се опитваше да пробута разни стоки в кръчмата. Той забеляза ли нещо, гъска такава?
– Сестро, ама вие ме принудихте... кърпата беше за вас; пък и това не са пари...
– Че какво, ако са?
– Бога ми!... Не е толкова лошо да вземеш кърпа, колкото да вземеш пари.
– Въпрос на чест, а? Марсиал ти втълпява тия благи мисли, нали? – присмя се Кратуната. – Всичко ще му разкажеш, предателко; ама да не си въобразяваш, че ни е страх твоят Марсиал да не ни изяде?... – Кратуната се обърна към вдовицата и добави: – Нали виждаш, майко, той няма да завърши добре... Иска да заповядва тук. Никола му е ядосан, аз също. Настройва Амандин и Франсоа срещу нас, срещу теб... Може ли да продължава така?...
– Не... – отвърна майката кратко и сурово.
– Особено откак неговата Вълчица е в Сен Лазар, направо вилнее срещу всичко живо... Наша ли е вината, че любовницата му... е в затвора? Като излезе, нека само да дойде... ще я подредя... и то добре... Нищо, че се прави на много страшна...
След кратък размисъл вдовицата каза на дъщеря си:
– Според теб може ли да се направи удар при тоя старец, дето се е настанил в къщата на лекаря?
– Да, майко...
– Че той е същински просяк!
– Да, ама е благородник.
– Благородник ли?
– Да, и има злато в кесията си, макар да излиза всеки ден пеш и да се завръща по същия начин – само с една тояга.
– Откъде знаеш дали има злато?
– Наскоро ходих до аниерската поща, да видя дали няма писмо от Тулон...
Тия думи напомниха на вдовицата на осъдения на смърт, че синът й излежава наказание в каторгата; тя сбърчи вежди и въздъхна глухо.
Кратуната продължи:
– Чаках си реда, когато влезе старецът, дето живее в къщата на лекаря; веднага го познах по бялата брада, по бялата коса, по зеленикавото лице и черните вежди. Изглежда серт... Старичък е, но трябва да е доста решителен... Той попита служителката: „Да сте получили писма от Анже за господин граф Дьо Сен Реми?“. – „Да – отвърна тя, – пристигна едно.“ – „За мен е – каза той, – ето паспорта ми.“ Докато чиновничката го проверяваше, старецът извади зелена копринена кесия, за да плати пратката. От едната страна беше малко поразшита и видях да блести злато; имаше купчинка с размерите на яйце... поне четирийсет или петдесет наполеона! – възкликна Кратуната и очите й заблестяха алчно. – А ходи като някой дрипльо. Сигурно е от ония стари скъперници, дето трупат съкровища... Хайде, майко; знаем името му, може да ни свърши работа... И ще се вмъкнем при него, след като Амандин ни съобщи дали има слуги.
Силен лай прекъсна Кратуната.
– Аха! Кучетата се обадиха – каза тя, – чули са лодка. Трябва да е или Марсиал, или Никола...
Като чу името на Марсиал, по лицето на Амандин се изписа сдържана радост. След неколкоминутно очакване, през време на което момичето следеше с нетърпелив и тревожен взор вратата, то със съжаление видя как през нея влезе Никола, бъдещият съучастник на Мряната.
Лицето на Никола бе едновременно противно и жестоко; дребен, хилав и кльощав, той сякаш изобщо не ставаше за такъв опасен и престъпен занаят. За съжаление, страхотна енергия заменяше на тоя негодник недостигащата му физическа сила.
Никола носеше върху дебелата си синя риза нещо като елек без ръкави от кафява козя кожа с дълги косми; още с влизането си той хвърли на земята един меден слитък, който с мъка бе пренесъл на рамо.
– Добра нощ, добра плячка, майко! – викна той с глух и дрезгав глас, докато пускаше товара си. – В лодката ми има още три такива слитъка, вързоп дрехи и сандък с нещо, което не знам какво е, защото не си направих труда да го отворя. Може да съм се минал... ще видим!
– Ами човекът от Ке дьо Бийѝ? – попита Кратуната, докато вдовицата гледаше безмълвно своя син.
В отговор той бръкна в джоба на панталона си и подрънка куп сребърни монети.
– Измъкнал си му всичко това?... – възкликна Кратуната.
– Не, той сам ми наброи двеста франка; а ще ми даде още осемстотин, след като... но стига!... Първо да разтоварим лодката, после ще плещим... Марсиал няма ли го?
– Не – отвърна сестрата.
– По-добре! Ще приберем плячката без него... Няма нужда да знае...
– Страх ли те е от него, пъзльо? – попита кисело Кратуната.
– Мен?... Да ме е страх?... – Той сви рамене. – Боя се да не ни издаде... това е. А да се страхувам от него... Езикът на калъчката ми е твърде остър!...
– Ха! Като го няма... се фукаш... но щом се появи, си затваряш човката.
Никола сякаш не се засегна от упрека и каза:
– Хайде, бързо! Бързо!... Към лодката... Къде е Франсоа, майко? Може да ни помогне.
– Майка го отупа и го затвори горе; ще си легне, без да вечеря – каза Кратуната.
– Хубаво, но все пак нека да помогне да разтоварим лодката, нали, майко? С него и с Кратуната набързо ще приберем всичко...
Вдовицата посочи с пръст тавана. Кратуната разбра и се качи да доведе Франсоа.
След завръщането на Никола мрачното лице на старата Марсиал бе просветнало малко; обичаше го повече от Кратуната и все пак не толкова, колкото сина, дето бе в Тулон; както обичаше да казва... майчинската любов на това жестоко създание растеше заедно
с престъпните наклонности на рожбите й.
С това отвратително предпочитание може да бъде обяснена липсата на привързаност у вдовицата към двете по-малки деца, които не проявяваха склонност да вършат зло, и дълбоката й омраза към най-големия, Марсиал, който, макар да не водеше безупречен живот, можеше да бъде сметнат за безкрайно почтен човек в сравнение с Никола, с Кратуната или с другия брат – каторжника от Тулон.
– Къде върлува нощес? – обърна се вдовицата към Никола.
– Като се връщах от Ке дьо Бийѝ, където се видях с големеца, с когото имах среща тая вечер, мярнах край Моста на инвалидите едно вързано там корабче. Беше тъмно; рекох си: „В кабината не свети... хората явно са на брега... Ще се кача... Ако се натъкна на някой хитрец, ще го помоля да ми услужи с въже, уж за да си потегна греблото“... Вмъкнах се в кабината... нямаше никой... Тогава награбих каквото можах  – парцали, един голям сандък и четири медни слитъка от палубата; върнах се втори път, корабчето беше натоварено с мед и желязо. А, ето ги Франсоа и Кратуната: бързо към лодката!... Ей, я се поразтичай малко!... Амандин, ти ще вземеш парцалите... Щом човек още не е тръгнал на лов... трябва да помага поне при пренасянето...
Останала сама, вдовицата се зае да приготви вечеря за всички, постави на масата чаши, бутилки, порцеланови чинии и сребърни прибори.
Тъкмо бе завършила приготовленията, когато децата й се върнаха с товара.
Тежестта на двата медни слитъка притискаше тъй раменете на малкия Франсоа, че сякаш щеше да го смачка; Амандин бе почти изчезнала под купчината откраднати дрехи, които носеше върху главата си; най-сетне, подпомогнат от Кратуната, Никола мъкнеше сандъка от нелакирано дърво, върху който бе поставен четвъртият меден слитък.
– Сандъка, сандъка!... Да счупим сандъка! – възкликна Кратуната с диво нетърпение.
Медните слитъци бяха захвърлени на пода.
Никола изкара из пояса си здравата желязна брадвичка, с която не се разделяше, и пъхна отстрието й под капака на сложения насред кухнята сандък, за да го открехне.
Мъждивата червеникава светлина на огнището озаряваше тия обирнически действия; навън вятърът фучеше все по-силно.
Все така облечен с козята кожа, приклекналият до сандъка Никола се мъчеше да го разбие и сипеше отвратителни ругатни, тъй като дебелият капак отказваше да поддаде въпреки силните напъни.
С пламнали от алчност очи и поруменели от крадливо вълнение страни, коленичилата върху сандъка Кратуна го притискаше с цялата си тежест, за да го направи по-устойчив под напора на инструмента.
Застанала от другата страна на масата, извисила се в цял ръст, вдовицата също се бе привела над откраднатото, а зениците й лъщяха хищно.
Жестоко, ала, за жалост, твърде човешко явление. И двете деца, чиято добра природа тъй често се бе преборвала с ужасното влияние на гнусната поквара в този дом – и тия деца бяха забравили задръжките и страховете си и се поддаваха на непреодолимо, съдбоносно любопитство...
Притиснати един до друг, с блеснали очи, задъхани, Франсоа и Амандин също бързаха да научат какво е съдържанието на сандъка и не по-малко от другите се дразнеха от бавния начин, по който Никола извършваше този взлом.
Най-сетне капакът бе изтръгнат.
– А!... – възкликна в един глас семейството, затаило дъх от радост.
И всички – и майката, и момиченцето – се спуснаха, нахвърлиха се с див възторг върху продънения сандък. Вероятно изпратен от Париж до някой крайбрежен градски търговец, той съдържаше множество парчета плат, които биха представлявали интерес за всяка жена.
– Никола не се е минал! – възкликна Кратуната и разви парче вълнен муселин.
– Не – заяви и разбойникът, като на свой ред разопакова един вързоп с шалове, – не съм се старал напразно...
– Ами тоя плат... ще се продава като топъл хляб... – рече вдовицата, която също бе бръкнала в сандъка.
– Пласьорката на Червеноръкия от улица Тампл ще купи платовете – добави Никола, – а старият Мику, дето дава стаи под наем в квартал Сент Оноре, ще настани бакъра.
– Амандин – промълви тихо Франсоа, за да го чуе сестричката му, – колко хубаво ще ти стои някоя от тия красиви копринени кърпи, дето ги държи Никола... ако си я вържеш около врата!...
– И в косата ще стои добре – съгласи се възхитено момичето.
– Трябва да се признае, че си имал късмет, като си се качил на това корабче, Никола – каза Кратуната. – Я гледай какво става!...
Извадих и големи шалове... три... истинска коприна... Мамо, гледай!...
– Старата Бюрет ще даде най-малко петстотин франка за тия неща – каза вдовицата, след като огледа придирчиво всичко.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, разбираме Ви, но засега не се предвижда издание с твърди корици. Както се досещате, това би оскъпило книгата твърде много. Поздрави и благодарности за споделеното мнение!
Здравейте! Ще я има ли и с твърди корици? Книгата е доста обемна и меките корици много бързо се съсипват. Благодаря предварително за отговора!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-376-6
Купи
Цена
30.00 лв.
(40.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени