Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Киното като modus vivendi, или как се създава атмосфера

30 ноември 2015 г.
Киното като modus vivendi, или как се създава атмосфера

Не една, три книги на Андрей Кончаловски присъстват в знаковата поредица на „Колибри” - „Амаркорд”. Дочакахме и вълнуващата изповед на не по-малко знаменития му брат, актьор и режисьор – Никита Михалков. 

Ако разгръщайки „Територията на моята любов”, сте очаквали да прочетете нещо префърцунено, преднамерено или пикантно, значи не познавате киното на Михалков. Тонът е мек, атмосферата - някак просветлена, авторът звучи искрено и безхитростно, както когато разказва за известните си родители и жените в живота си, така и когато описва интригуващи обстоятелства около заснемането на поредния филм. Михалков признава, че никога не са го интересували битовите подробности от живота на другите, никога не е надавал ухо за слухове и клюки, нито ги е подхранвал. И обяснява, че на това го е възпитала майка му.

„Веднъж ме попитаха, животът на кой от моите герои бих си избрал. Най-вероятно той би бил събирателен образ. Обединение на Колка от Аз крача из Москва с Николай Устюжянин от Сибириада. Донякъде с Паратов от Жесток романс… И нещо от Котов от Изпепелени от слънцето. Не знам! Всичките роли са много лично свързани с мен."

Първата му голяма роля e в неувяхващия филм Аз крача из Москва на грузинския режисьор Георгий Данелия. Данелия му импонира, защото е чародей в умението да създава такава атмосфера на снимачната площадка, че нищо да не прилича на труд, макар всички да работят добросъвестно. „Ние сякаш изпяхме този филм”, ще признае Михалков в „Територията на моята любов”. 

Според Михалков сценарият е само поводът за една кинотворба. Мъдростта, същността на един филм е функция на неговия дух, на идеята, която го тласка напред. Дали си красив, грозен или груб зависи от „тялото“, от всичко осезаемо. Но пламъкът, обаянието, магнетизмът зависят от „душата”, с други думи – от атмосферата. Нито духът – идеята, нито тялото – формата, могат да одухотворят филма, само атмосферата. Единствено тя не подлежи на имитация. Атмосферата в кадъра е продължение на атмосферата отвъд кадъра. Дългият кадър е усилвател на емоциите. Затова пък монтажът... Монтажът е форма на насилие. 

По ирония на случая този текст, а и самата книга, която отбелязва приноса на Елдар Рязанов за формирането на актьора Михалков, излизат в деня, когато беше официално оповестена смъртта на режисьора на „Гара за двама”. От „Карнавална нощ”  през „Жесток романс” до „Старци разбойници” - всеки филм на големия Рязанов беше своеобразен автограф. 

„В един момент Рязанов ми даде пълна свобода. Въобще Елдар Александрович има качество, което според мен е безценно за актьорите. Той често им предлага интонация, засилва движението на сцената, а след това ги оставя”, спомня си Михалков. 

За разлика от брат си, Никита умело отбягва темата за политическите си пристрастия в книгата. Най-сериозният пасаж (и творчески ангажимент) в този смисъл е свързан с мелодрамата Изпепелени от слънцето, един дълго отлаган филм. Героите му напомнят за образите в Незавършена пиеса за механично пиано, доживели до 1936 г. У нас малцина знаят, че заглавието Изпепелени от слънцето е препратка към прекрасното танго „Умореното слънце нежно се сбогуваше с морето…“. Промяната има за цел да накара зрителя да разсъждава кое (или кой) е това „слънце“, от когото така смъртоносно е била изпепелена страната...

„Този филм е за това, че няма виновни и невинни. Ако веднъж сме позволили да бъде охулена историята, културата, традицията, вярата на своята страна, ние всички сме се превърнали в заложници на дявола... Тъй като много мои колеги, заспали вчера убедено червени, днес изведнъж събудили се трицветни, снимат едно и също и по един и същи начин, както и преди петнайсет-двайсет години, като, разбира се, само са сменили плюс с минус: сега червените са лошите, а белите – добрите. Всичко друго си е все така плоско, тъпо, пошло, идеологично, поръчково. А ние с Рустам Ибрахимбеков искахме да защитим това време. Разбира се, не сме искали да защитим репресиите срещу невинни, а хората, животът, който е безценен дар и който не може, не бива да зависи от произвола на онзи, който в определен исторически период от време се е настанил в покоите в Кремъл.” 

Най-новият филм на Никита Михалков носи заглавие Слънчев удар и, по думите на режисьора, не е нищо друго освен „осмисляне на гибелта на руския свят”. Един филм-откровение, който го е притеглял към себе си цели 37 години. Заради простотата, пълнотата, фаталната ефимерност, а всъщност застиналост на чувството във времето. Заради едноименния разказ на Иван Бунин, който е толкова кратък и сантиментален, а по някакъв начин непреодолим. Интересното е, че когато разказва за първата, ако не и за голямата любов на живота си – Анастасия Вертинска, режисьорът използва точно този израз – слънчев удар.

В „Територията на моята любов” Михалков отдава дължимото за своите постижения на актьори като Лена Соловей и Коля Пастухов, Людмила Гурченко и  Марчело Мастрояни, Олег Меншиков и Джулия Ормонд. Киното не е просто територията на неговата голяма любов, то е неговият модус вивенди. Киното е кино плюс още нещо, което знае само той, диригентът на снимачната площадка. Михалков вярва, че ако всичко е случайно, значи всичко е предопределено. За него художник е онзи, който умее да съзерцава вселената, но е способен да се съсредоточи и върху лъжичката в чаша с кафе. Твърди, че без любов жестоката истина е лъжа. Че една от основните човешки ценности е да приемаш всичко случващо се смирено. И да не забравяш, че никога няма после. Животът се пише на чисто.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени