Интервю с Ървин Д. Ялом

19 март 2013 г.
Интервю с Ървин Д. Ялом

Той е абсолютна звезда в САЩ.

На 80 години Ървин Д. Ялом, психиатър, психотерапевт, есеист и романист, продължава да дава консултации и да пише в калифорнийския си дом в Пало Алто.

Почетен професор в Станфордския университет, автор на високо ценени от критиката бестселъри, изключително търсен терапевт, Ялом младее за своите 80 години.

Висок, с остър поглед и жив ум, с тих, но твърд глас, по време на разговора той ще стане само веднъж, за да ми покаже имейл на компютъра си – в писмо, изпратено от киберкафе, един бездомник му пише, че намерил в кофа за боклук негова книга и тя преобразила живота му.

Ървин Д. Ялом не скрива своето задоволство – сякаш някогашното момче, син на имигранти, насочило се към психологията чрез литературата, днес държи доказателството, че е успяло да примири двете си страсти - писането и терапията.

Защото целта им е една и съща: да помогнат на хората по пътя към повече свобода и спокойствие.

Разкажете за детството си. 

Ървин Д. Ялом: Роден съм във Вашингтон и всъщност нямах детство. Бяхме единствените евреи в квартал на чернокожи и не можех много да излизам, беше опасно. Вкъщи също не беше лесно – родителите ми бяха от друг свят, обърнат към миналото, не разбираха много американската култура, нямаха време да се занимават с мен и сестра ми, работеха по дванайсет часа шест дни от седмицата.

Чувствахте ли се на мястото си в тази среда?

Ървин Д. Ялом: Всичките ми приятели бяха чернокожи. И много бързо възникна въпросът за еврейството ми. Родителите ми бяха избягали от погромите в Русия, понякога казваха Полша. Всъщност от малко село на границата между двете. Разбрах точно откъде, когато веднъж ядох борш в Русия – имаше същия вкус като майчиния. В училищната ми среда цареше антисемитизъм и се чувствах наистина зле. Много бързо започнах да търся убежище в литературата. Толстой и Достоевски ме формираха психологически, философски и социологически. Благодарение на тях открих дълбините и страховете на човешката душа.

Присъствали сте на инфаркта на баща си, когато сте били на 10 години. Това ли определи призванието Ви? 

Ървин Д. Ялом: Да, но има и друга причина. По онова време медицината беше „класическа“ кариера и към нея се ориентираха най-добрите еврейски ученици. Всъщност или вземахте занаята на баща си, или ставахте лекар. Ако знаех, че ще стана писател, може би нещата щяха да се развият другояче. Но не познавах нито един писател. Сигурното е, че решението ми да специализирам психиатрия идва от прочита на големите руски писатели. Аз съм литератор. Впрочем научната част на образованието ми никога не ме е интересувала особено и ми струваше много усилия. В началото на висшето си образование се чувствах интелектуално „недоразвит“ в сравнение със състудентите ми. Но бях обсебен от мисълта да успея. Освен това трябваше да завърша за 4 вместо за 5 години. Бях влюбен в жена си Мерилин, исках да се оженя за нея и ме беше страх да не я изгубя.

Едно от есетата Ви се нарича „Екзистенциална терапия. Бихте ли обяснили какво значи това?

Ървин Д. Ялом: Сама по себе си екзистенциалната терапия не съществува. За да я практикува, терапевтът трябва да владее няколко техники и да бъде чувствителен към екзистенциалните въпроси, а именно: Какво означава да се живее? Как да приемем смъртта? Как да намерим смисъл на живота си? Как да приемем идеята, че дори да сте в двойка с някого, винаги умирате сам, така както сам сте дошли на този свят? Екзистенциалната терапия се занимава точно с тези въпроси. Винаги ме е интересувала философията, тази, която е насочена към смисъла на живота. И не виждам защо трябва да се противопоставят философия и психотерапия. Двете се занимават с едни и същи проблеми.

Давате ли много съвети и препоръки по време на терапията?

Ървин Д. Ялом: Не искам да изглеждам всезнаещ. Мисля, че не такава е ролята на добрия терапевт. Говоря за това, което знам, и ми се случва да говоря и за себе си. С Джини, пациентката от „Тайната на огледалото“, терапията протече преди повече от 40 години. Моята по онова време революционна идея беше следната: какво ще стане, ако Джини знае какво мисля и чувствам по време на сесиите? Давах й да чете онова, което бях записал, и това беше невиждан експеримент. Оттогава насетне винаги когато съм постъпвал по този начин, резултатите са били отлични.

Но какво става тогава с добронамерената неутралност, предписвана от Фройд?

Ървин Д. Ялом: Мисля, че този принцип е архаичен. Впрочем сигурен съм, че Фройд се е намесвал в живота на пациентите си, че много им е говорел.

Как протичат сесиите?

Ървин Д. Ялом: Обикновено те траят от петдесет минути до един час два пъти седмично. Често започвам с някой сън. Това е чудесен начин за достъп до несъзнаваното. Ако пациентите не си спомнят сънищата си, ги моля да заспиват с лист и молив до главата си и да се опитат да запомнят какво са сънували. Понякога една дума е достатъчна, за да задвижи паметта. Вълнуващо е, защото сънищата са пълни с енергия.

Използвате ли дивана зад себе си?

Ървин Д. Ялом: Много малко. Предпочитам да работя лице в лице с пациента. Предлагам дивана на много стеснителните хора, които ги е срам да ме гледат в очите, или на уморените. А и диванът е прекалено свързан с класическата психоанализа, а аз практикувам психотерапия.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени