За изкуството да завършиш спомена

30 август 2015 г.
За изкуството да завършиш спомена

В самия апогей на лятото на публиката у нас й се случи специална среща. Жители и гости на двете български столици – официалната и морската (морската винаги е по-истинската, така ни е учил Хемингуей), имаха привилегията да разговарят „на живо” с един от най-големите съвременни френски писатели – Давид Фоенкинос. Авторът на „Деликатност” пристигна по покана на „Колибри”, Френския културен институт, ФКЦ – Варна и най-емоционалния кинофорум в България - „Любовта е лудост”, където представи и едноименния филм с участието на Одри Тоту. 

Всяка негова книга таи изненада. Стилът му се колебае между абсурдната комедия, драматичната изповед и сюрреалистичния фарс. Доволно обзаведени с остроумия и цитати и придружени от авторски коментар, историите на Фоенкинос оставят усещането за съприкосновение с рядко сензитивен човек, честен към твореца в себе си. През 2014 г. френската преса го обяви за крал на литературните награди, след като за романа си „Шарлот” спечели „Рьонодо”, а две седмици по-късно отнесе и „Гонкур” на гимназистите. 

Преди това бяха Натали и Маркюс. Преди да ни потопи в „Спомените” си и да ни трогне с участта на Шарлот Саломон, Фоенкинос ни подари „Деликатност”. Един възхитителен, рядко грациозен роман, с любовна история, която се помни. Какво пък, изглежда се случва голямата любов на един живот „да се роди от трупа на предишната”. Трудно е да се сети човек за сроден сантиментален сюжет – пърхащ като облаче и осеян с уж случайни хрумки, сияен и абсолютно неустоим. Също като усмивката на Натали. „Деликатност” излиза през 2009 година, отличен е с 10 литературни награди и е преведен на десетки езици, а екранизацията му, резултат от сътрудничество със Стефан Фоенкинос, брат на писателя, се сдобива с номинация за „Сезар” за най-добър дебют.

Накратко, любовта е деликатна материя. „Има прекрасни хора, които срещаме в неподходящ момент. Има и хора, които са прекрасни, защото ги срещаме в подходящия момент.“ Има и такива книги – идват, за да ни спасят от самите нас. Такава книга е „Спомените” – меланхоличен разказ за неумението да изразяваме чувствата си, за топлината на детството като изгубен завинаги рай. За любовта към родителите и техните родители, с чиято смърт никога не се свиква... Дали наистина не започваме да обичаме, едва когато осъзнаем натиска на старостта? Или тогава ставаме още по-объркани и ни избива на чувствена булимия? 

Мислех и за деня в училището и ми се струваше прекрасно, че последните ѝ часове бяха толкова емоционално наситени. През целия си живот тя бе живяла с ужасното усещане за незавършеност. Не бе престанала да мисли за прекъсването на образованието си. И ето че умря, след като прекара няколко часа в класната стая, и това като че ли беше помогнало на раната ѝ да зарасне. Беше ѝ помогнало да приключи една недовършена история. Животът е толкова прост.

Спомените” излиза няколко години след „Деликатност”, но изпраща същия сигнал: смъртта ни задължава да обичаме. Освен че изненадва с композицията си, този роман представлява автобиографична рефлексия, своеобразна емоционална равносметка. Ще ви упои с красивия си тембър, а накрая директно ще ви препрати към „Шарлот”, защото „спомените са място на пристигане”. Нещо повече, те са единственото място, което ни принадлежи... Вече и „Спомените” се радва на алтернативен, филмов живот, а заслугата е на режисьора Жан-Пол Рув.

Фоенкинос нарича „Шарлот”, предпоследния си роман, „моята най-голяма любовна история като писател”. Книгата е посветена на немската художничка от еврейски произход Шарлот Саломон, убита на 26 години в Аушвиц, бременна с първата си рожба. Разхождайки се с една своя приятелка в музей, Фоенкинос случайно попада на нейни творби и остава вцепенен.

Беше мигновено.

Чувството, че най-сетне съм намерил онова, което търся.

Неочакваната развръзка на влеченията ми.

Скитайки, се бях озовал на правилното място.

Разбрах го в мига, в който открих „Живот? Или Театър?“. 

Писателят посвещава 8 години на тази задочна връзка с Шарлот, спомените за нея го съпровождат в Южна Франция и Берлин. Накрая реконструира живота й чрез страниците на романа – нещо като роман, а всъщност жална песен. Любовно откровение. Една любовна песен, обречена да не секне никога.

Не успявах да напиша две изречения едно след друго.

Нещо ме спираше на всяка точка.

Просто не можех да продължа.

Усещането беше физическо, сякаш се задушавам.

Имах нужда да мина на нов ред, за да си поема дъх.

Накрая разбрах, че трябва да напиша книгата така... 

Елегичният тон на творбата е неотменим – нейната героиня бързо разбира, че мъртвите са част от живота. Авторът избира „формата” на свободния стих, защото болката е оглушителна, но безформена, също като лудостта. „Шарлот” е разказ за изкуството като изцеление, едно трескаво и сърцераздиращо търсене на думите, цветовете и образите, способни да потушат всяка омраза. Истината е, че „понякога речникът остава безмълвен”. Сякаш самият той се ужасява от ужаса.

В едно свое интервю, дадено у нас, Давид Фоенкинос сподели, че романите му пият вдъхновение от много източници, включително от прозата на Кундера, Рот и Патрик Модиано, от джаза и живописта, от поезията на Пол Елюар. „Животът е упорството да завършиш един спомен” - този стих на поета Рьоне Жар трябвало да послужи като епиграф към „Спомените”, но се оказва, че Модиано го е „изпреварил”, заел го е още през 1977 г. за романа си „Семейна книжка”. А за интродукция към „Шарлот” Давид се обръща към Кафка. Сигурно защото цялото творчество на Кафка е родено от изумлението, от нестабилността, от неистови опити за „отместване на отчаянието”. Нали в това е смисълът на изкуството – да изстрадаме смъртта си в аванс. И най-после да заживеем.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени