„Шест задачи за дон Исидро Пароди” – една литературна пародия

10 септември 2014 г.
„Шест задачи за дон Исидро Пароди” – една литературна пародия

КОЙ е Онорио Бустос Домек? Това са Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес. Двама титани на аржентинската, латиноамериканската и световната литература обединяват литературни усилия, за да напишат литературна мистификация под псевдонима Домек. Така се ражда “Шест задачи за дон Исидро Пароди”.

 Криминална история, литературна загадка, измислица

Двамата класици пародират не само криминалния жанр, но и цялата маниерност на тогавашното аржентинско общество, висшите кръгове, елитите и всички криворазбрани празнодумци, криещи собствената си глупост зад някакви правила, обществено положение, маниерничене и смешна претенция за големеене. Всичко в тази книга, от името на главния герой през това, че той лежи в затвора и разрешава своите случаи от килията си (номер 273), до паноптикума от образи, с които се сблъсква читателят във всяка една от историите, е подчинено на тази дълбока сатиричност. Харесвам всичко - идеята, героите, литературния стил, клишетата, маските, алабализмите, фалша и невежеството, осмиването на една пропаднала сама по себе си прослойка, която вместо да буди уважение и възхищение, всъщност е пълна пародия. 

Когато четох тази книга, както и когато четох книгите на Жозе Сарамаго – “Слепота” и “Проглеждане”, особено последната, имах чувството, че те спокойно могат да бъдат отнесени за нашето общество. Това безвремие в гениалните книги на латиноамериканските писатели прави от тях универсални носители на идеи и създава възможности пред всеки един мислещ човек за изправяне и справяне с идиотите, които претендират за величие, било то политическо, икономическо или интелектуално.

И смехът е най-силното оръжие срещу тях

Блестящата литература и сила на Борхес и Касарес за пореден път ни карат да се замислим и да се ангажираме с осмиването, отричането и преодоляването на ежедневните прояви на глупост и маниерничене на всички, които нямат силата и ума да се надсмеят на себе си. На тези, които са загубили своя коректив - морален и интелектуален. Карат ни да бъдем по-добри. Прекрасна литература, насладете се на един откъс. И я прочетете после цялата. В прекрасния превод на Анна Златкова.

С лениво изящество Хервасио Монтенегро – висок, изискан, ненатраплив, с романтичен профил и увиснали боядисани мустаци – се качи в арестантската кола и позволи да го закарат в затвора. Намираше се в парадоксална ситуация: многобройните читатели на вечерните вестници във всички четиринайсет провинции се възмущаваха, че един толкова известен актьор е обвинен в кражба и убийство; многобройните читатели на вечерните вестници знаеха, че Хервасио Монтенегро е известен актьор, защото беше обвинен в кражба и убийство. Това удивително смешение се дължеше единствено на Акилес Молинари, чевръстият журналист, който се беше прочул покрай изясняването на загадката с Ибн Халдун. Именно благодарение на Молинари полицията разреши на Хервасио Монтенегро това нерегламентирано посещение в затвора – в килия 273 се намираше Исидро Пароди, уседналият детектив, на когото Молинари (с великодушие, което никого не можеше да измами) приписваше заслугата за всичките си успехи. Монтенегро, скептик по природа, не възлагаше особени надежди на един детектив, днес номериран затворник, а в миналото бръснар от улица „Мексико“; душата му, чувствителна като страдивариус, се свиваше при мисълта за тази невещаеща нищо добро визита. И все пак беше отстъпил пред увещанията; съзнаваше, че не бива да си разваля отношенията с Акилес Молинари, който, както сам казваше изтежко, представляваше четвъртата власт.
Пароди посрещна акламирания актьор, без да вдигне очи. Бавно и акуратно запарваше мате в небесносиня каничка. Монтенегро вече се готвеше да я поеме; Пароди, без съмнение от стеснителност, не му я предложи; за да го окуражи, Монтенегро го потупа по рамото и запали цигара от пакета „Сублимес“, сложен на една табуретка.
– Идвате преди уговорения час, дон Монтенегро; знам какво ви води насам. Аферата с брилянта.
– Както виждам, тези солидни стени не са преграда за моята слава – побърза да отбележи Монтенегро.
– Никак даже. Точно между тези стени човек научава какво се случва в държавата – като се почне от шмекериите на някой дивизионен генерал и се стигне до културното дело на най-голямата мижитурка в радиото.
– Споделям неприязненото ви отношение към радиото. Както неведнъж ми е казвала Маргарита (Маргарита Ксиргу, нали знаете), истинските актьори, на които театърът ни е в кръвта, се нуждаем от топлотата на публиката. Микрофонът е нещо студено, противоестествено. Пред този гнусен артефакт аз самият съм чувствал, че губя връзка с моята публика.
– На ваше място бих забравил за артефакти и връзки. Прочетох статийките на Молинари. Младежът владее перото, но от толкова литература и описания накрая ти призлява. Защо не ми обясните посвоему нещата, без никаква белетристика? Обичам да ми се говори ясно.
– Нямам нищо против. Пък и съм способен да удовлетворя молбата ви. Яснотата е достойнство на латинската раса. Позволете ми обаче да хвърля було върху някоя случка, която би могла да компрометира една дама от най-доброто общество на Ла Киака (там, както знаете, все още има почтени хора).  „Оставете хората да се занимават със своите неща, а нещата да следват своя път.“

Неотложната необходимост да запазя неопетнено името на тази дама, която в светските среди минава за салонна фея (а за мен е и фея, и ангел), ме принуди да прекъсна триумфалното си турне из индоамериканските републики. Като истински столичанин не без носталгия бях очаквал часа на завръщането и изобщо не си представях, че то ще бъде помрачено от обстоятелства, които резонно може да бъдат квалифицирани като криминални. И наистина, още щом пристигнах на гара „Ретиро“, бях арестуван; сега ме обвиняват в кражба и в две убийства. Като венец на посрещането ченгетата ми отнеха една старинна скъпоценност, с която часове преди това се бях сдобил при твърде любопитни обстоятелства точно когато прекосявахме Рио Терсеро. Накратко, мразя излишните усуквания и ще ви разкажа историята от начало, без да спестявам, разбира се, дълбоката ирония, която няма как да не бъде породена от зрелището на съвременния живот. Ще си позволя и някой пейзажен щрих, някоя колоритна нотка.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени