Синдром на носталгията без спомен

29 ноември 2015 г.
Синдром на носталгията без спомен

... макар и течни, радостите ни никога не се изпаряват. 

Ако сте чели „Първа равносметка след апокалиписа“, знаете, че „Спасителят в ръжта” на Селинджър е в топ 100 на най-великите книги за всички времена. В престижната лична класация на Фредерик Бегбеде. Със „Спасителят...” Селинджър изпреварва „Закуска в Тифани” на Капоти (последният също се мярка в „Уна&Селинджър) и самия себе си („Девет разказа” е на 27-мо място). Посланието на „Спасителят в ръжта” е прозрачно: или приемате начина на живот на средностатистическия гражданин, или свършвате в психиатрия. Консуматорският модел не се интересува от вашето свободомислие, нито от драмите на вашата похабена чистота. Помните „Полет над кукувичето гнездо”, нали? 

През 1940 година Уна О’Нийл, дъщеря на мрачния драматург и Нобелов лауреат за литература Юджийн О’Нийл, чието безхаберие тя никога не прощава, е влюбена в Джери Селинджър. Или поне така твърдят. Да, Джери се отличава с отблъскващ характер и прекомерна амбиция. Тя е болезнено свенлива, а добротата й е почти непроницаема. Джери е суетен, раздразнителен мегаломан със силно развито чувство за собственост. Тя има само един порок – изглежда съвършена. Такива са и наблюденията на Труман Капоти, който много години след като димната завеса на юношеството се разсейва, се изповядва пред Уна: Не го казвай на никого, но мисля, че написах „Хладнокръвно“ единствено за да ми простят, че не съм ходил на война. Естествено, това е един от най-силните моменти в „Уна&Селинджър”...

Триото лебеди, както ги нарича Капоти: Глория Вандербилт, Уна О’Нийл и Каръл Маркъс, са спрягани като първите it-girls  в историята на Западния свят. Привлекателни момичета, чиито жестове служат за материал за светските хрониките на таблоидите. Уна е най-непохватната от тях, но и най-обаятелната. Когато среща Джери, тя е на 15, той на 21. Тази любовна история е инвалид по рождение, защото Джери вече е избрал суровата реалност на войната. Можел е да избегне касапницата, защото е имал здравословен проблем, но решава да се отдалечи от Уна и така да я обрече на себе си. (Ами ако не беше срещнала Чаплин?). Трябва да си сляп, за да не уловиш паралела с Гетсби и Дейзи „в тази идилия между един кариерист, който иска да се пречисти, и една девойка от т.нар. cafe society.” Войната му изиграва лоша шега –  малко по-късно Уна се запознава с Чаплин и се жени за него, а Джери й изпраща писма, бълбукащи от ревност и сарказъм заради неутолената страст. Години по-късно Селинджър ще се сдобие със злочестата репутация на отшелник и мизантроп.

Фикция или факция, художествена измислица или художествена истина, тази история, както всяка история, рано или късно става лична. Става неразделна от психографския профил на разказвача. Истории като „Уна&Селинджър” са резервоар на човешката крехкост, която все по-често прилича на лудост, заради втвърдения прагматизъм на нашия век. А екзистенциалната пустота, чувството за безсмислие и глобалната фрустрация дават храна на нихилизма, разсъждава Бегбеде. „Литературата е единственото място, където нихилизмът е съвместим с надеждата, красотата и възкресението.” 

Бърках култа към младостта с младостта. Това си бе чист авторасизъм. Човек може да се прави на Дориан Грей и без да крие злокобен портрет на тавана – достатъчно е да си пусне брада, за да не вижда вече лицето си в огледалото, Фактът, че подобно момиче е живяло, е окуражителен. 

Уна избира да обича докрай. И да роди осем деца на един мъж, на Чаплин, най-великия сатирик на всички времена. Мъж, който е скандално по-възрастен от нея, егоцентричен, вманиачен, нарцистичен и свадлив, но... и този избор си има обяснение. То е като да питаш един писател защо е предпочел да разкаже тази история, а не друга. Любовта, също като изкуството, е най-непредсказуемата интермедия в надчовешката „електрическа игра” на Съдбата. Историята на Уна, Селинджър и Чаплин става повод за написването на едни от най-потресаващите страници за Втората световна война, за травмите, които се мултиплицират с мълчанието, за мълчанието, което ражда призраци, за дълга ни към бъдещето, което с всеки изминал ден се доближава до... миналото. Романът съдържа и фрагменти, които звучат почти пророчески от гледище на неотдавнашната трагедия в Париж.

Мисля, че времето не тече в една-единствена посока – не трябва да отчитаме секундите, минутите, часовете и дните единствено като сбор, но и като изваждане, което ни приближава до мига отпреди нашата поява на света, все едно времето сваля от плещите ни някакъв товар, година след година. Всяка изминала минута е и минута по-малко чакане, за да можем да се завърнем в света, който ни е предшествал. Наистина имам чувството, че остарявам в двете посоки: напредвайки към бъдещето и връщайки се назад. Откакто навърших четиресет години, чувствам как миналото се приближава Психолозите определят явлението като „синдром на носталгията без спомен“. След края ни очаква онова, което е било преди началото. 

По признание на автора изследването за целите на „Уна & Селинджър“, историята на Уна най-вече, размеква закоравялото му сърце и го открехва за Лара, приятелката му, която (в пълно съзнание, надяваме се) един ден му казва „Да”. Ако животът е пътуване, значи разказвачът е постигнал целта си. Даже два пъти. Членовете на семейство Чаплин са категорични в нежеланието си да предоставят писмата на майка си на негово разположение – Бегбеде документира този отказ в романа, но тяхната реакция по-скоро го облекчава. Защото майсторски пресъздадената епистоларна „полулюбов” на Джери към Уна навярно нямаше да отеква с такава проникновеност, ако беше окопана с повече факти. Пък и Емили Дикинсън не търпи възражение: „Отсъствието е наситено Присъствие”.

Финалът на книгата ще ви изненада, но не заради смешната намеса на Бодлер, нито заради невинните финтове на всепризнатия денди, а всъщност „прост селяк”, луд по пълни с жълта, лепкава, вряща и воняща течност тенджерки с разтопени сиренца, овкусени с чесън. Били ли сте в Медиано, онова живописно селце, сгушено в испанските Пиренеи? Ако не сте, прочетете „Уна&Селинджър” и ще си говорим. Но на първо време хапнете едно фондю...

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени