Отворена или затворена духовност?

04 ноември 2013 г.
Отворена или затворена духовност?

Откъси от интервю с автора на „Душата на света“ Фредерик Льоноар, публикувано в „Нувел Кле“

НК: Според Вас Бог не е мъртъв, а се видоизменя. Свещеността придобива нови лица... или надява старинни одежди, но във всички случаи резултатът, твърдите Вие, е, че понастоящем преживяваме „едно от най-големите религиозни преобразувания, които са се случвали на човечеството“. И това преобразувание ни прави съзвучни с ХVІ век, с Ренесанса, сиреч с началото на модерната епоха, което Вие разглеждате отделно от по-нататъшното ѝ развитие. Нима е имало няколко модерни епохи?

Фредерик Льоноар: Кои са първите модерни мислители? Хора като Пико дела Мирандола (1463-1494), за които човекът трябва да бъде напълно свободен в своите действия и избор, включително религиозния избор – а това е направо революция по онова време – всеки трябва да дава простор на своя разум, на своя критичен дух... и това не се отнася единствено до свещеното, напротив! Свободният човек, осъзнавайки своята непълноценност, търси нещо по-велико от себе си. Той се интересува от всички науки, от всички езици, от всички традиции. Препрочита Библията, рови се из Кабалата, опитва силите си в алхимията, астрологията и във всички езици на символите, изучени от човешките култури – омаян, той открива, че всички те са на негово разположение. Тази настройка към освободеното съзнание, този стремеж да се опита всичко са придружени от огромна жажда за търпимост, за толерантност. Тук откриваме Монтен, който съумява да обвърже дълбоката си преданост към католицизма с приемане на най-различни, та дори противоположни мнения.

В момента ние преоткриваме това изначално модерно мислене (...). Аз наричам това „ултрамодернизъм“, а не „постмодернизъм“, който къса връзката с идеалите на Ренесанса, напротив: основната характеристика не е променена, главното е отделният индивид (...). Има съществена отлика спрямо вторичния модернизъм, който бавно си проправя път през ХVІІ век, затвърждава се през ХVІІІ век и става водещ през ХІХ век... Покрай Декарт светът се разкъсва на две: от едната страна са вярата в Бог, въображаемото, символичното, те стават частен проблем, без да влияят върху физическия свят; от другата е науката, в пълен възход, изследваща бездуховната природа, обитавана от притежаващи разум хора машини, която ще надделее. Вторият етап на модерното мислене изгражда системата на Просвещението. Кант и Волтер са вярващи, както и Декарт, но техният Бог е далечен и хладен архитект на Вселената и има единствено нравствено влияние върху хората. Разумът (...) преобразява десетте божи заповеди в светски закон (Кант), а научните изследвания нямат отношение към символичното и към Кабалата. Век по-късно тържествуват сциентизмът (...) и разделението между вяра и разум. Фойербах, Маркс, Ницше, Фройд – всеки от тях по свой начин се учи от Просвещението: щом „великият архитект“ вече няма реална връзка със света, щом за него дори не може да се разсъждава, значи, може и без него, той е само един идол! Това е апотеозът на мита на модерното мислене. Същинска карикатура. Човекът не си дава сметка, че се откъсва от природата, от тялото си, за да се превърне в крайна сметка единствено в нещо като мозък, който уж има отговор за всичко и може да дари щастие на цялото човечество. Илюзията за рационалния прогрес тържествува с марксизма и светлото му бъдеще... А човечеството получава като шамар най-жестокия век в своята история – от Аушвиц до клонирането, като добавим и Гулаг, и Хирошима; и ето че си задаваме въпроси в зората на третото хилядолетие.

(...)

Не става дума да се преразглеждат основите на модерното мислене, като например индивидуалната свобода. Но може да се направи нещо относно разминаването между човека и природата, между духа и тялото, между разума и чувството. (...) Новото модерно мислене е скромно и зряло. То е израснало. То е изпълнено с търпимост. То приема границите на рационалното, на научното, на технологиите и така свещеното отново става възможно. Затова аз уважавам изследователите, работили в областта на въображаемото, на мита, на архетипите, като Карл Г. Юнг, Мирча Елиаде, Жилбер Дюран или Едгар Морен – те са разбрали най-добре какво представлява в изчистен вид модерната епоха, лишена от своя собствен мит. Те съумяват да ни върнат измерението, от което сме били лишени.

(...) Сциентизмът, бил той либерален или марксистки, рухва. Бил е утопия. (...) Преоткриваме разликата, установена от старите последователи на Тома Аквински и схоластиката, между рацио и интелект: първото е чисто логическо, математическо, докато второто включва в духа на Изтока чувствителността, емоцията, съзерцанието. (...) Днес невропсихолозите твърдят дори, че имаме по няколко мозъка, свързани съответно със стомаха или със сърцето!

(...)

Нито една религия не се е разминала със синкретизма. Будизмът е синкретизъм. Християнството е страхотна смесица от еврейска вяра, римско право и гръцка философия! Ислямът пък е невероятна сплав от старинни арабски вярвания и юдаистко-християнски заемки! Всички религии са синкретични. Само че има два типа синкретизъм. Първият гради нова стратегия, сблъсквайки се с противоречията или със скоковете, породени от собствената му комбинация. Вторият си остава отпуснат в несмлените си съставки. Той е неинтелигентен, неорганичен. Безгръбначен. И ето страшното предизвикателство на модерния свят: всеки индивид трябва да съумее да изгради своя собствена стратегия и обвързаност, при това в свят, където „религиозното предлагане“ експлодира и където възможностите за объркване на съставките нарастват.

(...)

Ако анализираме реалния живот, съвременната религиозна феноменология ще ни покаже, че всъщност има два типа религиозност, в които се побират всички други категории: едната е отворена, а другата – затворена. Втората обхваща всички, които жизнено се нуждаят от сигурност и абсолютни истини: тук откриваме фундаменталистите, фанатиците, праволинейните от абсолютно всички религии – има, разбира се, и множество секти, но тук са и войнстващите атеисти. Докато първата категория обема индивидите, живеещи в дълбока връзка със свещеното, но са възприемчиви към несигурността на достигналата до зрялост модерна епоха, поощряваща съмнението и непрестанното търсене: те имат убеждения, обаче си казват, че може би са временни и че различните убеждения може също да бъдат основателни – тук включваме много неуверени агностици. Ще забележите следното: всички хора, изповядващи отворена религиозност, се разбират добре помежду си, каквито и да са техните традиции. Нещо подобно има и при лицата със затворена религиозност – макар и техният начин да „се разбират помежду си“ да е омразата и воюването...

Вероятно Вие самият се смятате за „отворен“... Ще споделите ли накратко нещо за Вашия собствен път?

Имах щастието да израсна в семейство на много отворени католици, стремящи се към висока нравственост. Баща ми е свързан с Жак Делор и персоналисткото течение. Дължа му много. Бях тринайсетгодишен, когато той ми подари „Пирът“ на Платон. Мигом се влюбих във философията. До седемнайсетгодишна възраст предсократовите мъдреци, Епикур, стоиците и Аристотел осветляваха великолепно въпросите, които си задавах. Тогава изпитах потребност да се насоча към Изтока и отново – благодарение на Арно Дежарден – осъществих едно невероятно пътуване (...), открих тибетските будисти, също и мистиците, Махариши, Шанкара и прочее. Като стигнах дотук, си рекох, че е неразумно да не зная нищо за Юнг. Докато го четях, се запалих по астрологията – в която има невероятна символна мисъл относно човека – и по чудния свят на митологиите със законите на синхронността, които ги ръководят. Бях на деветнайсет години и ме привличаха всички религии с изключение на католицизма. За мен това беше последната традиция, от която бих се заинтересувал! Струваше ми се пуритански, задръстен, дребнав, изобщо – загубена работа! И ми се случи нещо съвсем непредвидимо.

Бях приел да прекарам няколко дни в един цистерциански бретонски манастир, за да се упражнявам в четене при пълна тишина. Прекрасно място, веднага се почувствах добре там, сред монасите и монахините, които бяха така здрави и интелигентни. Започнах да си работя и внезапно се притесних. Чувствах се все по-притеснен, страшно ми се прииска да си тръгна. Канех се да го направя, обаче съзнанието ми ме подтикна към предизвикателството да разбера с какво съм се сблъскал. Склонността към предизвикателства и самолюбието ми ме подтикнаха да остана.

С какво трябваше да се справя? Една стара Библия ми беше подръка. Отворих я наслуки и попаднах на началото на Евангелие от Иоан. Едва-що бях започнал да го чета и сякаш небето ми се стовари върху главата: заплаках с горчиви сълзи и усетих как в мен покълва невероятна любов. Искаше ми се да прегърна целия свят! Бях на двайсет години. Бях срещнал онзи космически Христос, за когото говори Свети Иоан. И след двайсет години онова, което се отпечата в мен тогава, е неизличимо.

Но Вие сте по-известен с Вашите трудове върху будизма!

Интелектуалната ми траектория продължи по своя път, във философията и в социологията. Дисертацията ми „Будизмът и Западът“ беше начин да съчетая интересите си. В концептуален аспект действително едва ли би могло да има по-различни неща от будизма и християнството. Идеално. Винаги се насочвам към противното на онова, в което вярвам, за да подложа на изпитание собствените си убеждения. Затова изследвах два свята, съвсем чужди един за друг, които ме оформиха на различни равнища. Но не съм отстъпил от дълбоката си убеденост. Всеки ден отправям молитва към Христа.

Малко абстрактен Христос...?

О, не! Исус от евангелията, за когото вярвам, че като Христос е над всички религии, включително християнското откровение: той е Слово, осветляващо всички хора, и в един момент се е въплътил в тази форма. Затова се смятам за християнин. Иначе щях да бъда агностик. Впрочем практикувам и дзенмедитация, понеже ми помага да се отърся от грижите, от мъчителната мисловна дейност. Вече двайсет години всеки ден заемам съответната поза и дишам... всъщност по индийски! После се представям пред Христа, отварям Евангелието, чета един пасаж и се моля пред една малка икона.

(...)

Нашата представа за „центъра“, сиреч за Бог, доста се е развила подир няколко поколения. За все по-голям брой наши съвременници божественото все повече се възприема като нещо доста иманентно, съвсем интимно.

(...)

Изобщо за модерния свят е характерно приемането на несигурността, но със зрялост, достатъчна, за да не се боим от представата за непознаваемото.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени