Любовта единствена

10 март 2015 г.
Любовта единствена

Все по-рядко се случва литературна любов да ухае. Да напомня на всичко и на нищо преди, да флиртува с ума и инстинкта едновременно. Да раздира с шепот и да упоява, а всъщност да умиротворява. „Любовта единствена” прави тъкмо това.

Ефектът на упойката се дължи на поетичния език. Усещането за автентичност на преживяванията идва от замаха. От гладко одяланите ударни фрази, внушаващи необратимост на чувствата. Влюбените са двама – крехката, шестнайсетгодишна Луиз-Катрин д’Албрехт и нейният учител (и прелъстител) г-н Дьо Рамон. Гледните точки се редуват, загадката около развоя на връзката им остава. До самия финал впрочем, който заковава дъха.

Лишена от спомен за майка си, Луиз-Катрин, която е с благороден произход, живее в компанията на своите видения. Израства с ба­вачката си и със свещеника, на когото се изповяд­ва: „В тази самота тя почти не се дви­жеше, полите ѝ шумоляха като крила на птица; срамът я пронизваше като кинжал”. Щастие намира единствено в книгите, макар че спекулацията с думите я отблъсква. Баща й я обгрижва от дистанция, сърдит на съдбата, отнела съпругата му. 

После Луиз-Катрин среща Агустин Рамон-и-Кордоба. Той събужда копнежа й, но неутолената вярност постепенно изцежда силите й. Тя го пленява, но непроницаемите дълбини на погледа й го плашат: „Измъчвах ви, защото не бях спосо­бен да намеря думата, с която да изразя прехласването си”. Следва една невъзможна игра на страх и възторг. Навярно проблемът е в неграмотността на чувствата. Проблемът е, че има­ме твърде много мечти, а само една ни е нужна да дишаме. 

Когато сме слепи и искаме да сме глухи, науката и езикът са нищо. Те са хитрини, безсмис­лици, които умът ни тревожно съзерцава, те носят белега на своята оскъдност. Аз съм до вас и имам чувството, че съм до стена. Сама съм и съм изпълнена с гор­чивина. Любовта ни е пустош, мълчание. Нима искате да повярвам, че думите, които ще изтръгна от тази нищета, ще са по-ценни от вятъра, който ще ги разнесе?

Изповедта е двойна и разказът тече така лъкатушно и смело, че на моменти се питаш знае ли Плазне какво точно прави с героите си. Усъмниш ли се в намеренията й обаче, тя те наказва. С огън и шепот, с някоя смайващо честна, изкусна метафора. Или с безмилостна точка. Като смъртта на дете.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени