Катрин Панкол

14 януари 2011 г.
Катрин Панкол

Катрин Панкол е една от най-известните съвременни френски писателки. Наричат я феномен във френската литература и има защо. Книгите й го доказват категорично.

Самата Катрин Панкол е родена в Мароко, но на петгодишна възраст се връща с родителите си във Франция, където има щастливо детство по собствените й думи. Завършва френска литература, учителства (преподава френски и латински), пътува, занимава се с множество различни незначителни неща, докато един ден случайна среща я насочва към журналистиката.

Разказва, че и до днес си спомня еуфорията, която я обхванала, когато видяла първия си отпечатан материал в един вестник, и не могла да повярва, че нейното име се мъдри отдолу с плътни черни букви.

Така започва всичко – от това, да поправя и редактира безброй пъти една и съща статия, докато „зазвучи“ добре, до това, да превръща думите в музика и да ги използва умело, за да разказва, да въплътява полета на въображението си (меко казано, развихрено) в прекрасни приказки. Междувременно минават едни трийсетина години от момента, когато написва първия си роман „Първо аз“ (1979), до последните й, засега, произведения.

След първата книга славата се стоварва отгоре й с неочаквана сила и с цялата си тежест. Всички искат да се запознаят с нея – издатели, бизнесмени, министри. На вечеря я кани дори тогавашният президент. А един арабски шейх й изпраща самолета си да отиде до Лондон на разходка. И Катрин Панкол се качва на самолета. Но не на частния, на арабския шейх, а на редовен полет до Ню Йорк, където никой не я познава, и така избягва от славата. Това обаче не я спира да пише. Пътува много, опознава света и хората; наблюдава, слуша, учи се от живота. Завършва курс „Как се пише разказ, роман, сценарий“ в Колумбийския университет. В този период се появяват следващите й три книги: „Варварката“, „Скарлет, ако е възможно“ и „Жестоките мъже не се разхождат по улиците“. И както сама казва: „Харесва ми да пиша, също и животът, който съпътства този процес. Вече нямах друг избор. Умеех да правя само това“. Продължава да твори романи (те са вече 15); пише също така и сценарии и статии за „Ел“ и „Пари Мач“.
И така се стига до „Жълтите очи на крокодилите“.

Романът, с екзотично и на пръв поглед необяснимо заглавие, излиза през 2006 г. и получава престижното отличие „Мезон дьо ла Прес“: той донася на писателката и наградата за най-добър автор на годината. Разказва историята на две сестри.

Неземно красивата Ирис е щастливо и сполучливо омъжена за богат адвокат. Животът й е уреден и не й липсва нищо, но това не я удовлетворява. Другата сестра – Жозефин, или както всички я наричат Жо, се бори с живота, тъй като нито е толкова хубава, нито в брака й нещата вървят както трябва, а освен това се налага да се справя и с двете си деца. Отгоре на всичкото, макар и талантлива, тя е неудачница според майка си и сестра си, защото е научен работник, историк, и се занимава с далечния ХІІ век, което напълно съкрушава роднините. И понеже, разбира се, проблемите никога не идват сами, в един момент мъжът й Антоан я изоставя. Не само, че си намира любовница, но и заминава за Кения да отглежда крокодили, като пътьом тегли голям кредит, който се оказва, че Жо ще трябва да изплаща.

В този момент, когато всичко изглежда неспасяемо, се случва нещо странно.

Ирис предлага на Жо да напише роман и да вземе хонорара за него, а той ще излезе под името на по-голямата сестра, защото тя мечтае за слава и медиен интерес. И ето че най-неочаквано на сцената се появява и презреният ХІІ век. Романът има страхотен успех, но никой не получава очакваното удовлетворение. Това се разказва по-нататък в „Жълтите очи на крокодилите“.

Написан донякъде кинематографично, той ни води от Париж в Кения, след това в Ню Йорк, после в Лондон. Действието се развива бързо и динамично, на моменти с твърде неочаквани обрати. Образите са прекрасно изградени, колоритни. Сюжетните линии са не една и две, а доста повече. Всеки от второстепенните герои, ако можем изобщо да ги наречем така в книгите на Катрин Панкол, са ярки, със свой богат живот, понякога не по-малко интригуващи от главните. Особен интерес представляват мъжките образи в романа. Те до един са много различни по схващания и житейска философия, впечатляват посвоему, разкриват се в не една светлина. Понякога постъпват далеч не по начина, по който се очаква да го сторят.

Юношите пък са обрисувани с цялото разбиране и опит на минал по този път родител и будят огромна симпатия с това, че всеки от тях е своеобразен двигател и подтиква останалите да вървят напред.

Колкото и странно да звучи, в „Жълтите очи на крокодилите“ читателят ще открие описания или може би рецепти как се правят много неща: как се отслабва, как се бродира гоблен, обяснение как се пише роман и дори напътствия за справяне (или несправяне) с опърничав тийнейджър у дома. Многократно ще открива себе си в описаните ситуации, ще вижда свои черти, при това не само положителни, в различните герои, ще се припознава в някои от постъпките им; на места дори ще му се прииска да дописва и да дописва.

Героите са толкова живи и истински, че на авторката сърце не й е дало да се раздели с тях, а когато читателите започнали да я питат какво става после с Ирис, Жо и останалите, създала още две книги: „Бавният валс на костенурките“ и „Катериците от Сентръл Парк са тъжни в понеделник“. И така романът „Жълтите очи на крокодилите“ поставил началото на трилогия.
Ненапразно книгата е сред 15-те, които се четат на един дъх, преведена е на над 25 езика, прехвърлила е 3 500 000 тираж и по нея се пише сценарий, за да се превърне във филм.

„Жълтите очи на крокодилите“ е от онези произведения, които връщат литературата към истинското разказваческо изкуство, а Катрин Панкол е от авторите, които със своето въображение и стил ще върнат хората към четенето.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени