„Литературни есета” от грандамата на модерната литература

02 ноември 2015 г.
„Литературни есета” от грандамата на модерната литература

Тя е сред иконичните фигури на модерната литература. У нас е позната повече с романите си, но Вирджиния Улф притежава извънмерен талант. Надарена с буден ум и остра социална чувствителност, тя пише блестящи рецензии, очерци, критически и литературни есета.

Между двете големи световни катастрофи Вирджиния Улф е член на влиятелния Кръг Блумсбъри, основан от баща й - сър Лесли Стивън. Расте и съзрява в Кенсингтън, в здраво семейство с либерални принципи. Често ги навестяват личности като Джордж Елиът, Хенри Джеймс и Джордж Хенри Луис и това несъмнено се е отразило върху светогледа й. За съжаление майка й умира когато е едва на тринайсет, малко по-късно си отива сестра й, а когато и баща й се разделя с живота, Вирджиния изпада в най-тежката си меланхолия. Твърди се, че е имала биполярно разстройство заради безкрайната смяна на настроенията. Навярно това е участта на проникновените умове. Преживяванията им са скрити „като страници от книга, известна единствено на тях самите.”

Улф е изкусна в употребата на повествователната техника поток на съзнанието - запазената марка на литературата от началото на 20 век. Сред най-акламираните й романи (издадени и у нас) се нареждат „Госпожа Далауей“, „Вълните”, „Към фара“. Българската публика познава и емблематичното монографично есе „Собствена стая“. През 1922 г. Вирджиния среща бисексуалната потомствена аристократка Виктория Саквил-Уест (Вита). Между тях започва плаха любовна връзка, която продължава близо десет години. Вирджиния е феминистка и жените й  харесват. „Харесвам тяхната неконвенционалност, тяхната завършеност. Харесва ми тяхната анонимност.“ През 1928 година в чест на Вита излиза ексцентричният полуроман-полуочерк на Улф - „Орландо”. Осеяна с алюзии, алегории и препратки, тази книга е пищен експеримент, един мистериозен фарсов романс, определен от сина на Вита като „най-дългото и най-очарователно любовно писмо в литературата”.

Но да се фокусираме върху сборника „Литературни есета” – тук те са двайсет и пет. И авторката не се свени да разбие на прах и пух много от собствените си доводи. Защото писателят никога не е сам, читателят е някъде наоколо – „ако не на същата седалка, то поне в съседното купе”. И наблюдава с почуда душевните му лутания.

Улф е съгласна, че релефността на персонажите във викторианската литература се дължи на тяхната недодяланост. Образът се запечатва неизличимо в паметта, просто защото е еднопластов. Истината е, че в реалния живот нищо не ни интересува, мотивира и демотивира по-силно от човешкия характер, тъкмо той ни подтиква към дълбоки размишления за морала, взаимоотношенията и смисъла на съществуването. Нали затова всяко обобщение, основано на стереотипни представи за човека като пол, възраст, националност и прочие звучи нелепо. 

Коя ключова дума може да се използва за Разколников, Мишкин, Ставрогин или Альоша? Това са образи без никакви черти. Ние навлизаме в тях така, сякаш се спускаме в дълбока пещера. 

Изглежда, изграждането на човешкия образ в литературата е от първостепенна важност. Не че стилът, сюжетът и нестандартният ракурс нямат значение. Но когато човешките отношения се променят, настъпват промени и в обществото, религията, политиката и литературата, констатира авторката. Нищо друго не разделя хората повече от мненията им за правдивостта на образите. 

Вярвам, че всички романи започват с възрастна дама в отсрещния ъгъл на купето. Което ще рече, че според мен всички романи се занимават с човешки характери и именно в стремежа си да ги обрисува романната форма, толкова тромава, многословна, толкова богата, разтеглива, лишена от драматизъм, но и толкова витална, продължава да се развива. 

Есетата на Улф се занимават с въпроси като изкуството на четенето и целите на биографичния жанр, елизабетинската драма и модерните поетически форми, куража на „женското” писане и особеностите на книжния пазар. Писателката изтъква разликата между хората, които обичат знанието, и хората, които обичат четенето, и смело хвърля мост към произведения и автори като Джеймс Джойс и Т. С. Елиът („Според мен използването на нецензурни думи и изрази в „Одисей“ представлява едно съзнателно, пресметнато неприличие на отчаян човек, който има чувството, че за да диша, трябва да счупи прозорците.”), „лудия Шели”, Толстой и Лорънс Стърн, сестрите Бронте, Шекспир и Дефо. Есето за романите на Е. М. Форстър стига до заключението, че няма по-значима дарба за един романист от способността му да свързва нещата по уникален начин. Успехът на шедьоврите не се дължи толкова на липсата на слабости в тях, колкото на авторовата убедителност, на категоричната гледна точка. 

„Не е възможно да прекосиш тесния мост на изкуството, нарамил всички негови сечива”, уверява ни стилистът Вирджиния Улф. „С някои трябва да се разделиш, за да не се наложи после да ги захвърлиш по средата на пътя или, което е още по-лошо, да изгубиш равновесие и сам да се удавиш.” 

Част от есетата в този сборник (например „Защо изкуството следва политиката”) звучат болезнено актуално и днес. Изкуството, натъртва Улф, е „първият лукс, от който обществото се отказва в тежки времена, и творецът е първият пожертван”. Но все ни се струва, че онзи, който се занимава с изкуство, няма избор, и не защото някой го заставя да твори, като политическата пропаганда например. А защото истинският творец е идентичен на себе си само през своето изкуство. То е неговият най-ефикасен механизъм за екзистенциално справяне, за оцеляване. Другото е хляб, замесен с хоросан. 

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени