Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Копринената буба
Печатно издание
ISBN
978-619-150-445-9
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-446-6
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (10)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/213
Тегло
510 гр.
Страници
496
Превод
Надя Баева
Дата на издаване
27 октомври 2014

Копринената буба

Когато писателят Оуен Куайн изчезва, съпругата му се обръща за помощ към частния детектив Корморан Страйк. В началото тя решава, че мъжът й се е уединил някъде за известно време – нещо, което се е случвало и друг път, и умолява Страйк да го открие и върне у дома.

В процеса на разследване на повърхността изплуват не една и две възможни причини за изчезването на Куайн, макар жена му да не ги осъзнава. Писателят току-що е завършил ръкопис, който прелива от отблъскващи портрети на негови познати. Оказва се, че евентуалното му публикуване би могло да съсипе живота на мнозина и че не са малко хората, способни да се „разплатят“ за това. После намират Куайн брутално убит при странни обстоятелства и това поставя началото на яростна надпревара с времето с цел издирване на безмилостния престъпник и разкриване на мотивите за деянието.

Неустоимо криминале с обрати на всяка страница, „Копринената буба“ е втората поред книга от възторжено посрещнатата криминална поредица на Робърт Галбрейт с главни действащи лица детектив Страйк и неговата находчива асистентка Робин.

Динамичен, напрегнат трилър... Робърт Галбрейт се откроява като най-свежото и предизвикателно перо в този жанр: романът е отчасти твърд, донякъде сатиричен, малко язвителен... Останалото е романтика.
Уолстрийт Джърнал

Още един обсебващ детективски роман, в който звездата на Корморан Страйк изгрява за втори път. Роман, който наследява заслужено миналогодишния хит „Зовът на кукувицата“. Наситен с проницателни наблюдения и хапливо остроумие, „Копринената буба” ангажира вниманието с чудесния си ритъм, интрига, персонажи.
Пийпъл

За автора

Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг, авторка на знаменитата поредица за Хари Потър и на романа „Вакантен пост”.

Откъс

Робърт Галбрейт - „Копринената буба“

Метрото вече се изпълваше с хора. Типичните физиономии за понеделник сутрин: умърлушени, измъчени, мобилизирани, неприветливи. Страйк си намери място срещу млада блондинка с подпухнали очи, чиято глава постоянно се килваше настрани, щом задремеше. Всеки път се стряскаше, изпънала гръб, и панически се втренчваше в размазаните букви на станциите да не би да е пропуснала спирката си.
Влакът тракаше шумно и бързо отвеждаше Страйк към мизерните му две стаички и половина под покрив с лоша изолация, наричани от него дом. В дълбините на умората си, заобиколен от тези безизразни като на овце лица, той се улови, че разсъждава за случайността, довела до появата на всички тях на бял свят. Всяко раждане, погледнато обективно, си беше, чисто и просто, шанс. При сто милиона сперматозоида, блуждаещи сляпо в тъмата, вероятността да бъде създаден тъкмо този човек бе стъписващо нищожна. Колко ли от пътуващите с метрото бяха запланувани, почуди се той със замаяна от изтощение глава. И колко като него бяха инциденти?
В началното училище имаше съученичка с яркочервено петно на лицето и Страйк винаги бе усещал тайно родство с нея, защото и двамата носеха от самото си раждане и не по своя вина нещо, безвъзвратно отличаващо ги от останалите. Те не успяваха да видят разликата, но всички други я виждаха и бяха достатъчно невъзпитани да им я натякват. Случаите, в които непознати биваха заинтригувани от него, което като петгодишен той си обясняваше със своята уникалност, се дължаха, както осъзна по-късно, на факта, че го възприемаха като плод от детеродния орган на прочут певец, доказателство за кратката забежка на тази знаменитост. Страйк се бе срещал с биологичния си баща само два пъти.
Беше нужен ДНК тест, та Джони Рокъби да признае бащинство. Доминик Кълпепър беше ходещо въплъщение на нездравото любопитство и предразсъдъци, с каквито Страйк се сблъскваше при много редките вече случаи, когато някой свързваше навъсения бивш войник със застаряващия рок идол. Мисълта им веднага скачаше към доверителни фондове и щедри суми, към частни самолети и ВИП зали, към мултимилионерско изобилие. Заинтригувани от скромния начин на живот на Страйк и убийственото му работно време, те се запитваха: какво ли бе сторил Страйк, та да отблъсне баща си? Дали не имитираше бедност, за да измъкне повече пари от Рокъби? Какво бе сторил с милионите, които нямаше как майка му да не е гушнала от богатия си любовник?
В такива моменти Страйк си припомняше с носталгия армията, анонимността на военната кариера, където миналото и произходът ти почти за нищо не се брояха, защото важна бе способността да си вършиш работата. Когато беше в Отдела за специални разследвания, най-личният въпрос, който му бе отправян, бе дали би повторил странното съчетание от имена, с което го бе насадила неговата екстравагантна и неконвенционална майка.
Движението по Чаринг Крос Роуд вече бе станало натоварено, когато Страйк излезе от метрото. Настъпваше ноемврийското утро, сиво и унило, пълно с блуждаещи сенки. Зави по Денмарк Стрийт напълно изцеден и грохнал, с надеждата за кратка дрямка преди появата на следващия му клиент в девет и половина. Помаха на момичето от магазина за китари, с което често изпушваха заедно по цигара на улицата, и си отвори черната входна врата до „Бар кафе 12“, след което заизкачва металното стълбище, виещо се около клетката на повредения асансьор. Мина покрай вратата на графичния дизайнер на първия етаж, покрай стъклената врата на собствения си офис на втория етаж и стигна до третия с най-малката площадка, където сега бе домът му.
Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина. Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк Стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.
Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.
Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден. Някой чукаше на вратата му.
– Прощавай, Корморан, много съжалявам...
Сътрудничката му, висока, млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението й премина в ужасено.
– Добре ли си?
– Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.
– Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...
– По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...
– И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних й, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.
Страйк се прозя и потърка очи.
– Пет минути. Виж там, поднеси им чай.
След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.
– Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.
Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата.
Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда й.
– Добро утро, Уилям – каза Страйк.
– А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.
– Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.
– Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.
– Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.
Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.
– Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.
Страйк сякаш изобщо не го чу.
– Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той неугледно облечената жена на канапето.
– Става дума за съпруга ми...
– Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.
– ...вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз й отговорих, че ще почакам.
– Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.
– Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.
– Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.
Отново се върна в предния кабинет.
– Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.
– Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...
– Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.
Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.
– Как смеете...
– В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.
– Не сте приключили...
– С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.
– Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.
Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.
– Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.
Тя стори каквото й поръча.
– Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.
– Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.
Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.
– Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.
– Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. – Така е.
Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.
– Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?
– Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.
– От колко време го няма? – попита Страйк и механично се пресегна за бележник.
– От десет дни – отвърна Лионора.
– Бяхте ли в полицията?
– Не ми трябва полицията – отвърна нетърпеливо, сякаш й беше дошло до гуша да го обяснява на хората. – Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател – добави, сякаш това обясняваше всичко.
– И преди ли е изчезвал?
– Емоционален е – каза тя с унило изражение. – Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...
– Орландо? – повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.
Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното й палто нямаше вид да може да му купи билет до там.
– Орландо, дъщеря ни – поясни Лионора. – Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.
На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.
– Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?
След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:
– Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни – повтори тя – и той ни е нужен у дома.
На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността й подсказваше.
– Ако опира до едно телефонно обаждане – внимателно рече той, – нямате ли приятелка, или...
– Една не може да свърши това – отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното й признание, че има едничка приятелка на света. – Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши – изрече простичко. – Да ги накара да кажат.
– Името на съпруга ви е Оуен, така ли?
– Да – отвърна тя. – Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.
Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.
– И мислите, че знаете къде е той?
– Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.
Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга й в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.
– Кой е Крисчън Фишър? – осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.
– Издател. Млад, модерен мъж.
– Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?
– Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата – каза тя. – Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.
Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта й. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха...
– Аз ви прекъснах – заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.
– Така ли?
– Да – потвърди Страйк. – Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...“.
– О, да – кимна тя. – Случва се нещо странно, откакто го няма.

Робърт Галбрейт - „Копринената буба“

Метрото вече се изпълваше с хора. Типичните физиономии за понеделник сутрин: умърлушени, измъчени, мобилизирани, неприветливи. Страйк си намери място срещу млада блондинка с подпухнали очи, чиято глава постоянно се килваше настрани, щом задремеше. Всеки път се стряскаше, изпънала гръб, и панически се втренчваше в размазаните букви на станциите да не би да е пропуснала спирката си.
Влакът тракаше шумно и бързо отвеждаше Страйк към мизерните му две стаички и половина под покрив с лоша изолация, наричани от него дом. В дълбините на умората си, заобиколен от тези безизразни като на овце лица, той се улови, че разсъждава за случайността, довела до появата на всички тях на бял свят. Всяко раждане, погледнато обективно, си беше, чисто и просто, шанс. При сто милиона сперматозоида, блуждаещи сляпо в тъмата, вероятността да бъде създаден тъкмо този човек бе стъписващо нищожна. Колко ли от пътуващите с метрото бяха запланувани, почуди се той със замаяна от изтощение глава. И колко като него бяха инциденти?
В началното училище имаше съученичка с яркочервено петно на лицето и Страйк винаги бе усещал тайно родство с нея, защото и двамата носеха от самото си раждане и не по своя вина нещо, безвъзвратно отличаващо ги от останалите. Те не успяваха да видят разликата, но всички други я виждаха и бяха достатъчно невъзпитани да им я натякват. Случаите, в които непознати биваха заинтригувани от него, което като петгодишен той си обясняваше със своята уникалност, се дължаха, както осъзна по-късно, на факта, че го възприемаха като плод от детеродния орган на прочут певец, доказателство за кратката забежка на тази знаменитост. Страйк се бе срещал с биологичния си баща само два пъти.
Беше нужен ДНК тест, та Джони Рокъби да признае бащинство. Доминик Кълпепър беше ходещо въплъщение на нездравото любопитство и предразсъдъци, с каквито Страйк се сблъскваше при много редките вече случаи, когато някой свързваше навъсения бивш войник със застаряващия рок идол. Мисълта им веднага скачаше към доверителни фондове и щедри суми, към частни самолети и ВИП зали, към мултимилионерско изобилие. Заинтригувани от скромния начин на живот на Страйк и убийственото му работно време, те се запитваха: какво ли бе сторил Страйк, та да отблъсне баща си? Дали не имитираше бедност, за да измъкне повече пари от Рокъби? Какво бе сторил с милионите, които нямаше как майка му да не е гушнала от богатия си любовник?
В такива моменти Страйк си припомняше с носталгия армията, анонимността на военната кариера, където миналото и произходът ти почти за нищо не се брояха, защото важна бе способността да си вършиш работата. Когато беше в Отдела за специални разследвания, най-личният въпрос, който му бе отправян, бе дали би повторил странното съчетание от имена, с което го бе насадила неговата екстравагантна и неконвенционална майка.
Движението по Чаринг Крос Роуд вече бе станало натоварено, когато Страйк излезе от метрото. Настъпваше ноемврийското утро, сиво и унило, пълно с блуждаещи сенки. Зави по Денмарк Стрийт напълно изцеден и грохнал, с надеждата за кратка дрямка преди появата на следващия му клиент в девет и половина. Помаха на момичето от магазина за китари, с което често изпушваха заедно по цигара на улицата, и си отвори черната входна врата до „Бар кафе 12“, след което заизкачва металното стълбище, виещо се около клетката на повредения асансьор. Мина покрай вратата на графичния дизайнер на първия етаж, покрай стъклената врата на собствения си офис на втория етаж и стигна до третия с най-малката площадка, където сега бе домът му.
Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина. Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк Стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.
Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.
Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден. Някой чукаше на вратата му.
– Прощавай, Корморан, много съжалявам...
Сътрудничката му, висока, млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението й премина в ужасено.
– Добре ли си?
– Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.
– Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...
– По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...
– И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних й, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.
Страйк се прозя и потърка очи.
– Пет минути. Виж там, поднеси им чай.
След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.
– Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.
Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата.
Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда й.
– Добро утро, Уилям – каза Страйк.
– А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.
– Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.
– Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.
– Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.
Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.
– Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.
Страйк сякаш изобщо не го чу.
– Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той неугледно облечената жена на канапето.
– Става дума за съпруга ми...
– Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.
– ...вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз й отговорих, че ще почакам.
– Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.
– Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.
– Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.
Отново се върна в предния кабинет.
– Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.
– Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...
– Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.
Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.
– Как смеете...
– В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.
– Не сте приключили...
– С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.
– Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.
Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.
– Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.
Тя стори каквото й поръча.
– Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.
– Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.
Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.
– Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.
– Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. – Така е.
Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.
– Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?
– Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.
– От колко време го няма? – попита Страйк и механично се пресегна за бележник.
– От десет дни – отвърна Лионора.
– Бяхте ли в полицията?
– Не ми трябва полицията – отвърна нетърпеливо, сякаш й беше дошло до гуша да го обяснява на хората. – Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател – добави, сякаш това обясняваше всичко.
– И преди ли е изчезвал?
– Емоционален е – каза тя с унило изражение. – Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...
– Орландо? – повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.
Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното й палто нямаше вид да може да му купи билет до там.
– Орландо, дъщеря ни – поясни Лионора. – Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.
На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.
– Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?
След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:
– Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни – повтори тя – и той ни е нужен у дома.
На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността й подсказваше.
– Ако опира до едно телефонно обаждане – внимателно рече той, – нямате ли приятелка, или...
– Една не може да свърши това – отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното й признание, че има едничка приятелка на света. – Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши – изрече простичко. – Да ги накара да кажат.
– Името на съпруга ви е Оуен, така ли?
– Да – отвърна тя. – Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.
Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.
– И мислите, че знаете къде е той?
– Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.
Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга й в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.
– Кой е Крисчън Фишър? – осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.
– Издател. Млад, модерен мъж.
– Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?
– Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата – каза тя. – Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.
Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта й. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха...
– Аз ви прекъснах – заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.
– Така ли?
– Да – потвърди Страйк. – Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...“.
– О, да – кимна тя. – Случва се нещо странно, откакто го няма.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте! Да, така е, българското издание ще е в книжарниците през януари!

Оценка: +3

Здравейте, написали сте, че третата книга ще излезе максимум месец по-късно. Скоро очаква ли се в книжарниците?

Оценка: +1

Здравейте, тя ще излезе почти паралелно с оригиналното издание (максимум месец по-късно). Предстои да разпространим информация за заглавието, корицата и други материали съвсем скоро. Благодарим за интереса!

Оценка: -1 +3

Здравейте, итнересувам се дали може да уредите излизането на третата книга на български заедно с излизането на оригинала тази есен? И какво е заглавието и историята на третата част? За Копринената буба бяхте пуснали инфо предварително, но за третата част няма нищо към момента. Ще се радвам да дадете малко вътрешна информация кога да я очакваме.

Оценка: +2

Страхотна книга, както винаги тази авторка изпипва всички подробности
Здравейте, Николай, да, можете да си я набавите от книжарницата (ако искате да сте сигурен, че като отидете, ще е налична, можете първо да звъннете на 02 988 87 81) или да поръчате от сайта. Приятно четене!
Зовът на кукувицата си я взех с твърда корица и бих искал и тази да си я взема така. Налична ли е с твърда корица в издателската книжарница на ул. "Иван Вазов"?
Кога ще излезе с твърди корици?
Здравейте, Яна, да! Ще излезе и с твърди корици!
Ще я издавате ли с твърди корици?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-445-9
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-446-6
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени