Въпроси към авторката на „Да остана ли?“

06 януари 2012 г.
Въпроси към авторката на „Да остана ли?“

Какво ви вдъхнови да напишете историята на Миа?

„Действителната история“ представя причините, но има още много други елементи, които ми оказаха влияние. Единият очевидно е музиката. Винаги съм била страстна почитателка на музиката, затова беше щастлива случайност, че се оказах в колеж в Орегон в средата на 90-те години, когато музикалната сцена в Тихоокеанския северозапад направо се пръскаше по шевовете (за повече подробности вижте „Музиката в романа“). Не съм музикант, но много от приятелите ми бяха (включително и онзи, който ми стана съпруг), затова смятам, че този факт наистина послужи като фон за (родения от въображението) града, в който живее Миа, и за музикалния живот, в който участват родителите ѝ и Адам.

Освен това за мен музиката, любовта, приятелството и Орегон са взаимосвързани.

Защо виолончело?

Да, странно нали? Нямам представа. Това имам предвид, когато казвам, че Миа се появи в главата ми като напълно формиран образ. И беше виолончелистка. Героинята на последния ми роман беше китаристка, което беше логично.

Познавам китаристи. Омъжена съм за такъв. Обаче виолончелисти? Класически музиканти? Нямам представа. Обаче ми се стори уместно за такава кротка и решителна личност.

Тя си дойде виолончелистка, а после аз трябваше да науча много за инструмента, за да я представя убедително.

Музиката играе важна роля в романа „Да остана ли?“. Смятате ли, че музиката наистина е способна да формира живота ни и да оказва съществено влияние върху него?

Определено. Не съм специалист по неврология, но музиката вероятно е пряко свързана с онази част на мозъка, която определя емоциите, защото понякога, когато чуя позабравена песен, тя предизвиква не само конкретен спомен, но и ме кара да се чувствам така, както съм се чувствала в определен момент от живота си. Музиката може да ме развесели, когато съм тъжна, може да събуди чувствата ми, когато се усещам претръпнала. Обичам я във всякакви разновидности: дали ще танцувам, дали ще слушам откачени песни с децата, дали ще потъвам в напевите на мантрите преди часа си по йога, неизменно усещам тръпката.

Неслучайно в много култури музиката заема ключово място в редица празненства и важни ритуали. Въздействието ѝ е мощно.

Първата глава незабавно оказва огромно въздействие върху читателите. Трудно ли я написахте?

Първата част на първата глава – когато семейството закусва у дома, всички се шегуват и истински се обичат – написах с огромно удоволствие. Но според мен вие имате предвид сцената на катастрофата. Знаете ли, тази сцена е написана доста дистанцирано и освен това е доста рязка. Исках читателите да се натъкнат на сцената на катастрофата и да бъдат шокирани от нея точно колкото Миа, затова не описах самата катастрофа. Скачам направо от пътуването в колата на последиците от катастрофата. Миа стои на разстояние и е някак безстрастна и на мен ми беше по-лесно да възприема този безстрастен тон, докато пишех тази част. Но по-късно, докато завършвах ръкописа, стана ясно, че трябва да има един изпълнен с невъобразим ужас момент за Миа, когато тя осъзнава какво се е случило, след който се откъсва емоционално точно както се е откъснала и физически. Говоря за един кратък абзац, в който тя се оглежда и си казва, че случилото се не може да е реално, че сигурно е сън. Най-болезнената сцена, която написах, бе след като Миа осъзнава, че трагедията е реална и че предишният ѝ живот е приключил. Струва ми се, че беше още по-мъчителна поради факта, че вече бях написала книгата и бях извървяла цялото пътешествие заедно с Миа, така че знаех какво се каня да я принудя да преживее.

Трудно ли успяхте да обрисувате реалистично връзката на Миа и Адам (без да я превърнете в обичайното клише)?

Пиша любовни истории, от които вътрешно ми прималява. Затова ако, докато пиша, цялата навлизам в историята, ако усещам как героите притаяват дъх, значи, ми се удава. А ако не става така? Е, тогава възникват проблеми на няколко нива – най-важното е нежеланието ми да пиша любовна история, която не искам да преживея, докато я описвам (кой изобщо иска да преживее любовно клише?). Затова в „Да остана ли?“ преживявах любовната история на Миа и на Адам, докато я пишех, харесваше ми какво усещам, следователно връзката им се получаваше. Но ви уверявам, че някои неща ме изненадаха. Когато Адам казва на Миа да свири на него като на инструмент например. Съзнавам, че звучи странно, но отначало самата аз се изненадах от молбата не по-малко от Миа. Това е най-щурото и велико нещо в писането – понякога героят ти измисля неща, които на теб самия никога не биха ти хрумнали.

Имате ли си определено място, на което пишете? Как пишете – в тишина или на музикален фон?

Пиша на бюрото си, което е в семейната ни дневна. Понякога слушам музика, а за тази книга слушах по-често от обичайното. Винаги преди да седна да пиша, си пускам саундтрака на филма „Веднъж“. Песента „Бавно пропадане“ ми въздейства като стимулите на Павлов и ме кара да се заловя за работа. Разплаквах се на нея. Създаваше ми настроение за писане и вече бях готова да действам.

Имате ли любим герой от „Да остана ли?“ и защо ви е любим?

Обичам всичките герои по различен начин. Изпитвам дълбока и майчинска обич към Миа и Теди. Адам в много отношения прилича на съпруга ми Ник (макар че Адам е много по-съвършен), затова много обичам този герой. Мисля, че бащата на Миа притежава възхитителна безмълвна почтеност, а майка ѝ страшно ми допада, задето понякога е такава проклетия. Образът на Ким е смесица от характерите на двете ми най-добри приятелки. Ами дядото, мълчаливият старец, който се появява, когато има нужда от него... И медицинските сестри... Не, нямам любим герой.

Пътешествието на Миа е силно емоционално и много хора са чели тази книга със замъглени от сълзи очи. Същото въздействие ли имаше нейното пътешествие и върху вас, докато пишехте романа?

Да. Вероятно там, където хората плачат, докато четат романа, аз съм плакала, докато съм го писала. Написването на тази книга беше съпроводено с много силни чувства.

Миа трябва да вземе наистина трудно решение. Вие самата решителен човек ли сте?

Интересното е, че съм много решителна за големите неща. Да тръгна да пътешествам по света за цяла година? Добре.

Да осиновя второ дете? Разбира се. С дреболиите обаче се мотая – например трудно решавам в какъв цвят да боядисам дневната или какво да си поръчам за закуска. Като цяло обаче съм доста решителна.

„Да остана ли?“ предизвика изключително положителна реакция и на критиката, и на блогърите. Очаквахте ли такава реакция?

Не!!! Файлът на първата редакция на ръкописа се казваше „Защо не“. Не защото такова заглавие предвиждах, а понеже не допусках, че книгата е истински жизнеспособна. Въпреки това трябваше да я напиша. Докато пишех, нямах агент, нито договор за издаването ѝ. Написах я, водена от вътрешна убеденост. Вече бях издала две книги, които критиката, читателите и блогърите не приеха възторжено. Затова за мен беше направо невероятно да наблюдавам как тази книга, започнала като въпросителна, вижда бял свят и се радва на топъл прием. В крайна сметка истински важно за мен е мнението на читателите. Това е крайната ми цел. Искам да пиша книги до края на живота си, а читателите трябва да решат дали да го правя.

Черпили ли сте вдъхновение от конкретни автори? Имало ли е писатели, с които сте отраснали?

И досега една от любимите ми книги е „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Лий. „Джейн Еър“ е една от най-романтичните книги за мен – коремът ми се свива, когато я чета.

Като малка обожавах книгите на Бевърли Клиъри Рамона, а сега, когато ги препрочитам с дъщеря си, ми харесват още повече. В младежките си години обичах Кърт Вонегът. Обаче освен това чета много не чак толкова, хм, как да кажа, интелектуална проза, например Джаки Колинс и поредицата любовни романи, озаглавена „Сладки сънища“. Според мен няма значение. Ако книгата те кара да четеш, значи, е добра.

Правата за филмирането на „Да остана ли?“ са придобити от същата компания, която продуцира „Здрач“, и много хора сравняват вашата книга със „Здрач“. Какво мислите по този въпрос, като се има предвид, че двете книги са много различни?

„Съмит“, компанията, закупила правата и продуцирала „Здрач“, не купи „Да остана ли?“ с надеждата да е поредният „Здрач“. Предлагат се много книги, свързани с паранормалното, ако това търси компанията, а „Съмит“ вече притежава правата за всичките четири книги на „Здрач“. Според мен приликата, която са видели и изтъкнали, е любовната история, докоснала сърцата на читателите, и вероятно книга – или филм – който може да апелира и към възрастни, и към тийнейджъри. Според мен „Съмит“ свършиха страхотна работа със „Здрач“, затова се радвам, че те купиха „Да остана ли?“. А след като привлякоха Катрин Хардуик като режисьор, съм направо на седмото небе. Според мен тя е невероятна. Притежава вроден усет към тийнейджърите и гениален визуален стил, затова съм изключително щастлива.

Някакви съвети към начинаещите писатели?

Пишете, пишете, пишете. И пак пишете. И четете. Човек поглъща всичко, което чете, независимо дали го осъзнава. Според мен писането е нещо, което овладяваш все по-добре, колкото повече го правиш и колкото повече житейски опит трупаш, за да вдъхновява писането ти. Така че не се тревожете дали ще ви издадат. Единствената ви грижа трябва да е писането, експериментирането, играта с думите. Както казваше някогашният ми преподавател по журналистика: истинският писател е онзи, който пише.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени