Светът страда от дефицит на живи светци – липсва му Жозе Сарамаго

26 октомври 2011 г.
Светът страда от дефицит на живи светци – липсва му Жозе Сарамаго

Случи се през юнски ден на 2010 г. – световноизвестният португалски писател Жозе Сарамаго почина на 87-годишна възраст в дома си на остров Лансароте – един от Канарските острови. Онези, които го обичаха и страхопочитаха, а и другите, дето го презираха, навярно в този тъжен ден са си припомнили думите му: „Човек винаги ще умира от нещо. Ала ние вече дори не се замисляме за начините, които човешките същества са изнамерили, за да убиват други човешки същества. Един от тях ­- най-престъпният, най-нелепият, най-неприемливият за здравия разум, изобретен още в зората на времето и на цивилизацията, е убийството в името на Бог“.

Сред най-ярките страни на таланта му са способността и склонността му към философско усвояване на действителността. Творчеството му е многостранно и непрекъснато е подбуждало спорове. И няма как да е другояче – не само романът „Слепота“, всичките му произведения са експерименти – опити да се идентифицира онова, което ни съхранява като човеци. Евентуално. Защото човешкият дух има много неприятели, a някои от тях са твърде жилави и лукави. Като такъв враг Сарамаго схваща „фактора Бог“: „Ще кажете, че един бог е посял вятъра, а друг е пожънал бурите. Възможно е, дори е сигурно. Но вината не е на горките богове, а на „фактора Бог“, който е един и същ у всички човешки същества, където и да се намират и в каквото и да вярват. Именно той е отровил мислите им и е разчистил пътя за най-гнусната нетърпимост, именно той уважава само онзи, който вярва в него, именно той е трябвало да направи от звяра човек, а е превърнал човека в звяр“.

Жозе Сарамаго е роден на 16 ноември 1922 година в семейството на бедни, безимотни селяни в малко крайречно селце на около 100 км от Лисабон. Бащата, Жозе де Суса, бил артилерист по време на Първата световна война, известен в селището с прякора Сарамаго. Писателят разказва, че saramago е диво тревисто растение, чиито листа служели за изхранване на бедните по онова време... Едва когато навършва седем години, той разбира, че рожденото му име е Жозе де Суса Сарамаго. По стечение на обстоятелствата няколко години по-късно го записват да учи технически науки и става механик. За щастие, учебният план включвал подготовка по френски език и литературни предмети. Той развива и шлифова вкуса си към четенето на поезия и проза под диктата на собственото си любопитство и волята за знание. Жени се през 1944 г., а през 1947 г. се ражда единственото му дете, дъщеря му Виоланте. По същото време бива публикувана и първата му книга – „Вдовицата“, която излиза на пазара със заглавието „Земя на греха“. Следва период на отсъствие от хоризонта на литературата. Едва през 1966 г., с издаването на „Възможни стихотворения“, Жозе Сарамаго се завръща и утвърждава като автор с позиция. От този момент напред той присъства щедро както на литературната сцена, така и на сцената на живота. За да озари, опари, обърка, ослепи, очисти и обогати аудиторията с утопичния си хуманизъм. Утопичен, за съжаление, защото самият Сарамаго преди няколко години, по повод сполетялата ни глобална икономическа рецесия, споделя: „Днес Маркс е по-прав от всякога. Не е трудно да си представим залеза на обществото. Реалната власт не е в ръцете на гражданите, които избират правителства, властват транснационалните монополи. Живеем в безидейно време. Всичко стана показно, относително. Ще преживее този, който има власт и храна...“ – такава е прогнозата на писателя за съдбата на нашия свят. Песимистична до болка. Можем само да гадаем дали в един паралелен, имагинерен свят на слепци по рождение нещата биха били по-истински. От друга страна, през романа си „Двойникът“ и други свои произведения Сарамаго ни внушава: „Не вярвам в оптимизма, само песимистите са в състояние да реаранжират света. Ако последният подлежи на трансформация. И все пак хаосът е просто ред, който чака да бъде дешифриран“. Енергията на гражданските му каузи зарежда всяко негово литературно начинание. Романи като „Възпоминание за манастира“, „Годината на смъртта на Рикарду Рейш“ и „История на обсадата на Лисабон“ се превръщат в генератор на популярност и свидетелстват за литературна автентичност. Безкомпромисно последователен в обществено-политическите си убеждения и непримирим в творчеството си, Сарамаго става нобелов лауреат за литература през 1998 година. Наградата е адресирана така: „С притчи, изтъкани от въображение, състрадание и ирония, той ни дава все нови и нови шансове да уловим убягващата действителност“. Е, ние все не успяваме. Само няколко години преди да бъде удостоен с „Камойнш“ – най-голямото литературно отличие на Португалия, през 1991 г., консервативното правителство налага цензура върху романа му „Евангелието по Исуса Христа“. Обявява го за кощунствен и го изтегля от конкурса за Европейска литературна награда. Защо ли? Защото Исус на Сарамаго мисли, преди да действа, т.е. повече мисли, отколкото вярва. Това го очовечава. Нищо че му е „делегирана“ нечовешка мисия. В резултат от разгорялата се полемика романът излиза на 25 езика, в Португалия се преиздава многократно. А португалското правителство принуждава един честен творец, проникновен мислител и безграничен хуманист да се дистанцира от родината си. И да напише „Слепота“. Романът се нарежда сред най-впечатляващите литературни събития на всички времена. В някакъв анонимен град анонимни хора започват да ослепяват. Правителството ги изолира, за да овладее епидемията, но тя прераства в пандемия. Нравите се израждат (ако изобщо някога са били привлекателни). Оказва се, че „с течение на времето сме натикали съвестта в цвета на кръвта и в солта на сълзите и сякаш това не е достатъчно, а сме направили от очите нещо като огледала, обърнати навътре, и резултатът е, че те често разкриват безотказно онова, което сме се опитвали да отречем с уста“. „Слепота“ е болезнено магнетичен роман, нещо повече, той преследва съзнанието на сензитивния читател дълго след като бива прочетен. Докато не се вклини необратимо в паметта на всеки, който е дирил и намерил самоопределение. Преди или след „Слепота“, или според „Слепота“. Защото ключовата тема на тази свята книга е темата за идентичността. Неслучайно писателят подлага читателя на пунктуационно изпитание – в този роман Сарамаго експериментира дръзко със собствените си стилистични похвати. Абзаците са дълги по няколко страници, изреченията са прости, отделени със запетаи, точки липсват, липсват собствените имена на героите – всеки от тях се „отличава“ от останалите по някоя „случайно“ грабната от разказвача характеристика. Ако приемем, че има разказвач... По-важното в случая е не кой кой е, важното е, че „човек свиква с всичко, особено когато е престанал да бъде човек...“.

Сарамаго често е причисляван към направлението на т.нар. магически реализъм. Името му се спряга редом с имената на автори като Борхес, Маркес, Кортасар. Заради силата и живостта на въобразените антиутопии. И все пак писателят неведнъж е изразявал пренебрежение към  такъв тип класификации. Личните му симпатии са по-скоро в актива на Сервантес и Гогол. Онези, които недолюбват или дори презират Жозе Сарамаго, се разграничават от политическите му убеждения. Той става член на Португалската комунистическа партия през 1969 г. и остава такъв до края на живота си. Критикува политиката на Европейския съюз и Международния валутен фонд. Удостоява Силвио Берлускони с определението „вирус, който заплашва да причини моралната смърт на страната на Верди“. Обявява Библията за „учебник по безнравственост“. Не гледа телевизия, защото по думите му тя се е превърнала в ефикасен инструмент на отчуждението между хората. Слепите му съвременници отказват да признаят, че той остава почтен, бидейки верен на дълбоките си убеждения. Сарамаго не се прехласва по статуквото, чиято лъскавина е фалшива, ако и да заслепява мнозинството. Не е ли красиво самият той да заключи, че „тишината остава най-силният аплодисмент“? И не е ли покъртително състраданието, струящо от извода, че „в известен смисъл всичко, което ядем, е откраднато от нечия уста, а ако откраднем прекалено много, ще сме виновни за нечия смърт, следователно всички сме убийци“?

Жозе Сарамаго не се смущава да заявява и отстоява себе си като творец и общественик през целия си съзнателен живот. Защото знае, че думите винаги носят повече смисъл, отколкото разменят. Защото вярва, че „дрехите не правят монаха, нито скиптърът прави краля“. И защото вътре в нас има нещо, което е крехко и неизразимо, и макар да си няма име, то ни свързва – това нещо сме самите ние, чистата ни човешка същност.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени