Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Хорхе Луис Борхес

28 февруари 2012 г.
Хорхе Луис Борхес

Несметно количество есета, критически статии, анализи, натрупано през годините възхищение, завинаги променено изкуство на литературата и безкраен списък от съвременни писатели, които намират вдъхновение в творчеството му – Хорхе Луис Борхес се е превърнал във вселена, която, макар и съставена от думи, е почти несводима до символите на езика, в реалност, надскочила всичко обозримо. Безкрайни лабиринти, самоотразяващи се огледала, стълбища, които се разплитат в бездънни спирали, галерии и библиотеки, които се умножават, лотарии с неизвестен код, криптографии на вечността, теории на Вселената – поетичното съзнание за света, което Борхес въвежда в литературата, пресича всички достигнати граници и анархистично се отдава на най-красивата игра с възможността реалността да бъде измислена отново. За аржентинския писател може да се мисли и да се пише само с фрагменти, с незавършени изречения, преди да фиксират смисъла в една-единствена привилегирована версия, миниатюрно, подобно на неговите собствени прецизни и фино конструирани хиперсветове, само изискано и деликатно може да се пристъпва към творенията му, които така елегантно докосват видимостта на нещата, тяхното вечно условно наклонение и всичките им паралелни съществувания.

В критиката често се казва, че Борхес създава „хипертекста“ – текст, който се разплита, разгражда, самоопровергава, текст, който се самопотвърждава, преобръща, мутира, реконструира и реставрира, до „плюс безкрайност“. Разбира се, текстовете на Борхес имат своята перфектна логика, своите суеверия и повторения, които като заклинания затвърждават тяхната мистичност. Световете, създадени от него, са фини мрежи от символи и метафори, които препращат към други мрежи от символи и метафори, отразяват се в многокрили огледала – едно неспиращо размножаване и пулверизиране на смисъла, за да бъдат достигнати и най-потайните му ъгли, да бъдат проявени най-тънките му нюанси. При конструирането на своите къси разкази Борхес очевидно залага на ситуациите, а не на героите – разказите му се завихрят около една идея, която експлодира ситуационно, докато обхване цялата вселена. Героите на Борхес по-скоро са само медиатори на идеите, изпълнители на загадъчни мисии, вестоносци на забравени послания, убийци или комарджии, които играят с живота и смъртта – общото качество, което ги обединява, е смелостта, най-възвишената човешка черта според писателя.

Безстрашието и доблестта се оказват централните личностни и морални ценности в иначе по философски дистанцираната, неепична проза на Борхес. Всъщност художествените му текстове са наистина хладни и дистанцирани, а в свое интервю той съжалява, че те биват възприемани по този начин – според него текстовете му са много интимни и емоционални, докато сложно конструираните иносказателни лабиринти са само маниер за прикриване на тази лична уязвимост.

Освен това Борхес, който е майстор преди всичко на миниатюрните литературни форми, се възхищава от епичността – обожава древногръцките епоси, староанглийските епични текстове за вечни битки, американските уестърни с техния пресилен мачизъм и засилени контрасти. Странно е, че литературата на Борхес е грандиозна в своя размах, но не и епична – лаконичността на формулите му, фиксирането на цели вселени на върха на една игла, ключовата употреба на гатанки, загадки и „притчи“, скорострелното пренасяне на смисъла от една алегория към друга някак си изтласкват много надълбоко разточителния патос и шумните хиперболи, които характеризират епичността. Текстовете на Борхес балансират на границата между изящните философски размишления и стремежа към „епичност“ на събитията, касаещи цялата вселена, между хладния, почти математически изчислен алгоритъм на реалността и богатата емоционалност на един истински поет.

В „Градината с разклоняващи се пътеки“, подобно на „Рашомон“ на Акира Куросава, героите потъват във възможността за паралелни ситуации във времето, в които се случват всички вероятни и невероятни конфигурации на техните взаимоотношения. „Измислици“ (1944), издадена една година преди края на Втората световна война, не е обикновено бягство от реалността, осъществено с брилянтни, фантастични трикове и мисловни игри – това е сборник, който генерира нови светове, сборник за това, какво би било, „ако...“. И отвъд сериозността на историите, отвъд техните корени в древни и апокрифни текстове, в китайски поговорки и кабалистични статии, отвъд техния стряскащ холизъм Борхес може да бъде всъщност един много лек и забавен автор, а измислиците му – галантни намигвания към лукса на въображението, към чара да проглеждаш навътре в себе си, към нежността и милостта на Сътворението – провокират човешката способност да фантазира себе си в алтернативен, измислен сюжет, който в един радикален момент на парадоксално преобръщане се оказва единствената достоверна истина.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени