Есен в сърцето, очила на носа

06 октомври 2015 г.
Есен в сърцето, очила на носа

Помните ли първото изречение от „Процесът” на Кафка? А чели ли сте „Дневникът на Ане Франк”? И да не сте, след сблъсъка с „Писателят призрак“, тази иначе тъничка книжка, ще ви се прииска веднага да го сторите.

През 2006 година в издание на „Ню Йорк Таймс Бук Ривю” са публикувани резултатите от запитване към няколкостотин от най-видните критици, издатели и писатели коя е най-забележителната творба от американската художествена проза за последните 25 години. Шест от посочените книги са на Филип Рот, в списък от 22 творби. По този повод критикът А. О. Скот отбелязва: „Ако въпросът беше кой е най-добрият писател за последните 25 години, Рот щеше да спечели.“ Днес спокойно можем да потвърдим думите на Скот, само трябва да заменим числото с 35. 

Филип Рот казва, че „Писателят призрак“ е роман за „изненадите, които носи призванието да пишеш“. Затова трудно се поддава на квалификация – дали ще го определите като комедия на нравите, автофикция или трагикомедия, маскарадът е поразителен. Рот доказва, че е майстор на езиковите гимнастики и литературните алюзии. Жанровата мимикрия потапя читателя в една вселена от препратки, населена с истинни и измислени герои, с интригуващи сюжети, които се излюпват един от друг, с имена на титани като Достоевски и Толстой, Кафка и Джойс, Томас Ман, Флобер и Хенри Джеймс. 

А иначе действието се развива в рамките на едно-единствено денонощие, през което на пръв поглед не се случва нищо. Затова пък Рот е красноречив: литературната история е история на писатели, предизвиквали гнева на съотечественици, семейство и приятели. Сред призрачните фигури, за които намеква заглавието, са още Ане Франк, Исак Бабел и Сол Белоу. Защо призрачни? Защото знаем за тях само онова, което си мислим, че знаем. Имате ли предположение кой стои зад личността на Лоноф, идола на младия писател? 

„...Този човек без илюзии не заслужаваше друго освен любов – любов заради безкомпромисността, педантичната добросъвестност, взискателността и бягството от хората, любов заради безмилостния отказ от недораслото, самовлюбено, ненаситно „аз“, любов заради мулешкото творческо постоянство и подозрението едва ли не към всичко останало, и най-накрая любов заради скритото обаяние, което ми бе позволил да зърна за миг.” 

Критиката предполага, че сред прототипите на Лоноф са писателите Исаак Башевис Сингер и Бърнард Меламъд. Но той носи и черти на Исак Бабел, да речем. Синтетичен образ е и този на Абраванел, измисления Абраванел. Още първите две изречения на „Писателят призрак” извикват у читателя дълга въздишка на предвкусвано удоволствие. Протагонистът на романа, Нейтан Зукърман, е онзи култов герой и алтер его на Рот, когото ще срещнете и в „Животът ми като мъж” и „Призракът излиза”. Именно тук той се появява за пръв път - един експресивен, натежал от идеи и хормони разказвач, кандидат за привилегията да стане духовен син на И. А. Лоноф, да спечели неговото морално попечителство. Публикувал е само четири разказа, които изпраща на именития писател с надежда за благослов. Все още е във фазата, в която „връзката” с неговото собствено творчество му убягва. 

Нейтан повежда нишката на повествованието ведро и последователно, после изпада в необясними копнения, на моменти избухва в (само)унищожителен сарказъм, понякога се затваря в черупката си, покосен от спазъм на меланхолия и отчаяние. Можем само да гадаем дали и доколко всичко това е свързано с опита му да впечатли околните. Включително да се хареса на Ейми Белет, „призракът” на Ане Франк. Между другото фрагментът за въображаемото оцеляване на това полудете-полужена след Аушвиц и Белзен и възприемането (след няколко седмици кома) на самоличността на Ейми, е чудноват, но ценен принос на Рот към литературата за Холокоста. 

По думите на преводачката Невяна Андреева, романът разгръща цял спектър от значими теми, залегнали в по-късното творчество на Филип Рот: търсенето на собствена идентичност, противоречието между „високото“ изкуство и „ординерния” живот, отговорността на твореца пред неговите сюжети, последиците от смесването на илюзия и реалност, а също и еврейската тема в най-различни нейни аспекти. Всички сюжетни нишки в крайна сметка са обединени от един генерален мотив: за смисъла на изкуството и неговата интеракция с живота. 

Преобръщам изречения. Това е животът ми. Написвам изречение и после започвам да го въртя в ума си. Поглеждам го и още веднъж го завъртам. Обядвам. После се връщам отново тук и написвам още едно изречение. След това пия чай и преобръщам и второто изречение. Препрочитам двете изречения и пак ги завъртам. После лягам на канапето и размишлявам. Ставам, зачерквам ги и започвам отначало. И ако наруша този ритъм дори само за ден, полудявам от скука и от чувството за нещо пропиляно. 

Това е, писателят диша мастило, той пише, за да не полудее. Занятието си той не избира. Свързан е - кога озезаемо, кога смътно и по силата на някакви свръхсубективни асоциации,  с десетки и стотици свои братя по религия, също толкова достойни да носят тази титла. Да, изкуството е религия, единствената легитимна религия, що съществува. Защото, както казваше един друг гигантски евреин, работата на твореца не е да се поддава на отчаяние, а да намери противоотрова за празнотата на съществуването, от която боледува светът.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени