Тъжният гений на комедията

23 декември 2015 г.
Тъжният гений на комедията

За почитателите на Уди Алън „Уди. Биография” е нещо много по-свидно от коледно-новогодишен подарък. Биографичната книга, посветена на този забележителен ум, този толкова продуктивен и неусмирим режисьор, актьор, драматург и чешит, е повод да изтупаме от праха на времето спомените си за неговите по-отдавнашни филми, пиеси и анекдоти, а защо не и да ги видим пак, да освежим представите си за тях. Текстът прелива от препратки, фрапантни заключения и слисващи метаморфози, от скорострелни реплики и цитати, които ще ви накарат да се кикотите неудържимо, от щрихи около творците, на които се възхищава (сред тях почетно място заема Бергман), от любопитни констатации за характера му, чиято неподкупност и щедрост буди респект. Не са пренебрегнати и фактите и догадките, свързани с интимния му живот и най-вече със скандалната раздяла с Миа Фароу. Но това е обяснимо. Ако Еваниър ги беше спестил, книгата щеше да породи усещане за преднамереност... 

Алън има невероятна енергия, съзидателност и харизма и отдавна е институция в комедийния жанр. Още като стендъп артист взривява публиката със самата си поява на сцената. Но тъй като освен сияйни комедии като „Поспаланко” и „Банани”,  има зад гърба си филми като „Син жасмин”, който се отличава с пълнокръвния образ, изграден от Кейт Бланшет, е много трудно да го заключиш в определението гений на комедията. Уди е отделна дивизия. Той просто не е по мярка на представите на повечето си критици – те не знаят с кого си имат работа. Сигурно защото никога не се е опиянявал от популярността си, никога не е „проституирал” в търсене на слава, в същото време винаги е умеел да подклажда блясъка на своя успех.

„Уди. Биография” е историята на творец, пекъл се на бавния огън на меланхолията през целия си живот, и успял при трудни обстоятелства. История за упорство, устойчивост и желязна решимост. Уди е единствен по рода си феномен в историята на американския шоубизнес. Имена като Джон Форд, Уилям Уайлър и Чарлс Чаплин имат неоценим принос, но никой от тях не е покорявал публиката, предизвиквайки пълна гама от емоции – от откровен смях до дълбоко вълнение.

Сред знаковите му кинотворби се нареждат „Да разнищим Хари”, „Зелиг”, „Ани Хол” (4 награди „Оскар”), „Куршуми над Бродуей”, „Престъпления и прегрешения”, „Хана и нейните сестри” (само 3 награди „Оскар”), „Манхатън”, „Дани Роуз от Бродуей”. Общото между тях е брилянтният сценарий, но също и живороденото чувство за хумор, небрежната ирония, удивителните актьорски попадения. Феноменалното при Уди е, че във филмите му по подразбиране комедията надделява над драмата, а в крайна сметка трагикомичното поглъща смешното. Много от монолозите му са притчи по темата за неудачниците, за социалната изолация. И е недосегаем за имитации. Защото „остроумието и стилът на Уди са част от него. Той пише като Уди, играе като Уди и... изглежда като Уди.” 

Първият филм, в който Алън и Фароу се появяват като двойка, е „Зелиг”. Протагонистът е романтик, който отчаяно копнее за върховния коктейл от реализъм и слава. Напомня великия Гетсби в еврейски вариант. Филмът е смайваща симулация на документален разказ за човека хамелеон - онзи безгръбначен тип, който сменя убежденията си като носни кърпички. Според Джак Крол „Зелиг” е блестящ кинематографичен колаж, осмиващ всичко – от носталгията, психоанализата и американската мечта до критиците и претенциозните творци, привлечени от абстракцията. 

„Ани Хол” носи звездния отпечатък от присъствието на Даян Кийтън и печели 4 награди „Оскар”, в т. ч. за най-добър филм, режисура, оригинален сценарий и най-добра актриса в лицето на самата Кийтън. Първоначалното намерение на Алън е филмът да се казва Анхедония (невъзможност да изпиташ истинско удоволствие) и това име сигурно щеше да му приляга. Но кой знае дали щеше да обере всичките лаври, стоварили се отгоре му. Най-вече заради химията Кийтън-Алън. 

„Манхатън” също е смел, духовит и артистичен и се спряга като продължение на „Ани Хол”, при все че е напълно автономен филм. „Престъпления и прегрешения” е вулкан от остроумия, а кореспонденцията със заглавието на Достоевски е търсен ефект. „Пурпурната роза от Кайро” печели номинация за „Оскар” 1985 за оригинален сценарий, „Сезар” 1986, Наградата на Френската критика за чуждоезичен филм и 2 награди на Британската академия, и си остава най-поетичният филм на Алън. 

„Дани Роуз от Бродуей” е пленителна амалгама от драма, абсурд и комедия, предопределенa от атмосферата във врящия и кипящия свят на шоу бизнеса. Уди остава предан докрай на истинския Дани Роуз, чието име е Джак Ролинс. Неслучайно образът на Дани във филма въплъщава качества като безкористност, страст, почтеност и идеализъм. Ако „Зелиг”, филмът за мъжа хамелеон, може да бъде спряган като ироничен коментар на собствената му кариера и актьорска игра, то филмът, който описва правдиво неговото алтер его, е „Дани Роуз от Бродуей” – една от най-съкровените му творби. За „Дани Роуз” и „Манхатън” Алън казва: „Това са истории за опита да водиш почтен живот насред всички боклуци на съвременната култура, които изкушават и корумпират човека.” 

Всички изброени, а и по-нови заглавия като „Мачпойнт”, „Син жасмин” и „Магия в полунощ” са доказателство, че Уди Алън притежава всички „смайващи белези на величие”. Красноречиви са пристрастията му към Бергман, Жан Реноар, Чехов и Достоевски, към филми като „400-те удара” и „Крадци на велосипеди”, към музиканти като Коул Портър и Гершуин. Обожава да се задява с теми като магия, екстрасенси, ясновидци и спиритически сеанси, да сочи с пръст лековерието и крещящата глупост, житейските абсурди и стереотипи, функциониращи като норми на поведение. Не личи да се замисля дали и какво да подложи на изпитание, дали и на какво да се присмее.

„Добре известно ни е, че сме смъртни. Хората просто живеят, без да знаят нищо. Не могат да организират взаимоотношенията си и преди да се усетят, умират и така и не разбират какъв е бил смисълът на всичко. Това автоматично ги превръща в неудачници. Не е възможно да не си неудачник, защото самият живот те прави такъв. Аз не харесвам хора, които не са стеснителни. Мигновено ме обзема ненавист към тях. Нищо не мога да направя по въпроса. Просто не обичам самоуверените хора, не им вярвам и никога не съм могъл.” 

Самият Уди Алън може да ви изглежда френетичен комик на сцената, но в живота излъчва увереност и дисциплина, нищо че минава за една от най-срамежливите суперзвезди в света. Уди е пласирал шегите си още на 14-15 годишна възраст, защото се е налагало да работи. Впоследствие започва да пише за телевизията. Винаги му е помагал фактът, че е добър психолог (сигурно защото сам ходи на психоаналитик). Според Еваниър у него се улавя добре дозирано пренебрежение към известността, съчетано с внимателно култивирана ексцентричност, а това го превръща в любимец на медиите. По всичко се вижда, че за Уди Алън неприкосновена тема в киното няма – лични неуспехи и сексуални провали, травмиращ опит в детството и семейни драми, непохватност в общуването, фобии, неврози... Той отдавна е заслужил правото си да казва всичко. 

Човекът, създал 25 филма и получил 24 номинации за „Оскар”, никога не се е интересувал от отличията. Нещо повече, продължава да смята, че не е дал на света нито един шедьовър. През 2005 г. заема трето място в класацията за най-велики комици на всички времена в анкета в Англия, но продължава да прави по филм всяка година с убеждението, че е прокълнат да бъде клоун. „Това е статусът на работите ми – те са обков, който чака своя скъпоценен камък”, казва той. Само че, по мнението на зрители и критика, скъпоценните камъни са много. Необходим е по-нестандартен обков...

Не знаем дали писането му е спасило живота, както подсказва реплика от любимия ни „Да разнищим Хари”. Знаем, че целият му творчески живот е подчинен на усилието да разбере, да изложи на показ и да изиграе докрай себе си. Ето че сам себе си изигра, в известен смисъл. Превърна се в най-влиятелния кинотворец в Америка и всеки негов филм е заринат от очаквания. Парадоксално звучи, но един от убедителните портрети на Алън е нарисуван тъкмо от непримиримия му критик Ричард Шикъл: „Всичко се подчинява на работата му, над която той заляга маниакално. Тя е инструментът, който му позволява да спазва своя самоналожен императив – да продължи интелектуалното и духовното си израстване”.

А причината за влиянието му е ясна. Причината е в магията.

 

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени