Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

„Една любов на Суан” – бижу на френската литература

06 юни 2018 г.
„Една любов на Суан” – бижу на френската литература

„Една любов на Суан“ е най-автономната част от седемте тома на „По следите на изгубеното време“. Това „бижу на френската литература“ (и не само на нея) е смятано от мнозина за абсолютния шедьовър на Марсел Пруст.

Това е текст, който трябва да се чете на глас, от актьори. Или да се чете така, сякаш слушаме концерт. Той не просто се лее, той е гениална музика, каквато само един велик писател може да композира. „Една любов на Суан” има само трима герои: естетът Шарл Суан, демимонденката Одет дьо Креси и Музиката. Повлечен от течението на спомените и уроците на миналото, героят сякаш очаква те да го доближат до истината за смисъла на живота…

Четири теми са засегнати, проучени, изследвани, анализирани, разнищени, подложени на дисекция, сведени до съставните им елементи, от своя страна проучени, изследвани, анализирани… в този неголям роман, или дълга новела, все едно. Ето кои (а и много други: изтеклото и изтичащото време, отминалата младост и неблагодарната зрялост, безсмислието на светския живот, смисълът на живота – е, да! – и още, и още) и ето как:

Любовта

„От всички видове зараждаща се любов, от всички начини на разпространение на това сладостно зло, един от най-могъщите е особеното вълнение, което ни отнася понякога във вихъра си. Тогава жребият е хвърлен – със сигурност ще обикнем съществото, с което ни е приятно да бъдем в този миг. Дори не е необходимо да ни е харесвало повече или колкото някое друго. Нужно ни е само увлечението ни по него да е станало изключително. А това условие е изпълнено, когато съществото ни се изплъзва – удоволствието, което сме изпитвали в негово присъствие, внезапно се заменя от непреодолима потребност, чийто обект е тъкмо то, от абсурдна нужда, която законите на този свят правят невъзможна за задоволяване и трудна за излекуване – безумната и мъчителна нужда да го притежаваме.”

„Откакто се бе влюбил, Суан гледаше на нещата като по времето на юношеството си, когато се смяташе за художник. Само че сега те притежаваха единствено очарованието, което им придаваше Одет. Суан усещаше да се възражда в душата му младежкото вдъхновение, проиграно от един лекомислен живот, но то носеше отражението, белега на едно единствено същество; и през дългите часове, които сега прекарваше в дома си, изпълнен с изтънчена наслада, сам с оздравяващата си душа, той постепенно ставаше отново такъв, какъвто беше някога, но вече принадлежеше не на себе си, а на друго същество.”

Образът на любимата:

„Тя беше там пред него, често уморена, с лице за миг изчистено от трескавото и радостно желание за непознатите неща, които разболяваха Суан; отметнеше ли косите си с ръце, челото й, лицето й сякаш се разширяваха; тогава внезапно някаква най-обикновена мисъл, някакво добро чувство, каквото могат да изпитат всички човешки същества, когато в момент на отмала и вглъбяване остават сами със себе си, избликваше от очите й като златист лъч. И ето че цялото й лице светваше, така както сивото поле с надвиснали облаци, които внезапно се разсейват, се преобразява, когато го озари залязващото слънце. Суан се чувстваше способен да сподели живота, който в този миг изпълваше Одет, и бъдещето, в което тя сякаш замечтано се взираше; никакъв остатък от нечисто вълнение не изглеждаше да е оставил следи върху тях. Колкото и да се бяха разредили, от тези моменти имаше полза. Припомняйки си ги, Суан свързваше отделните им части, премахваше интервалите, отливаше като от злато една Одет, изтъкана от доброта и спокойствие, за  която той направи по-късно жертви, на каквито не би се решил за другата Одет.”

„Една любов на Суан” – бижу на френската литература

Ревността

„Но веднага ревността, същинска сянка на любовта му, се завръщаше заедно с двойника на новата усмивка, която му бе отправила същата вечер – сега тя му се струваше присмехулна и изпълнена с любов към друг, – заедно с наклонената глава, сведена над други устни, и с предназначената за друг нежност, която преди му бе дарявала. И всички сладостни спомени за срещите му с нея представляваха скици, „проекти”, подобни на тези, които възлагаме на декоратора и чрез които Суан добиваше представа за пламенните или сластни пози, заемани от любимата му в чуждите обятия. Стигаше дори дотам да съжалява за всяко удоволствие, изпитано с нея, за всяка нова милувка, чиято сладост бе имал неблагоразумието да спомене, за всяка нейна новооткрита прелест, защото знаеше, че в следващия миг те щяха да обогатят мъчението му с нови инструменти.”

Музиката

„На едно соаре предишната година бе чул музикална творба за пиано и цигулка. Отпървом вкуси само от материалното качество на звуците, отронвани от инструментите. Голямото удоволствие дойде после, когато под тънката, устойчива, плътна и водеща мелодия на цигулката изведнъж усети да се надига бълбукащата маса на партията на пианото, многолика и неразчленима, гладка и бурна като лилавото вълнение на морските вълни, омагьосано и приглушено от лунната светлина. И в един момент, без да може да очертае или да назове с име това, което му харесваше, внезапно очарован, той се опита да приюти в паметта си музикалната фраза или хармонията – и сам не знаеше, – която широко бе отворила душата му, така както миризмата на някои рози, разнесла се във влажния вечерен въздух, има свойството да разширява ноздрите ни. Вероятно точно понеже не познаваше тази музика, бе могъл да придобие едно толкова неопределимо впечатление, едно от онези, които може би единствени са чисто музикални, безпространствени, напълно своеобразни, несводими до каквито и да било други.”

Любовта заедно с музиката:

„Защото веднага щом Суан успееше да си я представи без отвращение, щом видеше добротата в усмивката й и щом ревността не прибавяше към любовта му желанието да я отнеме от всеки друг, тази любов отново ставаше преди всичко вкус към усещанията, които личността на Одет пораждаше у него, към удоволствието, което изпитваше, когато се любуваше като на театрално представление или изучаваше като природно явление отправения към него поглед, изгрялата на устните й усмивка, интонацията на гласа й. И това удоволствие, различно от всяко друго, бе създало у него потребност, която само тя можеше да задоволи с присъствието си или с писмата си, потребност почти толкова безкористна, почти толкова артистична и донякъде неестествена, колкото другата потребност, характерна за новия период в живота на Суан, когато безплодието, угнетението от предишните години бяха последвани от нещо като духовна пълнота, като при това той не знаеше за това неочаквано обогатяване на живота си повече, отколкото знае човекът с крехко здраве, започнал от един момент нататък да укрепва, да възвръща килограмите си и да дава надежда, че върви към пълно оздравяване – тази друга потребност, която се развиваше вън от реалния свят, беше потребността да слуша музика и да се научи да я разбира.”

Изкуството

„Той погали с другата си ръка бузата на Одет; тя се взря в него с морния и сериозен поглед на жените на флорентинския майстор, с които й бе намерил прилика; зад самия ръб на клепачите очите й, блестящи, продълговати и тесни като на онези жени, сякаш щяха да се отронят като две сълзи. Бе извила шия, както правят всички те и в езическите сцени, и в религиозните сюжети. И с усилие, което несъмнено й бе привично, за което знаеше, че е подходящо за подобни моменти и внимаваше да не забрави, тя неистово се мъчеше да задържи неподвижно лицето си, тласкано към Суан от невидима сила. И се наложи Суан, точно преди тя сякаш пряко волята си да го допре до устните му, да го задържи за миг на известно разстояние с двете си ръце. Бе пожелал да даде време на мисълта си да дотича, да разпознае тъй дълго лелеяната мечта и да присъства на сбъдването й, като роднина, която викаме да сподели успеха на многообичано от нея дете. Възможно е също Суан да отправяше към лицето на все още необладаната, все още нецелуната дори Одет, такава, каквато я виждаше за последен път, да отправяше погледа, с който отнасяме със себе си образа на напускан завинаги пейзаж.”

Още много красиви пасажи ще открие читателят в тази несравнима книга. От него се иска само да седне удобно пред камината (или пред духалката), да си налее нещо малко и да се потопи в истинската, неподправената, великата литература.

Росица Ташева, преводач на „Една любов на Суан”
Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени