„Адам Бийд“ – романът, покъртил викторианска Англия

12 август 2015 г.
„Адам Бийд“ – романът, покъртил викторианска Англия

МИСТЕРИЯТА

В края на 1858 г. Джордж Хенри Луис, изявен журналист, биограф, литературен критик и философ, отива при лондонския издател Джон Блакуд и му предлага за публикация романа „Адам Бийд“ от неизвестния Джордж Елиът. Луис обяснява, че авторът е твърде стеснителен и саможив свещеник, който много би се притеснил от евентуална остра критика или отхвърляне на творбата му, а също и от груба редакторска намеса или разкриване на самоличността му. Името Джордж Елиът обаче вече е познато на издателя от излезлия в началото на същата година сборник новели под общото заглавие „Сцени от живота на свещеника“. Блакуд има своите догадки относно личността на неизвестния автор, но решава, че не е благоприятно за издателството да проявява излишно любопитство. Романът излиза на 1 февруари 1859 г. и предизвиква небивал интерес. За кратко време се разпродават 15 500 екземпляра, а в рамките на година и половина творбата се преиздава още девет пъти. Името на неизвестния автор бързо се популяризира, когато вестник „Таймс“ обявява: „Няма никакво съмнение, че „Адам Бийд“ е първокласна творба, която отрежда на автора й място сред големите майстори на романа“. В интелектуалните кръгове на Лондон оживено се обсъжда личността на неизвестния творец, но първият, който изразява убеждението си, че авторът е жена, е Чарлс Дикенс – той е доловил женска тоналност в гласа на повествователя.
В провинциалната част на Англия също се обсъжда самоличността на автора. Мнозина от графството Уорикшир, където се развива действието в романа, разпознават черти на местни жители, както и на определени околности. Дори се посочват и конкретни хора като евентуални автори на творбата. Един от тях е свещеникът Джоузеф Лигинс от Нънитън, който съзнателно подхранва слуховете и дори отива в издателството да иска хонорар. Сред догадките обаче надделява авторитетното мнение на Джон Чапман, собственика на „Уестминстър Ривю“, който безпогрешно разпознава в романа стила на дългогодишната си сътрудничка, която живее на семейни начала с Джордж Луис. И така, още през лятото на 1859 г. двойката публично разкрива тайната си.
А защо е било необходимо на една безспорно талантлива жена да се крие зад мъжки псевдоним във викторианска Англия? Причините са най-различни. На първо място, ако от самото начало читателите са знаели, че въпросната авторка живее в незаконна връзка с женен мъж, те веднага биха отхвърлили творбата й поради пуританската си нагласа. Освен това широко известно е, че във викторианската епоха жената се възприема като по-нисше създание, годно да поддържа семейство, но не и да издава художествени творби. Според много викториански медици и антрополози по-нисшето развитие на жената ясно проличавало във всички анализи на мозъка и функциите му. Дори напредничав ум като философа Огюст Конт заявява, че жените не са създали и никога няма да създадат значимо изкуство. Именно поради тези широко разпространени възгледи отношението към романите на сестрите Бронте рязко се променя, когато става известно, че зад мъжките псевдоними се крият жени. С други думи, чрез мъжкия псевдоним авторката очевидно е очаквала критиците да проявят обективност в оценките си. Наред с всичко това изключително самокритичната писателка вероятно се е безпокояла, че евентуалният неуспех би могъл да накърни репутацията й на редактор, критик, публицист, есеист и преводач на значими философски трудове. И не на последно място може би се е опасявала да не причислят творбата й към многобройните „глупави романи от жени писателки“, които самата тя яростно критикува в известната си статия („Silly Novels by Lady Novelists“), излязла три месеца преди дебюта й.
А защо е избран именно псевдонимът Джордж Елиът? И тук тълкуванията са най-различни. Първото име безспорно е на любимия мъж и вдъхновител Джордж Луис. А може би и името на прочутата Жорж Санд, нейна съвременница, е подтикнало авторката към подобен избор. Колкото до фамилното име, самата писателка заявява, че го е избрала заради благозвучието му. Някои обаче го свързват с герои от романи на Джейн Остин и Шарлот Бронте, известни посестрими на авторката. А други находчиви критици разшифроват скрит код, като разчитат следния текст в псевдонима George Eliot – „на Джордж Луис дължа всичко“ (to GeorgЕ Lewis I Owe iT). Действително именно Луис е човекът, който почти през цялата творческа кариера на писателката непрекъснато я насърчава, подкрепя и вдъхновява. Важното в случая е, че през втората половина на ХІХ в. името Джордж Елиът става едно от най-популярните във викторианска Англия.

ЛИЧНОСТТА ЗАД ПСЕВДОНИМА
 
Всъщност Джордж Елиът е литературният псевдоним на Мери Ан Еванс, родена близо до Нънитън в Уорикшир на 22 ноември 1819 година. Щастливото й детство в живописно селище, сравнително незасегнато от настъпващата индустриализация, оставя завинаги дълбок отпечатък в съзнанието й. По-късно тя с дълбока носталгия обрисува родното си място в донякъде автобиографичния си роман „Воденицата на река Флос“ (1860). Бащата на писателката дълго време работи като управител на имение в Арбъри Хол, поради което възприемчивото момиче натрупва непосредствени впечатления за живота на поземлената аристокрация във викторианска Англия. След време тези ранни наблюдения й дават възможност да обрисува най-детайлно социалната пирамида в аристократичното имение. В „Адам Бийд“ например всички йерархични стъпала на пирамидата са представени чрез ярки образи – съответно на коняри, прислужници, градинари, камериерки, икономи, а на самия връх е старият скуайър Дониторн. В творчеството й намира отражение и голямата й привързаност към баща й и брат й. Както самата авторка изтъква, героят й Адам Бийд въплъщава много от чертите на баща й  – изключително трудолюбие, честност, предприемчивост, човеколюбие, психическа устойчивост и т.н. В училище Мери Ан се проявява като извънредно любознателна и всестранно развита ученичка, но най-голям интерес проявява към литературата и чуждите езици, преди всичко немския. Ранната смърт на майка й я принуждава да напусне преждевременно училище, за да поддържа домакинството, но девойката упорито продължава самообразованието си. По-късно се заселва с баща си в Ковънтри, като след време наблюденията й върху живота в провинциалния град намират отражение в шедьовъра й „Мидълмарч“. През този период на напрегната работа и самообразование тя превежда книгите „Животът на Исус“ от Давид Фридрих Щраус и „Същност на християнството“ от Лудвиг Фойербах. След смъртта на баща си Мери Ан предприема продължителни пътувания из Европа и накрая се установява в Лондон. След срещата си с Джон Чапман, главен редактор и собственик на престижното списание „Уестминстър Ривю“, започва да пише задълбочени материали за списанието, а през 1851 г. става заместник главен редактор. Този пост й дава възможност да се озове сред интелектуалния елит на викторианското общество. Знаменитости като Хърбърт Спенсър, Джон Стюарт Мил, Чарлс Брей и други я възприемат като равна. Тя обаче най-силно е впечатлена от личността на вече споменатия Джордж Хенри Луис, изключителен ерудит и енциклопедист, женен мъж, с когото живее на семейни начала в продължение на 24 години (1854–1878), до смъртта му. Във викторианска Англия разводът е почти невъзможен и писателката прекарва дълъг период от живота си в уединение, отлъчена от обществото, заклеймена като безнравствена жена. Дори любимият й брат я зачерква завинаги и забранява на другата им сестра да общува с „грешницата“. И все пак писателката, направлявана от силната си интуиция, избира най-верния път в живота си. Именно благодарение на връзката си с широко скроения Луис тя успява да постигне пълно развитие на дарбите си, почти недостижимо за жената във викторианска Англия, да съчетае любовта, хармоничния съюз между равноправни личности с блестящата кариера на творец. Именно Джордж Луис има основната заслуга за метаморфозата на неуверената млада Мери Ан Еванс в Джордж Елиът, влиятелната интелектуалка и писателка на ХІХ век. Отлъчването от аристократичното общество крие и благоприятни страни – създава условия за пълно съсредоточаване и активна творческа дейност на двамата писатели. Запазвайки своя мъжки псевдоним, Мери Ан Еванс започва трескаво да издава множество творби. „Сцени от живота на свещеника“ и „Адам Бийд“ са последвани от романите „Воденицата на река Флос“ (1860), „Сайлъс Марнър“ (1861), „Ромола“ (1863), „Филикс Холт, радикалът“ (1865), „Мидълмарч“ (1871–1872) и „Даниел Деронда“ (1874–1876). Освен романи Елиът публикува и редица разкази, новели и стихове. Извънредно щастливата и плодотворна връзка с Луис приключва със смъртта му през 1878 година. Авторката е сломена от скръб и със силно разклатено здраве. Тогава тя намира свой покровител в лицето на Джон Уолтър Крос, голям поклонник на творчеството й. Не след дълго, на 16 май 1880 г., се омъжва за Крос, който е с 20 години по-млад от нея. И тогава за пръв път отново получава вест от напълно отчуждения си брат – той й изпраща телеграма по случай сватбата. Бракът на писателката трае само няколко месеца, защото Елиът се разболява тежко и на 22 декември 1880 г. умира. Погребват я до Джордж Луис.

МАНИФЕСТЪТ НА РЕАЛИЗМА

В статия върху литературата през викторианската епоха (Newton: 144) критичката Катрин Галахър разказва интересна история относно реализма на Джордж Елиът, като представя разговора в лондонска картинна галерия между Хариет Мартиньо и Елиът през 1861 година. Двете писателки разглеждат картина, на която е изобразено как щъркел поглъща жаба. Мартиньо е отвратена и заявява, че картината е аморална и вулгарна. Елиът спокойно отвръща, че целта на изкуството е да изобразява действителността, без да я разкрасява. Според нея истинското изкуство показва света такъв, какъвто е, а не какъвто би трябвало да бъде.
Години преди тази случка Елиът е посетила художествените галерии в Дрезден и Мюнхен и особено силно впечатление са й направили картините на холандските живописци. По това време френските критици, последвани от английския критик Джон Ръскин, вече са въвели термина „реализъм“, за да определят спецификата в творчеството на Рембранд. Елиът приема принципите на реализма като свои и те стават характерни за голяма част от творчеството й. В повечето й творби се наблюдава силен интерес към обществото като цяло с всичките му институции и класи, стремеж за внушаване на нравствени ценности, изобразяване на човека в социалната му среда, както и в сложните му взаимоотношения с околните, постигане на правдоподобност, панорамен метод на изложение, който включва голям брой действащи лица и няколко паралелни сюжетни линии, употреба на „всезнаещ“ разказвач, хронологичен, линеарен структурен модел на творбата и т.н. Всички тези характеристики на реалистичния роман са ярко въплътени в „Адам Бийд“.
През 1861 г., когато се е състоял разговорът с Мартиньо, Елиът вече е издала четири книги, които описват провинциалния живот в Мидлъндс (Средна Англия) и се основават на спомените й от детството и младежките години. Безспорно в ранните си творби Елиът продължава традицията на английския поет романтик Уилям Уърдзуърт, който в предговора си към „Лирически балади“ (1798) определя творческите си цели по следния начин:

Главната цел... в тези стихове е да се представят случки от ежедневието, но да се опишат така... че оцветени от въображението, най-обикновените неща да придобият необикновеност... Фокусът е върху скромния селски живот, защото в тази атмосфера основните страсти у човека намират благодатна почва, за да узреят, да растат на воля, като говорят на прост, но образен език (Preface, Wordsworth: 3).

Също като Уърдзуърт, Елиът се стреми със силата на въображението да „оцвети“ привидно безцветния живот на своите герои и да покаже необикновеното, поетичното в наглед прозаичното им ежедневие.
В прочутата Глава 17 от романа „Адам Бийд“ Елиът подробно описва ролята и целите си на писател. Редом с предговора на Уърдзуърт, главата със заглавието „Където 11 разказът прекъсва за кратко“ става известна като най-значимия манифест на реализма в световната литература. В него писателката си поставя преди всичко задачата да дава достоверно описание на обикновени хора и делнични неща, без да ги разкрасява:

Всички тези простосмъртни хорица около нас... трябва да се приемат такива, каквито са: не можеш нито да изправиш носовете им, ни да изостриш ума им или да промениш нрава им. И е особено важно тъкмо към тези хора, сред които минава животът ти, да проявяваш разбиране, съчувствие и обич. Именно тези донякъде грозновати, глуповати, объркани хора трябва да те трогват с добротата си, именно те трябва да предизвикват у тебе безгранично търпение и най-светли надежди. И дори и да можех, никога не бих искал да бъда някой изтънчен творец, дето... разкрасява света... защото от нищо друго не се страхувам толкова много, както от... украшателството... Да разкрасиш нещо, е много лесно, но да го опишеш правдиво – толкова трудно („Адам Бийд“: гл. 17, с. 249).

Както проличава от горния цитат, в този широко известен манифест на реализма се споменават и други ключови понятия, характерни за творчеството на писателката – разбиране, съчувствие и обич. Във всички свои творби Елиът като че ли изпробва доктрината на Конт за хуманността, наричана от Фойербах още и „религия на любовта“, съчувствието и дълбоката човешка съпричастност. Тази „религия“ се превръща в нейно верую и изцяло измества вярата й в Бога, която Елиът загубва още в младежките си години.
Критиците често спорят доколко уместна е стратегията на Елиът да прекъсне действието в романа, за да изложи творческата си позиция. Мнозина смятат, че това влиза в разрез с основното изискване на авторката за правдоподобност, като накърнява тъканта на творбата. Подобно прекъсване и изясняване на художествените цели напомня за известната Глава 13 в постмодернистичния роман на Джон Фаулс „Жената на френския лейтенант“ (1969), където авторът напълно съзнателно нарушава постигнатата в предишните глави правдоподобност, за да сепне читателя и да насочи вниманието му към новите нетрадиционни похвати в творбата си. Неочакваният ход на Джордж Елиът показва още в първия й роман склонността й да експериментира, да нарушава утвърдени правила, като вгражда в реалистичния роман елементи на метафикцията.
Началната сцена на „Адам Бийд“ красноречиво представя творческите й намерения. Елиът рисува картина от ежедневието на най-обикновени хора, които са описани със завладяваща топлота. Дъскорезницата на Бърдж е обрисувана с големи подробности. Времето е точно фиксирано – 18 юни 1799 година. Конкретните детайли предизвикват разнообразни сетивни възприятия у читателя  – той вижда хвърчащите стърготини в снопа светлина, долавя уханието на дървения материал, чува звуците в дъскорезницата, усеща топлината на юнското слънце. Но изведнъж в тази обикновена делнична атмосфера нахлува „необикновеното“, поетичното. Сред шума в работилницата внезапно еква песен. Извисява се приятен баритон във възхвала на непреходните човешки добродетели – трудолюбието и честността:

Сърце мое,
събуди се с първите лъчи,
дневната си дажба труд свърши!
Мързелът е смъртен враг!

После следва:

Всяка дума – искрена като сълза,
съвестта ти – чиста кат зора.

По този начин още в първата глава на романа се откроява характерната особеност в творчеството на Елиът – стремеж към пълнота и хармония, които се основават на противоположностите. В цялото й творчество се постига удивителен баланс: прозата в живота се балансира с поезията, разумът – с чувствата и въображението, изкуството – с науката, и т.н. В самото начало на творбата се въвеждат два контрастни образа – братята Адам и Сет. Главният герой Адам Бийд е честен, доблестен, трудолюбив, добронамерен към хората. Неговата практичност обаче надделява и той няма въображението и усета да долови поетичната и загадъчната страна в човешката природа. Сет е пълната му противоположност – чувствителен, интуитивен, романтичен, надарен с въображение и поетично чувство. По същия начин напълно противоположни са и главните женски образи. Повърхностната, себелюбива и лекомислена кокетка Хети е в пълен контраст с разумната, всеотдайна проповедница Дайна.
И все пак тези образи не са перманентни величини. Още в първия роман на Елиът, както и в по-късното й творчество е залегнала тезата на Фойербах, че страданието облагородява и преобразява човека. В „Адам Бийд“ ясно се очертава метаморфозата на главния герой в резултат на огромното страдание – първоначалната му категорична непримиримост към човешките слабости постепенно се смекчава. Голямата мъка преобразява и героините. Във втората половина на романа Хети вече не е представена като лекомислена кокетка, а като страдалка, жертва на сурови пуритански нрави. Всъщност главното действащо лице в романа е общността, местните жители в цялата им съвкупност. Елиът описва микромодел на обществото с представители на всички прослойки  – фермери, занаятчии, свещеници, учители, земевладелци. Личното и социалното тясно се преплитат. Любовната драма на Хети хвърля тъмна сянка върху живота в селото. В романа се открояват няколко ярки картини на общоселски сбирки и празненства. Особено силен символ на колективност, солидарност и повсеместна доброжелателност е общата вечеря след прибирането на реколтата. Внушението в края на творбата е, че въпреки всички драми и превратности в живота, в тихата провинция времето тече бавно и се измерва с неуморен труд от ранни зори до залез.
Изразител на житейската мъдрост в романа е мисис Пойзър. С живата си образна реч, със звучния си диалект и остроумие тя е въплъщение на издръжливата селска жена, пуснала дълбоки корени в земята. Нейният стар стенен часовник с тежка дъбова облицовка отмерва бавния пулс на селския живот. Несъмнено в първия си роман Елиът с дълбоко проникновение представя високопоетична картина на селския бит. Поради тази причина „Адам Бийд“ се откроява като един от най-ярките пасторални романи в английската литература. Появил се в периода на най-бурната индустриализация в историята на Англия (1858), представил пасторалното минало на страната в затрогващо идилична светлина, той предизвиква сред викторианската публика дълбока носталгия и дори умиление въпреки разигралата се драма.
Когато разглежда основните човешки добродетели, обрисувани в „Адам Бийд“, известният литературен критик и писател проф. Хаджикосев заявява, че „кралица Виктория е била голяма почитателка на първия роман на Джордж Елиът“. Тя дори „препоръчвала на многобройната си челяд да прочетат романа, като поръчала и изработването на няколко картини по мотиви, взети от него“ (Хаджикосев: 374). Проф. Хаджикосев убедително излага и причините за подчертаното пристрастие на кралицата към романа. Според него „Адам Бийд“ е сред любимите романи на кралицата, защото онагледява принципите на викторианския морал: дълбока и несъкрушима вяра, готовност да бъдат посрещнати спокойно изпитанията и бедите, мъдрост да бъде извлечена поука от страданията, за да може личността да се усъвършенства (ibid: 397). По-нататък критикът изтъква, че в Глава 50 Елиът дава израз на своята философия, която не би могла да се определи еднозначно – тя е едновременно „стоическа, християнска и екзистенциалистка“ (397). Според критика съдбата неминуемо налага промени у индивида чрез тежки изпитания, както проличава в следния пасаж:

Защото Адам… изобщо не бе преодолял мъката си и не беше я отхвърлил като отминало бреме, за да стане отново същият като преди. Та нима всички ние сме способни да се отърсим завинаги от болката? Опазил ни Бог. Би било жалка последица от мъките и терзанията ни, ако в резултат на всичко преживяно не постигнем нищо друго освен състоянието преди болката – ако отново се върнем към прежната си сляпа любов, към същите самоуверени укори към ближните, същата безучастност към човешкото страдание, същите лековати одумки на разбитите човешки съдби, същото незачитане на божественото начало в живота, онова начало, към което в бедата сме отправяли неутешими вопли. Нека сме благодарни, че болката е останала у нас като несъкрушима сила и само е променила проявлението си, като се е превърнала в съпричастност  – една-единствена дума, която включва най-дълбоките ни прозрения и най-дълбоката ни любов („Адам Бийд“: гл. 50, с. 648).

Именно фокусът върху обичта към ближния, съчувствието и голямата човешка съпричастност правят романа толкова привлекателен за викторианската публика. Именно поради дълбоко хуманното верую на писателката, въздействащо представено в творбата, за много дълъг период от време „Адам Бийд“ е бил най-популярният роман на Джордж Елиът.

ФЕМИНИСТКА ЛИ Е ДЖОРДЖ ЕЛИЪТ?

Преобладаващото мнение сред критиците е, че Джордж Елиът не споделя идеите на феминисткото движение. Според видната теоретичка Кейт Милет например самата писателка изживява „революцията“, но никога не пише за нея. Тези възгледи за авторката най-красноречиво се обобщават в статията на Зелда Остин „Защо феминистките критици се сърдят на Джордж Елиът“ (Austen: 1976):

Феминистките критици се сърдят на Джордж Елиът, защото не е позволила на Доротия Брук в „Мидълмарч“ да направи това, което самата тя е постигнала в живота: да превежда, да публикува статии, да издава списание, да бъде независима неомъжена жена, да влезе в брачни взаимоотношения чак на средна възраст и да заживее открито с мъж, за когото не може да се омъжи.

Социалните прояви на авторката обаче опровергават твърденията за пълната й безучастност към феминисткото движение. Така например Джордж Елиът, ревностен абонат на English Woman’s Journal, открито подкрепя петицията до Парламента да се даде право на жените да гласуват, както и законопроекта за имуществените права на омъжените жени, и дори разпространява пропагандни брошури за тези искания. Ако не афишира извънредно шумно подкрепата си, то е единствено поради опасенията да не навреди на движението с нетрадиционното си семейно положение. През целия си живот обаче тя живо се интересува от проблемите, свързани с природата и бита на жените. Най-красноречивото доказателство за трайния интерес на Джордж Елиът към жените е самото й творчество. В него проблемите на жената във викторианското общество неизменно заемат централно място. Още в първата си книга „Сцени от живота на свещеника“ тя описва типични за творчеството си образи – викторианската жена като „домашен ангел“ хранител (Мили), която умира преждевременно, съсипана от грижи за семейството; младата невинна девойка (Катерина), прелъстена от арогантния аристократ; мъченицата (Джанет), изтерзана до смърт от съпруга си алкохолик, но пречистена от страданието. Интересен парадокс е, че четири от седемте романа на Елиът имат мъжко име за заглавие („Адам Бийд“, „Филикс Холт“, „Сайлъс Марнър“ и „Даниел Деронда“) и само един – женско („Ромола“), макар че в повечето случаи главните герои са жени. Както изтъкват видните критички Гилбърт и Губар, заглавията на книгите често служат за „камуфлаж“ на авторката. Очевидно Джордж Елиът не желае да изложи на показ пред патриархалното викторианско общество феминистичните си нагласи.
Може би именно поради стремежа да се придържа към литературните и нравствените норми на епохата Елиът прави отчетливо разграничение в творбите си между два типа героини: нравствени и безнравствени, духовно извисени и лекомислени, повърхностни. Тази характерна за творчеството й опозиция се проявява още в първите й публикации, в статия, озаглавена „Малка притча с голяма поука“, където се описва животът на две нимфи. Едната използва езерото за огледало, за да съзерцава собствената си хубост, а другата наблюдава в него отраженията на необятното небе и широкия свят. Суетната нимфа вижда как хубостта й помръква, как постепенно се превръща в сбръчкана старица и умира от мъка. Духовно извисената нимфа живее в мир със себе си, без да съзнава, че остарява и погрознява. Тази малка „притча“ е залегнала в повечето творби на авторката, които са изградени върху контраста между героините: между Хети и Дайна, Теса и Ромола, Розамонд и Доротия. Още в първия си роман Елиът директно се връща към притчата и описва сходна ситуация в Глава 15 на „Адам Бийд“ – в уединението на спалните си едната героиня се прехласва пред образа си в огледалото, а другата съзерцава нощното небе и външния свят. Недвусмисленото послание е, че Хети се интересува единствено от себе си, от собствените си чувства, както и от бижутата, които ще откроят красотата й, докато духовно богатата Дайна, загърбила собственото си „аз“, се вълнува от околния свят, от мъките и страданията на хората. Съпоставката между егоизма и алтруизма е основен елемент в творчеството на писателката. Възприетата роля на морализатор често я подтиква да „наказва“ себичните герои и да „възнаграждава“ духовно извисените, човеколюбиви личности.
И все пак, въпреки че Хети Соръл в „Адам Бийд“ е може би най-суетната, повърхностна, лекомислена героиня в творчеството на Елиът, писателката не е последователна в осъждането на поведението й и макар и косвено, проявява дълбоко съчувствие към драмата й. Също като Катерина в „Сцени от живота на свещеника“, Хети, ослепително красива селска девойка, е прелъстена от местния аристократ Артър Дониторн. Ражда незаконното си дете в дома на непознати, а после изоставя бебето в гората с надеждата, че някой ще го намери. Не след дълго залавят Хети и я изправят пред съда за детеубийство. Грози я смъртна присъда. У Джордж Елиът, жената, която живее незаконно с женен мъж, надделява моралистката и тя сурово осъжда Хети за греха й. Това, което се казва в романа за грешницата, е строго порицание – девойката е представена като лекомислена кокетка, домогваща се до брак с обаятелен аристократ. И все пак читателят се чувства раздвоен и изпълнен със съмнения дали Хети наистина е грешница, безнравствена жена или наивно, простодушно момиче, което става жертва на сурови патриархални нрави. Когато тича из гората, обезумяла от мъка, тя е представена като уплашено животинче, смъртно ранена сърничка. Особено завладяваща е сцената, когато Хети се колебае дали да се хвърли във вира. Животът и смъртта се борят в нея:

Ужасът от студа, тъмнината и самотата... та наоколо няма жива душа... нарастваше с всяка изминала минута. Сякаш вече бе почти мъртва, като съзнаваше, че е мъртва, и същевременно неистово копнееше отново да е сред живите. О, не! Тя още е жива, още не е направила страховития скок. Обзеха я странно противоречиви чувства на отчаяние и безумна радост – отчаяние, че няма силата да приеме смъртта, но и опиянението, че още е жива, че още може да се радва на слънцето и светлината („Адам Бийд“: гл. 37, с. 520).

Нейната първична импулсивна натура, която до този момент е строго осъждана, сега се представя с невероятна сила. Когато Хети започва да целува ръцете си в опиянението, че още е жива, неудържимата й виталност я превръща в трагическа героиня. Тя става символ на природата, страстта, мощните жизнени импулси, неукротимото физическо начало. Тази част на романа се откроява с проникновения си психологизъм, с разтърсващото лирическо описание на душевния мир на злочестата героиня. Неслучайно по-късно големият модернист Д. Х. Лорънс уверено заявява, че новаторските обрати в романа, откроили се ярко в началото на ХХ в., всъщност започват още в творчеството на Елиът. Тя е първият английски писател, насочил поглед навътре към изживяванията и терзанията на индивида, които през ХХ в. се превръщат в основен фокус на литературата. И затова е трябвало да понесе сурова критика от съвременниците си.
Хети е представена като мъченица и при последната среща с Дайна, когато прави признанието в затворническата килия, че съзнателно е изоставила детето. Тя е със замъглено съзнание, сетивата й са притъпени, думите – несвързани. Става ясно, че и деянието си в гората е извършила в подобно състояние на пълна обърканост и паника. За разлика от нея Дайна, овладяна, спокойна, влиза в ролята си на проповедница и я залива с красноречието си:

И тогава Бог прониква в душите ни, насочва ни в правилната посока и ни вдъхва сила и спокойствие. Отхвърли греха си сега, Хети... направи го. Изповядай се за злодеянието, което си извършила... за греха, с който си се провинила пред небесния Отец („Адам Бийд“: гл. 45, с. 600)

Читателят сякаш долавя, че съчувствието й към Хети идва не от сърцето, а от интелекта, което е извън нравствения кодекс на писателката. И все пак чрез Дайна Елиът се стреми отново да наложи приоритета на цивилизацията, закона, реда и духовността, които Хети е подкопала с постъпките си.
Някои критици твърдят, че Дайна е плод на консервативния моралист у авторката, на нейната съвест и отговорността й пред обществото, докато Хети е родена от подсъзнанието, от скритата бунтарка в нея. Всъщност, макар че я осъжда, Елиът показва дълбоката си съпричастност към грешницата чрез символи и косвени внушения. А в края на Глава 37 вече съвсем спонтанно възкликва:

„От сърцето ми капе кръв, като гледам... клетата скитаща се Хети“ (с. 524).

По всеобщо мнение главната героиня в романа е Хети, а не Дайна, защото най-силните, дори разтърсващи глави в творбата представят самотното лутане из широкия свят на озлочестената, обезумяла от мъка девойка. Неслучайно за мото към романа Елиът използва цитат от Уърдзуърт, приканвайки читателя да прояви към „залутаните агнета в стадата“ и към „цветя, на сянка разцъфтели“ нещо повече от „братска прошка“. Това мото разкрива и символиката във фамилното име Соръл на героинята. Английската дума sorrel означава „киселец“ и самото наименование подсказва, че девойката е като обикновено ливадно растение, израснало без всякакви грижи в полето. По звучене името й е близко и до английската дума sorrow (печал, скръб, нещастие), с което косвено се загатва за огромното страдание, което момичето ще изживее.
И все пак Хети е сурово наказана от закона, а Дайна е възнаградена за своята добродетелност. С други думи, Елиът не защитава прегрешилата си героиня директно и не я представя открито като невинна жертва на консервативни порядки, както постъпват Томас Харди, Натаниъл Хоторн и Елизабет Гаскел съответно в романите „Тес“, „Алената буква“ и „Рут“. Отново личният й живот, остро осъждан от обществото, я подтиква да вземе позицията на моралист.
Поначало в романите на Елиът преобладават добродетелните героини със силни духовни потребности. Едно от основните послания в творчеството й е, че жената трябва да има свои занимания извън грижите за семейството, които да я поглъщат, удовлетворяват, както и да създават у нея усещане за обществена полезност. Само тогава животът й би бил наистина пълноценен. Всъщност Елиът е първият викториански писател, който категорично поставя в центъра на творчеството си въпроса за призванието, за труда в името на общото благо. За ХІХ в., когато основната роля на жената е да бъде съпруга, майка и домакиня, акцентирането върху този проблем е предизвикателство към викторианското общество.
Първата героиня в творчеството на Елиът с ясно изразено призвание е Дайна Морис в „Адам Бийд“. Тя се изявява като методистки проповедник с ярката дарба да въздейства на местните жители, да стига до душите им и да ги облагородява. Дайна е роден оратор и думите й трайно се запечатват в съзнанието на селяните. В началото на романа въздействащо е описана сцена, когато жителите на Хейслоуп се стичат на тълпи, за да чуят проповедта й. Макар Дайна да не е висока, на фона на небето фигурата й изглежда монументална. Гласът и погледът й имат магнетично въздействие върху селяните и те попиват всяка нейна дума: „...погледът й бе така чистосърдечен, така искрен, топъл и галещ, че всеки смръщен обвинител или дързък присмехулник омекваше пред такъв поглед“ („Адам Бийд“: гл. 2, с. 50). Редица критици изразяват съжалението си, че подобна талантлива героиня с ярко призвание изцяло се задоволява в края на романа единствено с ролята на съпруга и майка. Авторката изтъква външните фактори за тази промяна – въведената от Църквата забрана на жените да проповядват – но все пак читателят долавя, че този жизнен път напълно удовлетворява Дайна.
От казаното дотук проличава, че макар и да поставя проблемите на жената във викторианското общество в центъра на творчеството си, Елиът не би могла да бъде окачествена като радикална феминистка. Подобна квалификация не е уместна не само защото морализаторската й роля в обществото често надделява над бунтарската й същност. Не и заради това, че стесненото определение би довело до маргинализация, до изтласкване на авторката от руслото на английската литература далече в периферията. Главният аргумент е, че Джордж Елиът преди всичко поставя общочовешките ценности над проблемите на жената. Тя съумява да надскочи себе си и ограниченията на пола, да вникне в чуждото съзнание и да прояви съчувствие към хора, напълно различни от нея – наивната Хети, неволно станала убийца, простодушната неука Лизбет, славолюбивия, но добросърдечен аристократ Артър, вечно мърморещия женомразец Бартъл Маси, изцяло отдаден на учениците си, и т.н. В последните си творби, „Мидълмарч“ и „Даниел Деронда“, Елиът постига забележителна хармоничност, като напълно балансирано представя мъжката и женската гледна точка – те не влизат в конфликт помежду си, а си взаимодействат и се допълват. Именно умението да прояви разбиране към всеки герой и да предаде неговата неповторимост, независимо дали е мъж, или жена, талантлив или посредствен, нравствен или безнравствен, я прави голяма писателка.

Автор: Весела Кацарова

Библиография

Newton, K. M. George Eliot. Longman, 1991.
Кацарова, В. Женската традиция в английската литература: Джордж Елиът, Вирджиния Улф, Дорис Лесинг. София: Университетско издателство Св. Климент Охридски, 2009.

Хаджикосев, С. Западноевропейска литература: големите английски реалисти от ХІХ век. Част шеста. София: Сиела, 2010.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени