Кримките са като приказките – помагат ни да преодолеем страха си от смъртта

03 април 2013 г.
Кримките са като приказките – помагат ни да преодолеем страха си от смъртта

Френската писателка Фред Варгас (малкото име идва от Фредерик, а фамилията, същата като на нейната сестра близначка, художничката Жоел Варгас – от името на героинята на Ава Гарднър от филма „Босоногата графиня“) е археолог, археозоолог и медиевист в работно време и автор на криминални романи в свободните си минути. Ако блестящите й постижения като археолог са известни само сред колегите й, то романите й (четиринайсет на брой) са познати и любими на милиони читатели – ненапразно по света я наричат френската кралица на криминалния роман.

Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието” – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в друг роман. Работи в Националния център за научни изследвания. Участва в археологически разкопки – една от героините й е, естествено, археоложка. След успеха на първите си книги се отдава само на писане.                             

Понастоящем, въпреки огромния си успех, Фред Варгас рядко ходи на светски събития и избягва да дава интервюта.

Във Франция само от 2008 г. насам от книгите й са продадени над 2 милиона екземпляра и името й неизменно фигурира сред първите 10 най-продавани автори в класацията на в. „Фигаро”. Превеждана е в над 30 страни и има 18 награди, от които няколко международни.

Разговор с Фред Варгас

Винаги сте твърдели, че пишете като дилетант. След толкова романи и успехи вече не звучите убедително.

Това, което съм искала да кажа, е, че не се вземам на сериозно. Което не означава, че не работя сериозно. Когато работех в Националния център за научни изследвания и синът ми беше малък, можех да пиша само през отпуската – три седмици през лятото и по няколко дни около Коледа и Великден. Трябваше преди всичко да си изкарвам хляба. Въпреки това работех усърдно. Откакто си останах вкъщи, не работя повече часове. Нямам нито силата, нито таланта на Сименон. Нямам и желание да пиша толкова. Всъщност никога не съм се чувствала писателка. Мога седмици наред да не се сещам за книгите си. Докато някой ден си кажа: „Фред, цяла година не си писала, може би трябва да се стегнеш!”.

Не се ли чувствате притисната от успеха?

Точно затова стоя далеч от медиите. Не позирам гола като Бегбеде, избягвам популистките предавания, отказвам да ме снимат за афиши. Колкото до това да си давам мнението за всичко – от мобилните телефони до забраната да се пуши в заведенията – само защото пиша криминалета, които се купуват, намирам го за напълно неприемливо.

Значи, известността не Ви е променила?

Промени се отношението на някои хора към мен. Откакто името Варгас се появява във вестниците, поканите станаха чудовищно много. Как да приемеш четиристотин покани за вечеря? Оказваш се в положението на принцеса, която иска да я обичат заради самата нея, а не защото е принцеса. Как да разбереш дали наистина те харесват? Не е лесно дори при обикновени обстоятелства. Извън това нищо не се е променило. Нито начинът ми на живот, нито страховете ми: „Това, което съм написала, нищо не струва”, „Нямам нови идеи”… Имам симпатична къща, мога да излизам, да ходя на ресторант, да вземам такси. Какво друго? Понякога хората ми казват: „Би могла всеки ден да ходиш на фризьор, да се обличаш по-добре”. Как ме виждате в кожено палто?

Този отказ от лукса израз на светогледа Ви ли е?

Не е. Нито избор, нито политически акт. Бягам от светския живот просто защото това е свят, в който не се чувствам комфортно. Не съм била възпитана така, а детството никой не може да ти отнеме. Не бяхме бедни, но не бяхме и заможни. Може би така е със семействата, преживели войната. Онзи морал, който ти забранява да хвърляш хляб. В училище мечтаех за корици от лъскава пластмаса, но майка ми купуваше бежов табак, подвързваше учебниците и пишеше направо отгоре История, География. Без етикет.

Какво си спомняте от онова време? Лишения или щастливо детство?

Кой може да каже, че детството му е щастливо? Вкъщи нямаше шоколад и кока-кола. Но нямаше и лишения. Отраснала съм в дребнобуржоазно семейство с майка химичка и баща, който се движеше в средите на сюрреалистите. Вкъщи идваха много хора. Баща ми знаеше всичко за всичко: изкуство, литература, история, животни, насекоми, дървета, птици, кулинария. Мисля, че баща ми беше и артист, и разумен човек, който се опитваше да отгледа трите си деца, и за тази цел скучаеше здраво в „истинската” си работа. У него винаги имаше нещо недокрай осъществено. Късно разбрах, че той всъщност работеше в застрахователната сфера.

Докъде сте стигнали с Адамсберг, предпочитаният Ви герой?

В началото на криминалните ми романи има една идея: „Хайде да си разкажем една история!”. Тази история я разказвам и на себе си. Така, за разлика от някои писатели, които се отъждествяват с персонажите си, аз предпочитам да се разгранича от тях. Адамсберг е моя противоположност. Завиждам му за флегмата. Бих ненавиждала герой, който говори бързо, анализира всичко, непрекъснато живее в напрежение. Такива хора ме уморяват. Аз лично прекалено много размишлявам, правя всичко твърде бързо, неспособна съм на съзерцание. Адамсберг е мечтател. Отпочивам си с него.

Защо казвате, че в основата на романите Ви стои желанието да „разкажете една история”?

Криминалетата, които пиша, като повечето романи с някаква загадка, увековечават традицията на приказките и легендите. Това са книги, основани на колективното несъзнавано – истории, от които имаме нужда, за да живеем. Криминалните романи не са романи за доброто и злото, за реда и безредието, те са романи за смъртта. Намираме се в процес на катарзис, който ни помага да преодолеем страха от смъртта. Ето за това служат приказките и криминалните романи. Понякога казват, че се отнасям към литературата като към лекарство. Но разбира се! Ако човекът е създал изкуството веднага щом се е изправил на двата си крака, то е било, за да живее. Не само за да създава красота.

Описвате една Франция извън времето, населена от аутсайдери и изпълнена с абстрактно насилие. Защо?

Ако изкуството е жизненонеобходимо, то е, защото реалният живот не задоволява човека. Идеята, че криминалният роман трябва да отразява реалността и да се занимава със социална критика, ми изглежда абсурдна. Простото свидетелство води директно вън от литературния път. Както и политическият дискурс. Колкото до насилието, целта ми е да разкажа такава история, че след като я е прочел, читателят да се почувства по-добре. Представям насилието, защото без него няма катарзис. Но не се приближавам твърде близко до него. Важното е да се измисли история, която завършва с някакво решение, с изход, а не със задънена улица и обезсърчение. И толкова по-зле за саркастичните оценки на книгите „които свършват хубаво”.

Мишел Абеска и Елен Марзолф 

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени