Киното като modus vivendi, или как се създава атмосфера

30 ноември 2015 г.
Киното като modus vivendi, или как се създава атмосфера

Не една, три книги на Андрей Кончаловски присъстват в знаковата поредица на „Колибри” - „Амаркорд”. Дочакахме и вълнуващата изповед на не по-малко знаменития му брат, актьор и режисьор – Никита Михалков. 

Ако разгръщайки „Територията на моята любов”, сте очаквали да прочетете нещо префърцунено, преднамерено или пикантно, значи не познавате киното на Михалков. Тонът е мек, атмосферата - някак просветлена, авторът звучи искрено и безхитростно, както когато разказва за известните си родители и жените в живота си, така и когато описва интригуващи обстоятелства около заснемането на поредния филм. Михалков признава, че никога не са го интересували битовите подробности от живота на другите, никога не е надавал ухо за слухове и клюки, нито ги е подхранвал. И обяснява, че на това го е възпитала майка му.

„Веднъж ме попитаха, животът на кой от моите герои бих си избрал. Най-вероятно той би бил събирателен образ. Обединение на Колка от Аз крача из Москва с Николай Устюжянин от Сибириада. Донякъде с Паратов от Жесток романс… И нещо от Котов от Изпепелени от слънцето. Не знам! Всичките роли са много лично свързани с мен."

Първата му голяма роля e в неувяхващия филм Аз крача из Москва на грузинския режисьор Георгий Данелия. Данелия му импонира, защото е чародей в умението да създава такава атмосфера на снимачната площадка, че нищо да не прилича на труд, макар всички да работят добросъвестно. „Ние сякаш изпяхме този филм”, ще признае Михалков в „Територията на моята любов”. 

Според Михалков сценарият е само поводът за една кинотворба. Мъдростта, същността на един филм е функция на неговия дух, на идеята, която го тласка напред. Дали си красив, грозен или груб зависи от „тялото“, от всичко осезаемо. Но пламъкът, обаянието, магнетизмът зависят от „душата”, с други думи – от атмосферата. Нито духът – идеята, нито тялото – формата, могат да одухотворят филма, само атмосферата. Единствено тя не подлежи на имитация. Атмосферата в кадъра е продължение на атмосферата отвъд кадъра. Дългият кадър е усилвател на емоциите. Затова пък монтажът... Монтажът е форма на насилие. 

По ирония на случая този текст, а и самата книга, която отбелязва приноса на Елдар Рязанов за формирането на актьора Михалков, излизат в деня, когато беше официално оповестена смъртта на режисьора на „Гара за двама”. От „Карнавална нощ”  през „Жесток романс” до „Старци разбойници” - всеки филм на големия Рязанов беше своеобразен автограф. 

„В един момент Рязанов ми даде пълна свобода. Въобще Елдар Александрович има качество, което според мен е безценно за актьорите. Той често им предлага интонация, засилва движението на сцената, а след това ги оставя”, спомня си Михалков. 

За разлика от брат си, Никита умело отбягва темата за политическите си пристрастия в книгата. Най-сериозният пасаж (и творчески ангажимент) в този смисъл е свързан с мелодрамата Изпепелени от слънцето, един дълго отлаган филм. Героите му напомнят за образите в Незавършена пиеса за механично пиано, доживели до 1936 г. У нас малцина знаят, че заглавието Изпепелени от слънцето е препратка към прекрасното танго „Умореното слънце нежно се сбогуваше с морето…“. Промяната има за цел да накара зрителя да разсъждава кое (или кой) е това „слънце“, от когото така смъртоносно е била изпепелена страната...

„Този филм е за това, че няма виновни и невинни. Ако веднъж сме позволили да бъде охулена историята, културата, традицията, вярата на своята страна, ние всички сме се превърнали в заложници на дявола... Тъй като много мои колеги, заспали вчера убедено червени, днес изведнъж събудили се трицветни, снимат едно и също и по един и същи начин, както и преди петнайсет-двайсет години, като, разбира се, само са сменили плюс с минус: сега червените са лошите, а белите – добрите. Всичко друго си е все така плоско, тъпо, пошло, идеологично, поръчково. А ние с Рустам Ибрахимбеков искахме да защитим това време. Разбира се, не сме искали да защитим репресиите срещу невинни, а хората, животът, който е безценен дар и който не може, не бива да зависи от произвола на онзи, който в определен исторически период от време се е настанил в покоите в Кремъл.” 

Най-новият филм на Никита Михалков носи заглавие Слънчев удар и, по думите на режисьора, не е нищо друго освен „осмисляне на гибелта на руския свят”. Един филм-откровение, който го е притеглял към себе си цели 37 години. Заради простотата, пълнотата, фаталната ефимерност, а всъщност застиналост на чувството във времето. Заради едноименния разказ на Иван Бунин, който е толкова кратък и сантиментален, а по някакъв начин непреодолим. Интересното е, че когато разказва за първата, ако не и за голямата любов на живота си – Анастасия Вертинска, режисьорът използва точно този израз – слънчев удар.

В „Територията на моята любов” Михалков отдава дължимото за своите постижения на актьори като Лена Соловей и Коля Пастухов, Людмила Гурченко и  Марчело Мастрояни, Олег Меншиков и Джулия Ормонд. Киното не е просто територията на неговата голяма любов, то е неговият модус вивенди. Киното е кино плюс още нещо, което знае само той, диригентът на снимачната площадка. Михалков вярва, че ако всичко е случайно, значи всичко е предопределено. За него художник е онзи, който умее да съзерцава вселената, но е способен да се съсредоточи и върху лъжичката в чаша с кафе. Твърди, че без любов жестоката истина е лъжа. Че една от основните човешки ценности е да приемаш всичко случващо се смирено. И да не забравяш, че никога няма после. Животът се пише на чисто.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени