Празникът на незначителността

22 юни 2015 г.
Празникът на незначителността

Кундера пак предизвика изумление. Героите на този уж роман, а всъщност виртуозна задявка със собствените му почитатели, книги и умозрения, са неколцина парижани – Ален, Шарл, Рамон и Калибан. Да не забравяме и Д’Ардело, нарцистичният тип, дето се оглежда в очите на Рамон като в огледало, за да си даде сметка, че му предстои двоен празник – на раждането и смъртта.

Шарл мечтае за пиеса за куклен театър, но вярва, че никой няма право да създава човеци от кукли на конци. Ален е обсебен от тайнството на пъпа, разбирай незначителността, когато вижда майка си за последен път. Калибан е мургав, носи името на герой от „Бурята” на Шекспир, а любимата му страна е Пакистан. Рамон оплаква края на шегите (така, както само Кундера го може), защото знае, че истинският хумор е немислим без unendliche Wohlgemutheit. Безкрайното добро настроение. 

По някое време се намесват Сталин, Хрушчов и Калинин покрай една история с 24 яребици, но те са само персонажи в кръшен анекдот. До момента, в който читателят не осъзнае, че карикатурните образи винаги са упражнявали далеч по-голямо влияние върху съдбата на човечеството от индивидите с „човешки” облик – били те вгледани в женски пъп, в майка си или в перцето, дето се рее под тавана. Перцето като символ на неизбежната мисъл за смъртта...

Както жената се чувства някак по-свободна в компанията на мъже, които не блестят, така и Кундера е освободил „Празникът на незначителността” от жанрова рамка, сякаш за да се присмее на всички онези посредствени, „незначителни” умове, които ще спекулират по темата с риск незначителността им да блесне.

И наистина, на какво е знак това падане? На една убита утопия, след която няма да има нищо друго? На епоха, от която няма да останат следи? На книги, на картини, обречени на забрава? На Европа, която няма да е вече Европа? На вицовете, на които вече никой няма да се смее?

Споделените истини са малко, а най-споделената от всички е тази за времето и самотата, за перцето, дето се рее под тавана. Времето тече еднакво за всички и „дори най-приятното забавление не може да избяга от закона на остаряването.” В такъв случай разполагаме с една-единствена съпротива срещу незначителността: да не се вземаме на сериозно. И да се научим да се извиняваме.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени