Остаряхме

15 декември 2015 г.
Остаряхме

Остаряхме.

Не бавно и не особено елегантно, но затова пък неусетно, поради което някои от нас отказват да го приемат като факт. А то си е факт откъдето и да го погледнеш. Дори Силвия го призна, макар и без да оглася орталъка като мен, а деликатно учудена, с половин уста.

Вървяхме с нея и коментирахме намеренията на Жаки да удари голямата камбана по случай двайсет и петте години от основаването на нашето „Колибри “ (Рони не на шега се опасяваше, че Жаки ще намери начин да се спазари с управата на „Александър Невски” наистина да ударят камбаната). Та вървим си ние със Силвия и тя казва в тази връзка: „Даваш ли си сметка, че ние сме били колкото Велина, когато се учредихме?”. Аз пресметнах мълниеносно и като никога сметките ѝ се оказаха прави. Като се учредихме, Велина беше пикла, а на Жаки ѝ предстоеше още много хляб да изяде, за да дорасне до пикла. Тя беше съвсем невръстна тогава и се опери в колибренското гнезденце, където накъдето и да се обърнеше, все нас виждаше и нас чуваше как обсъждаме колибренски дела, поради което не успяхме да я убедим, че двайсет и пет години не са толкова много. За нея това беше практически целият й живот. Затова камбаната трябвало да се удари и всички ние ще принесем своя дял, изгледа ни тя страшно. На мен се падна да напиша няколко страници за това, какво е било книгоиздаването навремето, и не можах да се измъкна, колкото и да се позовавах на лошата си памет и да размахвах в лицето ѝ белите си… пардон, боядисаните си (златен махагон №32 на Гарние) коси. Ще пишеш и туй то. Та това са въпросните две-три странички.

Лошото е, че паметта ми наистина доста се е продънила. Дори не знам как да започна, защото едно е да пишеш за младото поколение, на което отвсякъде му е широко, най-вече откъм врата и не му дреме за нашите антични неволи. Друго е да адресираш написаното до връстниците си, които не щат да си спомнят, защото се потискали.

Тогава, през 1990-а, ние не знаехме, че преодоляваме неописуеми препятствия и се борим с неволи. Действителността беше каквото си беше, представа си нямахме, че ще има друга, затова не усещахме липсата на другата, както преди нас не са усещали липсата на електричеството, докато не се е появило. Помня как по време на режима на тока през 80-те мама безуспешно се опитваше да си спомни какво са правели вечер без ток. Освен това веднага след настъпилите обществено-политически промени имаше такива липси и драми от най-разнопосочно естество, не на последно място политическо, че всяка драма си знаеше мястото и чакаше своето решение във времето.

За мен приоритетът беше да си набавя компютър, защото вече бях работила в чужбина четири години на компютър и отказвах да мина пак на пишеща машина. А трябваше да се работи яко при пълна липса на пари, защото започнахме без начален капитал (ако не броим двете хиляди лева от мъжа ми, който се оказа единствен с книжка и пари в книжката), а компютрите бяха хем скъпи, хем кът. И тук на помощ  ми се притече не друг, а моята бивша директорка от „Народна култура” Вера Ганчева. Тя беше основала току-що издателство „Хемус” и ми се обади да ми възложи съставителството на четириезичен разговорник. За целта ми предоставяше ползването на компютър! Тъй като четириезичен разговорник се прави мноооого бавно, както ѝ обясних аз компетентно, въпросният компютър трябва да стои на мое разположение мноооого дълго… Няма проблем, успокои ме тя и така се обзаведохме с компютър с харддиск от двайсет мегабайта (защото по онова време имаше и без харддрайв – оперативната памет се зареждаше с дискета).

Въпреки наличието на такава съвършена техника, самото печатане на книги продължаваше да се върши на висок печат. Държа да поясня, че представа си нямам за разликата между висок и нисък печат, но когато се разбра, че ще пиша на тема „едно време”, Рони ме предупреди да не пропусна да спомена, че тогава още се е печатало на висок печат с по три коректури и самото отпечатване е отнемало като минимум три месеца. С други думи, съдейки от начина, по който се кокореше насреща ми, назадничава и примитивна средновековна методика. Аз обаче съм от онези издатели, които не влизат в печатница. Всъщност не съм убедена дали не съм единственият такъв издател. Мразя машини, които се помещават в големи халета, тракат, тропат, миришат на химикали и машинни масла и ме карат да се чувствам неуютно. Навремето дори Вера Ганчева не можа да ме вкара в печатница. Все повтаряше, и при това гледаше лошо в моя посока, че така не може, трябва да видим къде и как се печатат книгите, но не успя да ме убеди.

Затова пък Велина успя. Преди петнайсетина години издадохме неин сборник с разкази на английски език, на чиято корица се развяваха в буквалния смисъл (окачени на въже) червени гащи. Самата Велина беше тогава в Амстердам, което не ѝ попречи да ми обясни по телефона как всички (??) ѝ били казали колко трудно се постига червеното, поради което трябва да стоиш на главата на печатарите. Затова веднага да си вдигам задника и да се пренасям да живея в печатницата, където да ги дебна и заплашвам. И така аз отидох в печатницата, където нищо не ми се изясни, най-малко от всичко как да дебна червеното да е на ниво, показаха ми корицата с гащите, аз я харесах, заболя ме глава от мастилата и се прибрах. Оттогава повече не съм стъпила на такова място. Добре, че вече няма ни висок, ни нисък печат.

Докато се стигне до височината на печата обаче, ни дебнеха още мно- го перипетии от най-разнородно естество, някои очаквани, други крайно сюрпризиращи, но една от тях беше неизменна и ни следваше по петите като любима сянка. Оформлението.

Този проблем, между другото, не е от днес, не е дори от вчера. С колегите от „Народна култура“ неведнъж сме коментирали, че щом Вера Ганчева не успя да се справи с него, значи, не е по силите на никого. Защото тя проблемите просто ги сечеше с меч. Но въпреки че разполагаше с цяла редакция от художници оформители, свястното оформление беше по-рядко от сняг през август и най-често се дължеше на случаен пропуск. Освен дето не ги биваше в областта, в която се предполагаше, че се трудят, нямаше начин дори Вера да ги накара да прочетат за какво става дума в книгата, която щяха да оформят (в един момент тя взе да иска от нас ръкописите в три екземпляра, единият за художниците, но след като те се заринаха в тонове непрочетена хартия, практиката беше преустановена). Тогава в задълженията ни влезе даването на кратки, от половин страничка синопсиси на книгата. И това не допринесе с нищо, те и това не четяха. Най-съвестните понякога се появяваха измъчено в нашата редакция и молеха да им кажем с две-три думи за какво става въпрос, та да го нарисуват. За разлика от сегашните компютърни бижута (седиш си удобно в стола пред компютъра и ти цъфват на екрана няколко, избираш кое ти харесва, а ако не ти харесат, пак няма страшно – връщаш ги на художника и чакаш нови), тогава оформителят рисуваше ли, рисуваше физически върху картон. След което само се опитай да му го отхвърлиш и да седнеш да чакаш ново произведение на изкуството. Както не е трудно да се досетите, в нашето двайсет и пет годишно летоброене имаме не един и не два, и не десет, че и дори не двайсет незабрави- ми случая, но когато ни спохождат възпоминанията, най-отпред неизменно цъфва ЧЕРНОТО ЛАЛЕ. 

Годината е 1991, ние сме докопали непреведен роман на Александър Дюма-баща (което си беше чиста проба дюшеш), защото тогава пазарът не знаеше насита на подобни шедьоври, и ние само потривахме доволно ръце. Произведението ни падна в доволните ръчички благодарение на нашия любим колега Атанас, който също имаше издателство, но предпочете в изблик на върховна глупост точно в този градивен момент да го зареже и да замине за три месеца във Франция, защото щели да му плащат много хубава стипендия. Предостави ни той готовия ръкопис и ние възложихме оформлението на наш добър приятел, много талантлив художник и верен колега от „Народна култура“ (вечна му памет!), който до момента беше оформял всичките ни книги и нито веднъж не ни беше подвел. За да не губим време, дадохме ръкописа в печатницата, все пак ставаше дума за двайсет и пет хиляди бройки (да, имаше преди векове и такива тиражи), и зачакахме нашият приятел да си свърши художественото дело. Бяхме само двете със Силвия, Рони се беше запилял по някакви чужбини – толкова беше спокоен, че проблем няма да има.

Да, ама не. Нашия приятел никакъв го няма. Ние не можехме да знаем, че по същото време се е озовал в центъра на много жестока семейна драма.

И така, двете със Силвия чакаме и кършим ръце. Ден подир ден, ден подир ден, ден подир ден… От печатницата звънят истерично, всичко е отпечатано и чака само корица, ние го търсим под дърво и камък, той обещава, пак се нижат дни… Трудно мога да предам отчаянието ни. Стоим и го чакаме. И не щеш ли, един ден все пак не ни излъга и се появи. Моментът беше наистина краен, печатницата тъкмо ни заплаши с какво ли не за кой ли път, и ето че той, художникът, цъфва и с широка белозъба усмивка и още по-широк жест вади от чанта инкасаторка бленуваното оформление. Ние със Силвия го грабим от ръцете му и… о, мамо! Как не ослепяхме!

Никога при никакви обстоятелства не бихме приели подобна страхотия, но в случая куриерът чакаше и ние, извръщайки очи от кошмара лале, направихме най-големия си художествен компромис. Най-впечатляващото в случая обаче ще си остане фактът, че оформлението по никакъв начин не попречи на продажбата на книгата и ние я изчерпахме до последната бройка, та дори нямаме поне един екземпляр в склада и за целите на това повествувание (защото реших да не съм голословна и да ви покажа лалето) Силвия ми набави книга от антикварите.

Още нещо си спомняме във връзка с тази книга. Излизането ѝ съвпадна с появата на пазара на първия ни истински бестселър „Мълчанието на агнетата“ и ние ги предлагаме двете едновременно на вниманието на разпространителите. Та значи, идва в офиса ни най-големият в онзи момент частен разпространител, известен като Данчо Находката, и Рони гордо му представя продукцията ни. При което Данчо, за да не се хаби, сочи с пръст „Лалето“, след което разперва пръстите на едната си ръка. Демек ще взема пет хиляди. После хвърля пренебрежителен поглед на „Агнетата“ и отегчено вдига показалец – хиляда. Ето как се продаваше Дюма – дори грозната корица не можеше да му навреди.

След това фиаско имахме още една несгода с нашия приятел художник, пак не си получихме обещаното и ни стана ясно, че трябва да се разделим. И тогава на сцената Рони въведе с фанфари следващия ни талант. Неизкушените от книгоиздателския бизнес читатели може би вече отегчено въртят очи и чакат да мина отвъд оформлението на книгата. Ще има да чакат. Без оф- ормление книга няма. Така че да си траят и да си натискат парцалите, защото дори не съм зачекнала проблема.

Пристига един ден Рони в книжарницата офис на „Солунска“, където близо десет години провеждахме своя издателски, а и всякакъв живот, защото издателството си беше нашият живот. Пристига възбуден и щастлив: видял се вечерта със свой близък приятел художник, преподавател в Художествената академия, наоплакал му се във връзка с нашия наболял и жизнетрептущ проблем и Кольо му намерил решение. Имайте предвид, че Кольо е голям художник с международно реноме и може да му се вярва сляпо в неговата област. Та Кольо му препоръчал своя асистент, изключително талантлив, а на всичкото отгоре и вече изкушен в издателската дейност, няма да му е сефте, та тепърва да му обясняваме какво значи книга.

Ние със Силвия си отдъхнахме. Щом Кольо… И веднага възложихме на новия художник ФАНТОМАС, защото и такива книги имаха своето запазено място на тогавашния книжен пазар, при това твърде голямо.

Междувременно, успоредно с художествените перипетии, в лоното ни се разиграваше и друга драма. Изобщо драми се разиграваха нонстоп и ние постоянно водехме някакви сражения на не един или два фронта. Сред баш епичните фронтове на онзи исторически фон беше пиратският. Не че сега го няма, но тогава беше нещо повсеместно, не познавахме непострадал творец, постоянно някой някого съдеше, чиновничеството беше заето да приватизира книжарници и да прибира постъпленията в джоба си, та пиратският шамар дебнеше отвсякъде.

Купихме си, значи, правата за издаване на ФАНТОМАС, преведохме го, редактирахме го и тъкмо да го дадем за производство, когато до ушите ни достига слухът, че още едно издателство се готви да го пусне за печат. Без да купува права, ей така, в суматохата.

Паникьосахме се не на шега. Защото тогава работехме едва ли не книга за книга – с други думи, гледаме да продадем една и с парите да произведем следващата. Провалът дори на едно заглавие можеше да ни извади не просто от равновесие,  ами направо от играта. Разтичахме се да разберем кое е издателството, после още по-голямо тичане по инстанции да им попречим да отпечатат книгата… Но междувременно получаваме проекта на художника, разглеждаме го, обсъждаме го и много го одобряваме. Преборваме се с конкурентното издателство и книгата излиза на пазара.

Ето кога изживяхме първия си голям и истински провал. Не че хората не желаеха да четат ФАНТОМАС. Желаеха и още как. Просто до съзнанието им не достигна фактът, че им го предлагаме. Защото художественото решение на нашия оформител – разбира се, одобрено и от трима ни единодушно – беше да напише на горния ред ФАН и да пренесе на долния ТОМАС. Всички, с изключение на нас, тримата глупаци, смятаха, че става дума за световно неизвестен писател, на име Фан Томас, и категорично отказваха да инвестират средства в придобиване на произведението му. Редовният коментар беше:

„Тоз пък Томас откъде се взе? Не съм го чувал…“. Нямаше как да водим индивидуална разяснителна работа сред масите. Важното, че се преборихме с другото издателство, което сигурно щеше да си го издаде като хората и да го продаде без капка зор. След този случай още няколко пъти се бихме юнашки за заглавия, явявали сме се на конкурси с наддаване, но надделеем ли, книгата не пропускаше да се провали. Затова си забранихме тези борби и до ден днешен избягваме наддаванията, защото са ни на кутсуз.

Простихме се и с този художествен гений, далеч не последен в аналите ни от онези паметни години. Между другото, за да не останете с грешното впечатление, че ние сме някаква черна дупка за художниците, в една или друга степен от същия недоимък страдаха, че и страдат, без преувеличение, половината издателства. И докато ние продължавахме да се мятаме от художник на художник (което продължи до появата на Стефан през 1995-а, но дотогава има още немалко време), двете със Силвия в отчаянието си решаваме сами да си оформяме книгите.

Днес, като си помисля за това, дори ми е трудно да го асимилирам като факт. Познавам издатели, които и сега го правят, при това с доста добри резултати, но ние бяхме тласкани от отчаянието. Една от първите оформи-си-сам книги беше МАШИНА ЗА ЛЮБОВ на Джаклин Сюзан. 

Романът беше точно по вкуса на епохата – много любов, още повече секс и безкрайни интриги, нямаше начин да не се продава добре. Племенницата ми Велина го обожаваше с всичкия си пубертетски плам и аз реших да ѝ го възложа за превод. За една любяща леля това означаваше с един куршум два заека – хем Велина ще стои вкъщи и ще превежда, вместо да се чуди къде да пласира напиращите си хормони, хем ще издадем бестселър. Обещах на двамата обзети от опасения и съмнения колеги, че Велина няма да ни подведе и ако се наложи, аз лично ще спасявам положението ‒ все пак ставаше дума за петнайсетгодишно хлапе. Дотук добре. Рони обаче намери „Машината“ за твърде женска и взе да мърмори, но Силвия и аз единодушно се застъпихме жарко за нея и му се заклехме тържествено, че ние ще си я продаваме, като се стигне дотам. Но преди това трябваше да оформим корицата.

Запрелиствахме разни модни и други западни списания, изобилстващи с реклами на красиви жени и съблазнителни продукти, и идеята се роди при вида на реклама за червило с едри, сочни, напомадени устни. Готово. Написахме МАШИНА ЗА ЛЮБОВ върху самите устни и много се харесахме. Избълвахме я в трийсетхиляден тираж. Тогава не си играехме на дребно, всяка провалена книга можеше да ни изпрати в небитието именно поради високия тираж, но ние със Силвия не хранехме и капка съмнение. Щом е харесала на нас, значи, на всички и туй то.

Отпечатаха ни я в комбината „Благоев“.

Книгата – дебела, тиражът – огромен… Но ние бяхме бодри оптимистки, убедени, че ще го приключим за нула време.

И отново да, ама не. Всеки божи ден се понасяме към комбината, където ни отключват едно огромно хале, фрашкано с палета, само с „Машината“, докъдето погледът стига. С помощта на подемна техника ние товарим едно пале на количка и я бутаме с изопнати жили към изхода, където е рампата. А рампата е много важна. Там се явяват разпространителите, тези полубожества, от които зависи самото ни съществувание, и купуват продукцията на издателите, най-вече на цели палета, оттам и необходимостта от рампа. Само че нашите разпространители не щат палета. В най-добрия случай пакет-два. Така че привечер, измръзнали, често гладни и неизменно жалки и нещастни, двете се прибираме у дома, провесили нос. Рони дори не си правеше труда да злорадства. Нямахме никакво обяснение. Та нали именно това се кльопаше от читателството, и то женското, което според статистиката купуваше книгите! 

На следващата сутрин пак сме в халето и започваме с това, че Силвия ме кара да се покатеря на най-близкото пале и да докладвам какво виждам. А аз виждах още много палета, до хоризонта, че и отвъд, и всичките яркочервени.

Устни връз устни. Щяхме да прекараме остатъка от жалкия си живот в това гадно неуютно хале до циментовата рампа в мръсния индустриален двор.

И тогава явно започнаха да четат „Машината“, защото буквално за една нощ положението рязко се промени, стотици разпространители ни накацаха като мухи на лайно и тиражът се изчерпа, преди да сме казали бу! Рони дори ехидно ни предложи да направим допечатка, та щяхме да го удушим. Не искахме ни да видим, ни да чуем за никакви машини.

Тъй като самоделките ни в оформлението минаха доста мазно, ние съвсем обнагляхме и продължихме мръсното си дело, но вече в разгърнат мащаб. Беше периодът на големия ни внос, предимно на красиви албуми за изкуство, дизайн, архитектура и… фотография, в това число великият Ман Рей. Тук ние видяхме големия си шанс като оформители. И тъй като бяхме започнали да издаваме Реймънд Чандлър, при това с подчертан успех, без никакви колебания и със слонско самочувствие лепвахме по една фотография на Ман Рей на поредната корица и готово. Не ни минаваше и бегла мисъл за нарушенията, които извършвахме, и доволно се изживявахме хем като издатели, хем като художници. Именно тогава се сблъскахме с най-невероятния случай на пиратство и предателство, на който сме се натъквали някога.

Сигнализираха ни, че на площад „Славейков“ се продава като топъл хляб издаден не от нас роман на Чандлър, озаглавен КОЛЕЛОТО НА СМЪРТТА. Набързо нека поясня, че Чандлър не е автор на такъв роман. Нямам претенциите да съм специалист, но поне знам със сигурност какво е писал. Зачитаме се. Гола порнография, дори без зачатък на криминална интрига, поне от кумова срама. Издателство Уес-ко, печатница не се споменава по обясними причини, не помня дали се споменаваше и преводач, което също никого не учуди. Носителите на права вдигат рамене – нищо не знаят и нищо не могат да направят, защото не разполагат с изходни данни, издателство с такова име няма регистрирано. (Понеже бях забравила заглавието на този неписан от Чандлър роман, аз бръкнах в Гугъл и той услужливо ми го предостави. И не само заглавието. Установих, че в Уикипедията, в статията за Чандлър на български то си фигурира в библиографията като най-редовно написана от него книга.) 

Бяхме безпомощни. 

И тогава се появи Желяз  Сагаев. Жельо  беше журналист във вестник „Поглед“ и като пламенен почитател на Чандлър беше възмутен до дън душа от фалшификата, та ни предложи да направи журналистическо проучване и да установи кой стои зад безобразието. И го направи, макар да се опитвахме да го разубедим, убедени, че няма смисъл. Къде с добро, къде със заплахи, той тръгна по петите на книгата и когато дойде пак при нас, беше установил подробно целия ѝ път до площад „Славейков“.

Ще се върна малко назад (всяко връщане на този етап на разказа ми е малко, защото в момента съм едва на 1994 година) и ще ви представя още едно действащо лице, на име Веселин Лаптев. Навремето, когато работех в „Народна култура“, Вера ме извика и ме помоли да дам преводачески хляб на брата на нейна близка приятелка, уволнен от радиото по глупост. Оказа се въпросният Весо, който на всичкото отгоре беше и мой съученик и приятел от Английската. Така Весо стана преводач.

След промените той разви някакъв бизнес с дрехи от Италия, където живееше кака му, и един слънчев ден мина покрай нашата книжарничка, изтупан и уханен, с елегантна кожена чантичка в ръка. И ни очарова. От него ни стана ясно, че нищо не ни е ясно и че делата ни ще тръгнат по европейски, ако разполагаме с услугите на компетентник като него. Ние му се примолихме коленопреклонно и той склони да го назначим за нещо като управител, нещо като редактор, нещо като нищо на света. В един момент сериозно обсъдихме и въпроса дали да не му предложим съдружие, защото Весо на всичкото отгоре имаше и кола, каквато ни трябваше. Досрамя ни обаче. Все пак кои сме ние, а той – изтъкнат бизнесмен.

Така Весо продължи през ден-два да минава по „Солунска“ и да ни маха приветливо с ръка за поздрав. Понякога, когато разполагаше с повече време, дори се отбиваше да ни пита как сме. Ние много се ласкаехме.

Действащото лице Весо обаче в крайна сметка се оказа крайно бездействащо лице и ние не на шега взехме да се споглеждаме. Но още хранехме надежди. Поне до деня, в който Весо покани Рони в близкото заведение да си поприказват и му задал уместен въпрос:

‒ Абе, Рони, няма ли най-сетне да ме изгониш, не виждаш ли, че никаква работа не върша?

Така Весо се превърна в единствения уволнен от нас служител на „Колибри“. Единствен и до днес. Напускали са ни по една или друга причина, но не сме уволнявали.

Сега се връщаме на повторната поява на Желю,  разнищил като същи детектив и мастит разследващ журналист, че зад новоизлюпения Чандлър стои именно наш Весо. Пъхнал между кориците свой стар превод на Мики Спилейн и давай напред. (Между другото, чак сега ми светна лампичката за още нещо – издателство Уес-ко беше всъщност самиздат Вес-ко!) Желю ни пита какво да прави. Може ли да публикува във вестника си резултатите? Ние се позамислихме, след което го помолихме да се въздържи. Весо все пак беше приятел. По-късно съжалих за този жест и именно по тази причина в момента описвам случката и цитирам името му. Защото при следващата ни случайна среща аз го конфронтирах за неговия Чандлър и той най-безочливо ми каза: „Голяма работа, човек все от нещо трябва да печели“. Докато бил при нас в издателството, станал свидетел на това, как добре си го продаваме, та му хрумнала хрумка. Майната ти, Весо!

А сега да си спомним, че сме все още на тема художници и оформления. Но няма да ви мъча още дълго, защото се задава 1995 година, която ще на- река с големи букви ГОДИНАТА НА СТЕФАН.

И така, 1995-а. Ние сме наели офис в съседна на книжарницата кооперация и битуваме там като пет пари в кесия. Един ден Явор, нашият търговец, ни казва, че гаджето му Таня, прекръстена от него на Мацата, искала да ни препоръча някакъв художник да го пробваме. Ние пробвахме вече де що шава. Добре, казахме, нека дойде.

Мацата работеше нещо в НДК и го познаваше от там ‒ той им правел плакатите, но допуснал във важен плакат важна правописна грешка, поради което бил в немилост и не би се възпротивил на промяна в попрището. Като споменах правописната грешка, не мога да се сдържа да не напиша още нещо във връзка с художниците и техните текстови изяви.

По време на соца Рони беше кинаджия и като такъв вземаше дейно участие в подготовката на филмови фестивали, в това число варненския. Готвят се една година да открият събитието с голяма и много важна продукция за изпъстрения с подвизи живот на Тодор Живков.

Филмът е ТЕ НАДДЕЛЯХА и за Варна заминава челният отряд, включващ художниците, които да подготвят почвата. Почвата се състои от гигантски транспарант, минаващ над цялата ширина на главния булевард „Карл Маркс“, който води от летището в сърцето на града. Седи си Рони на бюрото в София и от Варна му звъни главният художник на мероприятието.

‒ Рони, тук понеже спорим с колегите, та решихме да те питаме – ТЕ НАДДЕЛЯХА с колко дъта се пише?

‒ С две! – ужасил се Рони.

‒ Ама сигурен ли си?

‒ Абсолютно! – Рони бил категоричен. – Сакън, да внимавате!

Онзи го успокоил, че много ще внимават, и на другия ден успокоеният Рони лети за Варна. По пътя от летището над целия „Карл Маркс“ го приветства транспарантът: 

ДЕ НАДЕЛЯХА!

По тази причина и други сходни ние неизменно забраняваме на художници да се упражняват писмовно. Всичко, съдържащо букви, им се даваше на дискета, а днес електронно, и никакво писане!

Последният ни художник преди Стефан трябваше да направи „Дневниците на граф Бурбулон“, секретаря на княз Фердинанд. Книгата беше много важна за нас, аз с връзки се уредих да ходя в Държавния архив и да се ровя за снимков материал, след което написах текст за под всяка снимка, свалих го на дискета, занесох го на художника и го връчих в личните му ръчички със заръката нищо да не бара. Обажда се той след известно време да докладва, че книгата е готова, подредена, остава единствено да се разпечата на паус (след високия печат имаше и паус, при това до неотдавна) и да замине за печатницата. Само защото книгата беше важна за нас, дори бяхме взели за нея съществена финансова помощ, ние решихме да ѝ хвърлим едно предварително око да не се изложим. Интернет още нямаше, затова физически се вдигнахме до ателието му, за да я разгледаме на компютъра. Гледаме ние, всичко е наред, аз чак се отегчих и от скука реших ей така да хвърля едно бегло око и на текстовете под снимки. Гледам аз и първоначално реших, че нали съм си кьорава, нещо недовиждам. Второначално обаче се усъмних тотално в себе си, защото със сигурност знаех, че всяка буква е писана от мен и дадена на дискета. Но още в първия текст черно на бяло се четеше „Фер- динант“. Изтръпнала,  продължих да чета. Навсякъде поголовно князът си беше Фердинант. Конфронтирах художника, но той се закле, че нищо не е пипал. Ей такива чудеса стават с компютрите – пишат си сами каквото им скимне. Силвия неслучайно живее с убеждението, че компютърът е неин пълноправен партньор със собствена воля.

Така че, връщайки се на Стефан и НДК, те са си виновни, че са го оставили да им пише текст.

И така изтупваме си с него първа среща в офиса и сядаме да се опознаваме. Стефан е чувал за нас, знае, че сме издали „Мълчанието на агнетата“.

Рони решава да го впечатли:

‒ Не можах да устоя на книгата, след като прочетох в епизода, където Кларис отива при Лектър, а той седи и прелиства списание: „На дясната си ръка доктор Лектър имаше шест пръста“.

Стефан го поглежда кротко и изрича следното:

‒ Аз съм роден с по шест пръста и на двете ръце. И ни показва белезите от оперативната намеса. Ние сме влюбени.

Стефан никога не беше оформял книга, но толкова бързо разбра за какво става дума, че от този ден нататък ние все едно се родихме. Вече двайсет години сме заедно и сме много щастливи. Затова мога да сложа точка на темата с художественото оформление и да се опитам да продължа нататък.

За да продължа нататък обаче, трябва да се върна към самото начало. Годината е 1990, ние още се учредяваме и не сме се регистрирали, но вече работим върху първите ръкописи, които ще изстреляме на ненаситния пазар като честни млади частници. Какъв ще е първият ръкопис беше решено с лекота – „Историята на О“, защото на еротиката й беше ударил часът. Понеже романът беше френски, не се налагаше да плащаме аванс (работехме на принципа „Пари нема, действай!“), а само хонорар месеци след продажбите. А за продажбите не се и замисляхме, те бяха в кърпа вързани. Рони се беше срещнал с шефа на Книгоразпространението и той с лека ръка му беше поръчал седемдесет хиляди бройки. Човекът си познаваше пазара. В това време аз се потя над втората ни книга, която единодушно решихме да е Удхаус, „Замъкът Бландингс“. От Разпространението дадоха заявка за четиридесет хиляди. Животът беше хуууубав.

И точно когато „Замъкът“ излезе, Държавното книгоразпространение се сгромоляса. Вчера е тук, днес го няма. Буквално. Ние увиснахме с четиридесет хиляди бройки, без склад, без надежда, без нищо. Но с редовен договор за разпространението му, подпечатан и прошнурован. Та с въпросния договор в ръка Рони отиде да се разправя с директора. Той вдига рамене. Системата вече я няма. След много кандърми прие да вземе половината тираж, но останалите двайсет хиляди трябваше да си ги чукаме незнайно, или по-скоро знайно къде. Отчаянието ни не знаеше предели.

Точно тогава на бартерен принцип с друго издателство (от тях офис на нормирани държавни цени, от нас ноу-хау) за пръв път се сдобихме с офис. На четвъртия етаж без асансьор. Ето кога осъзнахме какво е да си издател. Пакет по пакет двайсет хиляди бройки   до четвъртия етаж. Откъдето се заехме да продаваме пакет по пакет на безброй самозвани търговци, които нерядко ни лъжеха и не плащаха. Тази мъка с продажбата на „Замъка“ книжка по книжка продължи повече от пет години.

Но пазарът мрази вакуума, както ни е учил Карл Маркс (не че съм го чела, но няма начин да не го е казал), така че липсата на централно разпространение тутакси бе заменена донякъде успешно за самото разпространение, но не и за нас, от хиляди дребни търговци, които купуваха по някой друг пакет, продаваха го и се връщаха за още. Тъй като не разполагахме със складови помещения, а тиражите стигаха и сто хиляди, така че и да имаш склад, физическото прехвърляне на книгите в него би било сизифовски труд, искам да изградя в съзнанието ви следната картина.

Пристига, значи, камион с продукция от Враца или Търново и се паркира в уличката зад Комбината. Камионът е от онези с огромните прицепи с брезентово покритие. Нафрашкан с книги до откат. Ние плащахме на едно-две момчета, наричани по неизвестни причини „индианци“, да подават пакетите на търговците, наричани с много обич от Явор „уроди“. Защото Рони и Явор не смогваха едновременно да вършат тази работа и да броят пари. Камионът ще се върне същия ден в родния си град, което ще рече, че всяка книга до последната трябва да се пласира. В ранния следобед стъпките на индианците започват да отекват в празнещия се камион и когато отидат да вземат два пакета, ги чакаш пет минути да се върнат с тях. Вечерта камионът се прибира празен у дома.

Това е най-идиличната картина. Ще ви нарисувам сега и алтернативна, каквато нерядко тровеше и без това тежкото ни постсоциалистическо ежедневие.

След злочестия ни опит с половината тираж на „Замъка Бландингс“, Рони изгледа страшно наличния състав на издателството и се разпореди в негово присъствие никога да не споменаваме името Удхаус. Дотук добре, обаче Явор взе шепнешком да споделя с мен и Силвия, че на „Славейков“ „Стрихнин в супата“ на черно се продава вече по сто лева и пак не може да се намери, че ако ние не запълним тази дупка, друг ще го направи и прочее. Силвия страхливо ме побутна в гърба към устата на лъва, тоест да говоря аз с Рони. Той само дето не ме наби. Явор обаче не мирясва, бунтовни гласове взеха да се надигат отляво и дясно и след много тормоз Рони накрая кандиса.

Подготвихме ние изданието и чакаме камиона от Търново. Беше лютата зима на 1992-ра, през нощта над София се изсипа сняг като за последно, температурите се опитват да строшат рекорда си и ето че камионът се задава. Строили сме петима индианци да помагат при голямото грабене.

За целия ден продадохме числом и словом един пакет. Тираж двайсет и пет хиляди. Пълен, огромен камион. Погромът е тотален, но се налага на минутата да се търси изход, камионът трябва да се освободи.

Тъй като бяхме наели на „Гладстон“ в близост с книжарничката едно мазе, в което от зор заман да прибираме остатъци от тиражи и други случайности, ние повеждаме камиона натам по непочистените от сняг столични улици. Той едва се провира през тесния „Гладстон“, запушвайки го целия, а мъжкият състав на издателството започва да мята „Стрихнина“ пакет подир пакет през миниатюрното прозорче на мазето. Цял ден. По тъмно докладваха, че са приключили, и Рони се възползва от нашата със Силвия наличност в книжарницата, за да ни вдигне най-фалцетния скандал, на който сме ставали обект. Знаел си той, че Удхаус му е кутсуз, само дето се води по патешки акъли.  Ние мълчим насрани. Повече никакъв Удхаус, крещи Рони, а този щял книга по книга да ни го чука по тъпите женски глави.

На следващия ден мъжкият персонал, навлечен с пуловери, пак тръгва с провесени носове към мазето да подрежда нахвърляните „Стрихнини“. Пред блока ги чака тълпа от озверели уроди, научили едва сега за появата на книгата. Отново запушване на улицата, отново мятане през прозорчето на пакет след пакет. В ранния следобед тиражът е вече далечен спомен и Рони поръчва допечатка. Удхаус е реабилитиран с гръм и трясък. Рони го обича и му няма насита. Да съм си го издавала, докато посинея.

Едни от крупните играчи на книжния пазар по онова бяха самите печатници. Като преки свидетели на ненаситния глад за определена литература и на тиражите, които се бълваха, те на бърза ръка бяха пресметнали, че след като хлябът, ножът, че и маслото са в техните ръце, защо да не се облажат? Така установихме, че на пазара има „История на О“ с различна хартия от нашата и по-наситена окраска на корицата, а и книгата не спираше да се предлага на търговците, макар че ние отдавна я бяхме привършили. Но най-паметен ще си остане случаят с „Холивудски мъже“ на Джаки Колинс. Преди нея издадохме с нечуван успех „Холивудски съпруги” от същата авторка и сега със затаен дъх чакахме от печатницата във Враца да си получим „Мъжете“. Само че три дни преди уговорената доставка печатницата пусна на пазара свой собствен тираж, за да ни изпревари. Ако щете, вярвайте.

Картината на раннодемократичното книгоиздаване със сигурност няма да е пълна, ако не зачекна и темата с преводачите. Тази тема е актуална и днес, но в много отношения е вече избистрена, а не като тогавашната мътна мътилка.

Съвсем в началото сами си правехме преводите, за да не плащаме, че нямаше с какво, но постепенно стана невъзможно хем да издаваме, хем да превеждаме, поради което се заехме да търсим сътрудници. А и вече можехме да плащаме. След „Мълчанието на агнетата“, което си преведох сама, трябваше да последва нова книга от Томас Харис. Не последва. Станахме обект на следващия феномен, характерен само за нас. Вземем ли автор, стане ли известен благодарение на усилията ни, той на мига спира да пише. Не и не. Следващата книга на Томас Харис се появи десет години след „Агнетата“, междувременно и други наши автори захвърлиха перото завинаги и си спомням, че когато се преборихме юнашки за Исабел Алиенде, Рони тъжно попита дали не постъпваме твърде себично, защото най-вероятно и тя ще се откаже да пише. Да сме милеели за нея и да сме я оставели на други издатели за благото на световната литература.

И така, Харис не пише, поради което преценяваме за уместно да издадем предходната на „Агнетата“ негова книга „Червения дракон“. Превода възлагаме на Весо Лаптев, защото хем е на щат при нас като нещо като нищо на света, хем превежда бързо. Аз не бях имала преки наблюдения върху работата му, само му я бях възлагала навремето, но той беше мастит преводач и не хранехме никакви опасения.

Когато той навреме и съвсем коректно ни връчи дискетата, Рони се кандидатира да му стане редактор. Всичко вървеше като смазана машина.

След около седмица Рони ми сподели, че нещо в превода го смущавало, бих ли хвърлила едно око. Хвърлям аз окото – може тук-там да се пооглади, но нищо тревожно. За всеки случай реших да сверя първите пет страници с оригинала, да не съм голословна пред Рони. И тогава установявам нещо, което не ми се е случвало в кариерата на литератор нито преди, нито впоследствие.

Главният герой в романа е полицай, надарен с екстрасензорни възприятия, тоест нещо като екстрасенс (psychic на английски), което му позволява да влиза в кожата на престъпника и така по-лесно да го разследва. Весо се подвежда по правописа на английската дума, не губи ценно време да се рови в речника, защото всичко си знае, и без изобщо да се мае, я превежда като „психопат“.

Дотук как да е, но ето че действието в романа започва да не му се връзва по смисъл. И тогава наш Весо запретва ръкави и се заема  да пише нов роман. Със собствен сюжет, който бегло се плъзга по фабулата на Харис, и с полицай психопат като главно действащо лице. Доктор Лектър ряпа да яде на фона на такъв злодей. Томас Харис щеше да се гордее с този вариант, ако беше в течение.

Сядай, Жечке, и почвай да превеждаш от начало до край, нали все пак аз настоях да възложим на Весо книгата.

Имахме си обаче и далеч по-пикантен случай, който за една бройка да ми коства главата.

Търсех кой да ме отмени в превода на Удхаус и щом се появеше някой кандидат, веднага му връчвах пробен превод и затаявах дъх. Бяхме купили правата на „Горе главата, Джийвс“, аз извадих на ксерокс първата глава и я раздавах наляво и надясно. Не и не. Докато един ден синята птичка все пак не склони да кацне на рамото ми. Появи се млад мъж в нашата книжарница офис, жадуващ да превежда, аз веднага го пробвам и не щеш ли, донесеният след два дни превод ме очарова. Невярваща на щастието си и тръпнеща да не го изтърва, аз тутакси сключих с човека договор и му възложих книгата.

Когато в договорения срок получих превода, вряла вода да ме беше попарила, нямаше толкова да заболи. Текстът пред мен нямаше и бегла прилика с пробния превод. (Впоследствие научих, че така нареченият преводач е брат на колежка от „София прес“, която му направила „услугата“ да му го преведе.)

Нито език, нито хумор, нито дори елементарна грамотност. Опитах се да го редактирам. Не се поддава отникъде. Сядам на компютъра и за две седмици превеждам книгата. Защото имам сключен договор, да съм си отваряла очите. Аз съм твърд привърженик на доктрината за лудия и зелника и излъжа ли се в някой човек, оправям грешката за своя сметка, а с човека повече никакво вземане-даване. Системата ми е работила безотказно през годините и хората неизменно са разбирали намека и не съм имала главоболия. Този път обаче системата не само удари на камък, ами направо се потроши.

Два дни след излизането на книгата пристига „преводачът“, преливащ от възмущение. Ако кажа, че ми вдигна скандал, значи нищо да не кажа. Още си спомням отделни бисери като: „Поне да бяхте оставили една дума от моя превод!“. Но най-много се трогнах, когато със сълзи в очите сподели как синът му, ученик в четвърти клас, плакал, защото искал да прочете превода на татко си, с който бил запознат в подробности, но не могъл да го разпознае. И все в този дух. След което последваха заплахи със съд, с целокупните български медии и черешката на тортата – с моето уволнение. Поради което нямало да си тръгне от книжарницата преди появата на господин Вагенщайн, който да му обещае, че и сянката ми повече няма да затъмни „Колибри“. Казвам ви, едва оцелях.

Издателската ни биография няма да е пълна без десетките глупости, които сме бълвали, затова сме признателни на читателите си, че отдавна са ги забравили и не ни ги натякват. Ние обаче не сме ги забравили. Как да забравиш книгата, появила се на пазара с три заглавия? Едно на корицата (сменено от мен в последния момент с телефонно обаждане до художника), второ работно заглавие на титула и трето на всяка страница в живата колонцифра, както сме го подали съвсем в началото на предпечатната подготовка. Тъй като се учехме от всяка своя грешка и повече не я допускахме, скоро след това издадохме автобиографията на Педро Алмодовар без никакво заглавие. Изпуснали го при цветоотделката или Рони се зазяпал, или нещо от този калибър. Допечатвахме го на всяка бройка на ситопечат, та побъркахме медиите – така и не им стана ясно коя е книгата. Силвия, която изпитва неистов страх да не остане назад, пусна дебел речник без една буква на гръбчето, та като си го наредиш изправен в библиотеката до другите речници, да не си го познаеш.

И все пак любим неин гаф (мой любим, не неин) ще си остане тържественият ни каталог по случай двайсетгодишнината на „Колибри“. Седнала да го чете и в скоби писала коментарите си. Например при изброяването на нашите автори, понеже са много, а мястото на страницата е кът, пише след името на Патерсън: може и без тоя. И още много други, далеч не толкова лаконични. След което връща файла на Стефан с убеждението, че той ще вземе бележките ѝ предвид и след това ще изтрие съдържащото се в скоби- те. Но както вече знаем, художник текст не чете и каталогът си излезе с всичките ѝ коментари едно към едно барабар със скобите. 

Разбира се, нямаме само гафове, имаме и успехи, при това уникални.

„Колибри“ е единственото издателство в света, което може да се похвали със свой собствен нобелист.

Издаваме си ние Жоржи Амаду с доста добър успех. Предстои пускане на следващото му заглавие, всичко върви по график, ръкописът е в печатницата. Аз отговарям за заглавието, затова, когато излиза от печат, отивам в офиса и започвам подробно да го оглеждам. Най-отгоре на корицата ‒ широк зелен банд (да е в тон с шрифта), на който с тлъсти букви чета в пълен потрес: НОБЕЛОВ ЛАУРЕАТ ЗА ЛИТЕРАТУРА.

Такова нещо не съм подавала със сигурност, а и вече сме издали пет-шест негови книги без подобен анонс. Оформлението съм го одобрявала лично и мога да се закълна, че банд нямаше. Изведнъж ме цапардоса озарението! Издава си наша Жечка Амаду подир Амаду и хал хабер си няма, че човекът е нобелист. Слава богу, кръстя се аз, че някой умен колега се е усетил поне за последната негова книга. Бързо проверявам в Гугъл. Гугъл обаче пази пълна дискретност и дори бих казала обидно мълчание по отношение на Амадувата Нобелова награда. Не я признава. А и човекът е умрял преди доста време, няма как снощи да са го наградили, нобелист ставаш само приживе.

В този момент влизат двамата Вагенщайни. При вида на книгата Силвия започва неистово да се кикоти и ето какво научавам:

Седи си Рони и решава кръстословица във вестника. По едно време вдига глава и пита жена си:

‒ Силви, ти знаеше ли, че Амаду има Нобелова награда за литература? Силвия не знае.

‒ Ами ето тук ми излиза водоравно „бразилски писател нобелист“ с пет букви, първата е А.

‒ Олеле! – плеснала се Силвия по челото. – Книгата е вече в „Симолини“, бързо се обаждай да сложат банд!

Речено-сторено на мига. На другия ден си имаме нобелист. На по-следващия ден връщаме целия тираж да препечатат корицата. Кръстословичната култура е много опасна работа.

Ако тъгуваме носталгично за нещо от миналото, това са далечните времена, когато издавахме трийсет-четиридесет книги на година. Защото не само издавахме, но ни оставаше и време за живеене. Не ни притискаха графици и срокове – когато преводачът се напревежда, когато предпечатната се натутка, когато художникът благоволи… Рони беше подвластен на блажената заблуда, която предаде и на нас със Силвия, че понеже сме частници, можем едва ли не да правим каквото ни харесва. Ами да – радвахме се ние двете, повярвали на нашия любим директор (все пак сами си го бяхме избрали и много ни уйдисваше да му имаме доверие), няма ги вече онези гадни социалистически времена, когато в сряда ни събираха на летучка и започваха да ни гонят по план-графика и да искат от творческите ни натури да се вписваме в срокове. Изведнъж обаче, както си го даваме лежерно, Рони – отговарящ и за статистиката – ни светна, че предната година сме издали петдесет заглавия. Ужас! – спогледахме се ние, та това е по заглавие на седмица! Както сме тръгнали, току-виж… И тутакси решихме това да ни е лимитът, нито книга повече. На другия ден отварям пощата си и установявам, че всеки от нас е задействал закупуването на по едно-две заглавия. Ама нали се разбрахме… Решихме да се съберем на заседание (в сряда, то се знае) и да въведем порядък. Дневен ред: забранява се купуването на нови заглавия! С изключение на написаното от „нашите“ автори. Изключението не ни стресна, защото „нашите“ автори като правило спираха да пишат на мига щом станеха „наши“. Така че страшно нямаше. На другия ден си отварям пощата: пет-шест нови договора с автори, всеки пазарувал като за последно. Така не може. Събрание в сряда, дневен ред – така не може! Няма инакомислещи. Докато Рони не докладва сто и двайсет заглавия за поредната изминала година. Спряхме да се гледаме в очите. Заседанията в сряда станаха традиция. Дневен ред: как да не издаваме повече от четири заглавия седмично, защото нито нашите търговци могат да ги поемат, нито пазарът може да ги попие, нито читателите насмогват, нито… От офиса в сряда се разпечатва план-график, връчва се по един на всеки, но до втора страница не успяваме да се доберем, защото още на първа се изпокарваме кое да влезе и кое да падне. Графикът изобилства с подсилени в жълто, за да не останат невидени, болдирани Да се мисли кога? ЗАКЪСНЕЛИ ИЗВЪН ГРАФИКА! С предимство! (????) Готови книги, чакащи дата! Изчетени от коректор без място в графика. И прочее. Те се прехвърлят вече машинално за следващата сряда, никой не ги забелязва. Всеки се пъне да пробута онова, над което лично се е трудил, и търсенето на пролука се превърна във вътрешен спорт. Взехме да си правим мръсно и да се кикотим злорадо, когато нечие „чуждо“ заглавие се отложеше за небитието.

Искам да спомена още една любима наша случка от времето, когато издавахме каквото си искаме когато си искаме. Отиваме тримата в Барселона на Панаира на книгата. Аз отговарях за изготвянето на програмата със срещите, затова ги сбих в първите три дни от седмицата, а за четвъртък съм оставила разходка из града. Сутринта на закуска споделям с Рони и Силвия намеренията си, но те заявиха, че пак отиват на панаира.

‒ Ама нали нямаме срещи – учудвам се аз.

‒ Да – отговаря Рони, – обаче днес е ден на Аржентина, аржентинците дават голям прием по обяд, а те имат хубаво червено вино. Ще хапнем и емпанади – добавя сладокусно.

По тази причина аз потеглям сама на обиколка из града, а те се понасят към панаира. Вечерта в хотела докладват не само гастрономични успехи, ами свършили и издателска работа. Гледат ме с укор, демек докато ти си развяваш задника, ние работим. А именно – откраднали книга от аржентинския щанд. След като хората ги нахранили и напоили. Но не каква да е книга, а от най-голямата аржентинска астроложка. Пълен и подробен хороскоп за следващата година. Тогава много се кльопаха хороскопите и ние сме щели да избием рибата.

Отнасяме хороскопа, веднага го възлагаме за превод и като никога се появяваме съвсем навреме с него на пазара. Продаваме го като ела, че гледай. След което научаваме, че е писан за тяхното си аржентинско полукълбо, където звездите не отговарят по нито един азимут на нашите, дори са точно наопаки. С други думи, книгата изобщо не важи за България.

Но България така и не разбра това и цяла година си прави хороскопи по аржентински. Оправдахме си ходенето до Барселона.

Да, така беше едно време. Трудно на фона на днешния ден, но на нас морето ни беше до колене, ние утъпквахме пътека подир пътека и откривахме де що имаше топла вода. Сега нещата са вкарани в нещо като релси – криви, потрошени, много от траверсите липсват, но малкото ни влакче се клати куцо-ляво напред и дори си подсвирква: Тю-тюуууу!

Помня как преди двайсетина години летим тримата – Рони, аз и Силвия – за Лондон (на панаир на книгата, къде другаде?) и както си седим в самолета, Рони изведнъж пребледнява:

‒ Давате ли си сметка – изхриптя той, – че ако самолетът падне, от издателството ни нищо няма да остане?! Как можахме и тримата да се качим в един самолет!

‒ Спокойно, Рони – засмях се аз. – Дори да ни няма, хората ни могат да си допечатват плодовете на нашите интелектуални напъни до безкрай и никой извън офиса да не вдене за липсата ни.

Жечка Георгиева



Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени