КАТРИН ПАНКОЛ – ИНТЕРВЮ, ДАДЕНО НА СПИСАНИЕ „ЕЛ“

28 юни 2012 г.
КАТРИН ПАНКОЛ – ИНТЕРВЮ, ДАДЕНО НА СПИСАНИЕ „ЕЛ“

В метрото, на плажа, на опашката в магазина винаги ще има някоя жена, по-рядко мъж, с книга на Катрин Панкол в ръка. Ключът към нейния успех? Тази любителка на англосаксонската литература, която поставя романтичното над всичко, сдобрява читателите на Марк Леви и Нанси Хюстън. Тя обича да разказва истории, но не си разказва истории. Стъпила е здраво на земята и успехът я спохожда на петдесет години, без ни най-малко да я промени. Защото, преди да продаде 6,5 милиона екземпляра от трилогията, Катрин Панкол е написала още десетина романа, сега до един преиздавани.

Ел: Разкажете ни за себе си.

Катрин Панкол: Родена съм в Казабланка, където баща ми беше инженер, и бях на 5 години, когато пристигнахме във Франция. Там започнаха неприятностите! Родителите ми не се разбираха, местеха се на всеки три месеца, аз не ходех на училище и майка ми, която беше учителка, ме научи да чета. Книгите ми бяха опората, в тях се чувствах като в космически кораб. Откритието, че съществува и друг свят, че други деца, като Реми от „Без дом“, не са били щастливи, ме спаси. После родителите ми се разведоха. Виждах баща си от време на време. За него аз бях едновременно Брижит Бардо и Симон дьо Бовоар. Той ми завеща вярата в добрата ми звезда, която никога не ме напусна. А както казва Хемингуей, няма писател без нещастно детство. То ви прави по-чувствителни и ви подтиква да си измисляте разни истории…

Ел: Като че ли има пропаст между вашите героини, които мечтаят за принца от приказките, и вашия живот, който е по-бохемски…

К.П.: Хиляди пъти можех да избера буржоазния живот. Само че когато разказвах приказки на дъщеря ми Шарлот, винаги пренаписвах края. В момента когато принцесата срещаше своя принц и се предполагаше, че ще имат много деца, добавях: тя първо ще се изучи, ще си намери работа и после ще види дали иска да се жени! Бързо разбрах, че тази утопия не отговаря на реалността и че е по-добре човек да работи и да бъде собственият си принц от приказките.

Ел: Но това, което изживявате след излизането на „Жълтите очи на крокодилите“ преди шест години, всъщност прилича на приказка…

К.П.: Да, а не беше никак сигурно – да избера за героиня жена на 40 години, изоставена от съпруга си, която живее в Курбвоа и прекарва вечерите си в белене на картофи! Критиките невинаги бяха благосклонни. В началото това ме наскърбяваше, но когато дойде успехът и започнах да получавам стотици имейли на ден, реших да не им обръщам внимание. Много по-добре е това да ви се случи на 50 години, отколкото на двайсет, защото започвате нов живот и знаете как да се възползвате от него.

Ел.: Веднага ли разбрахте, че съдбата на тази книга ще е различна от предишните?

К.П.: Съвсем не. Издавах по една книга на всеки две-три години. Първата, „Преди всичко аз“, стана бестселър и се продаде в 300 000 екземпляра. После продажбите спаднаха и стигнаха 50 000. Можех все още да живея от тях, още повече че сътрудничех на „Пари Мач“. Романът, който най си харесвам, „Мъж на разстояние“, най-зле вървеше. Тогава написах „Крокодилите“, чиито продажби тръгнаха полека-лека. Към лятото стигнаха 70 000 и реших, че ще спрат там. Но успехът продължи, като понякога се продаваха по 5000 книги на ден. За да стигне тиражът само на първия том 2 милиона.

Ел: Винаги ли сте мечтали да пишете?

К.П.: Не. Бях заета да оцелявам, да си търся работа, за да изпитвам желание или дори да ми хрумне да пиша. Работих като шофьор на пикап, като секретарка, на бензиностанция… Не знаех, че всичко това ще ми послужи за моите романи. И после един ден през 1973 г. срещнах един бивш състудент и му казах, че си търся работа, а той ми каза: "Иди виж татко". Баща му работеше тогава в „Пари Мач“. Така навлязох в журналистиката. На другата година ми предложиха да работя в „Космополитън“. Пишех всякакви статии под три псевдонима и се ръководех от максимата на Колет: „Трябва да пишеш като никой друг с думите, които използват всички“.

Ел: Случайно ли написахте първия си роман?

К.П.: След излизането на едно интервю с Жерар Льонорман, Робер Лафон се свърза с мен и ми каза: „Трябва да напишете роман“. Отказах, той настояваше, аз упорствах. После придружих годеника ми Пиер Лескюр, който отиваше в Сен Тропе да интервюира Шарл Азнавур. Докато го чаках, за да не ми е скучно, написах петнайсет страници. Началото на „Преди всичко аз“. Пиер ме насърчи. Взех си неплатен отпуск и написах тази книга.

Ел: В спомените си Пиер Лескюр разказва за вас и между редовете се разбира, че не сте били съвсем готова да се обвържете. Как си обяснявате това?

К.П.: Мисля, че просто не бях свикнала да бъда обичана. Не исках да се женя, не исках деца. А след успеха на първата ми книга паднах във всички капани: мъжете, парите, купоните. Не бях бронирана срещу това. Заминах за САЩ, където никой не ме познаваше. Водех два живота – един в САЩ и друг в Париж с Пиер. Това ме устройваше. Но той ми постави ултиматум, който аз не уважих.

Ел: И той ви напусна заради Катрин Деньов.

К.П.: Много се натъжих. Мисля, че той беше мъжът на живота ми, и съжалявам за него. Останах в Ню Йорк десет години и издадох втора книга, „Варварката“, после „Скарлет, ако е възможно“. Но дотогава пишех само по финансови съображения. Едва след четвъртата си книга, „Жестоки мъже не се намират на път и под път“, писането започна да ми доставя удоволствие. Точно тогава и срещнах човека, който щеше да стане баща на децата ми. Разведохме се след раждането на второто ни дете, Клеман.

Ел: Как си обяснявате успеха си?

К.П.: Мога само да повторя това, което читателките (и читателите) ми пишат: подарявам им мечта. Някои ми казват, че съм им помогнала да се съвземат след развод, след депресия. Читателките ми са от 17- до 83-годишни.

Ел: Спечелили сте много пари, как това промени живота ви?

К.П.: Понякога вземам такси вместо метро! Не, сериозно, никак не ми го промени. И нямам намерение да се установя в Швейцария или в Белгия, освен ако не се влюбя в някой белгиец, разбира се!

Ел: Очертава ли се принц от приказките?

К.П.: Животът ми се превърна в приказка, но не съм достатъчно свободна, за да започна романтична връзка. Когато пиша, излизам много малко, забравям любовните си срещи и трябва да призная, че писането ме удовлетворява напълно. Трябва да попадна на някой, който прилича на мен… Ще видим. Не си задавам много въпроси и си оставам все така очарована от живота и от мисълта, че ще ми се случат още много прекрасни неща.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени