Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Ако успея да спася едно сърце ранено

27 април 2018 г.
Ако успея да спася едно сърце ранено

– Кой беше казал: „Човек е толкова щастлив, колкото най-нещастното му дете“? – беше попитала тя Рий миналата седмица на курса по керамика.
– Сократ – отвърна веднага Рий.
– Наистина ли? Звучи ми по-скоро като Мишел Обама.
– Нямам представа кой го е казал – призна Рий, – но според мен е много по-старо от Мишел.

С излизането си през 2015 г. „Макара със син конец” всява смут у верните читатели на Ан Тайлър заради едно заглавие в „Сидни Морнинг Хералд”, навяващо мисъл, че с този, 20-и поред роман, тя слага край на творческата си кариера. Мълвата започва да циркулира усилено, докато самата писателка не я обезсилва. Седемдесет и шест годишната Тайлър, чийто творчески път пронизва пет десетилетия, заяви, че дори и да престане да пише някога, не би понечила да занимава света с оттеглянето си… 

Малцина са авторите, способни да преобразуват рутината в изкуство. Някои се преструват, че го правят, но имитацията не вълнува. Тайлър се залавя за една сравнително ординерна семейна история, влива й кислород и я  превръща в сага. Същото се отнася за „Уроци по дишане”, който й донесе заветния „Пулицър”, след като два пъти преди това авторката беше сред финалистите за престижната награда  - с „Турист по неволя” и „Вечеря в ресторант „Носталгия”. 

Героите й, като повечето хора, са комплексни - и трудни за преглъщане, и симпатични, като тъкмо чудатостите им ги правят привлекателни. Авторката ни примъква в интимния им свят и ни принуждава да ги наблюдаваме отблизо – Аби, грижовната и задушаваща майка, съпругът й Ред, който е по-резервиран и критичен, и четирите им деца: властната Аманда, благият Стем, който винаги поставя другите на първо място, Джени, чиито лични помисли и подбуди често остават пренебрегнати в суматохата, и, разбира се Дени, най-трудното дете на Уитшенк. Той е умен, непокорен и егоистичен - типичният бунтар, който често се изплъзва от собствения си живот… 

Уитшенкови не са мелодраматично семейство. Дори и Дени, обаятелният интроверт, не е от хората, които изчезват безследно за неопределен период. Две са историите, които се предават от поколение на поколение в тази фамилия, но те не са кой знае колко екстравагантни, затова ги преразказват и разкрасяват безброй пъти. Първата е за родоначалника Джуниър Уитшенк, майстор дърводелец, високо ценен в Балтимор заради уменията и усета си за красота.

А през 1936 година Джуниър се влюбил в една къща. Не, първо трябва да се е влюбил в съпругата си, тъй като тогава вече бил женен. В някакъв момент се е оженил за Лини Мей Инман. Но той никога не намирал какво да каже за Лини, докато за къщата на „Бутон Роуд“ можел да говори с часове.

Втората история се отнася за Мерик, която заминава за колежа „Брин Мор“ с ясната идея да се издигне в обществото… Коя е Мерик ли? Синият конец сам ще ви заведе при нея, бъдете търпеливи. Един непредубеден читател би казал, че това не са никакви истории. Някой си купува къща, която е харесвал, щом тя най-сетне излиза на пазара. Друг се омъжва за годеника на приятелката си. Такива неща се случват постоянно, ако и да не ни засягат лично. Само дето накрая и двете истории свършват с разочарование.

Но пък историята на Ан Тайлър не е линейна, още по-малко предсказуема, макар да се разгръща кротко и овладяно, напластявайки съдбата на три поколения нюанс по нюанс… Еднo от големите открития на романа си остава Аби. Аби, матроната, която вярва в прераждането заради Моцарт (Нима е възможно да чуеш някоя от композициите му и да твърдиш, че той не черпи от опита на предишен живот?) Аби, милозливата, на чиято трапеза винаги има място за още един страдалник. Поетесата Аби, която вярва, че всички важни събития в живота трябва да са запечатани в рими… А това случвало ли ви се е някога? Както си мислите за нещо, изведнъж отнякъде изниква друга, абсолютно нелогична и несвързана мисъл. Нещо такова се случва с ума на Аби, той се превръща в метафора на поетичния хаос в душата й. По-късно идва сърдечният удар на Ред. Но и той е в реда на нещата, такъв е животът… Не е за вярване как той, животът, спокойно потича отново, независимо какво ни е сервирал. 

А и времето, щеше да каже тя на доктор Уис. Знаете как е с времето. Колко бавно се влачи, когато си малък, и как се ускорява все повече и повече, щом пораснеш. А сега е като светкавица. Просто вече не мога да държа сметка за времето! Но като че ли в това има... някакво равновесие. Млади сме за толкова малка част от живота си, а ни се струва, че детството ни се влачи вечно. След това сме стари години наред, а тогава времето лети. Така че нещата се уравновесяват накрая, нали? 

Представете си, че се прибирате у дома след тягостен работен ден, нахлузвате любимите си пантофи и се отпускате в уютния фотьойл с чаша леко вино в ръка. Макарата продължава да се развива и развива, конецът лъкатуши между прозата на дните… Но в момента мислите ви са притихнали, а неистовото суетене на любимите ви хора наоколо ви действа като бял шум. Романът на Тайлър създава тъкмо такова усещане. На сутринта току-виж някой ви е мушнал бележка под вратата с думите:

Получаваш втори шанс да започнеш да усещаш живота. И да четеш по-честичко Емили Дикинсън: „Ако успея да спася едно сърце ранено…” 

А иначе проблемът с умирането е само един – че никога няма да узнаем, къде ще му излезе краят.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени