Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Лунните мечтатели и отговорността към историята

04 април 2018 г.
Лунните мечтатели и отговорността към историята

Върху една обществена библиотека в Пном Пен личи чудесният надпис: „Силата обвързва временно – идеята оковава завинаги“. Виктор Юго също го е казал малко по-ефектно: „Можем да устоим на нашествието на войските, но не и на нашествието на идеите“.

Хю Даудинг живее достатъчно дълго, за да види деня, когато човек стъпва на Луната. При първата прожекция на „Битката за Англия“ тълпата го аплодира, а кралицата го поздравява. През 1998 г. издигат негова статуя в Сейнт Клемънт Дейнс близо до Лондон. Там пише: „Живеещите в Обединеното кралство и в Свободния свят до голяма степен му дължат начина на живот и свободите, на които се радват днес“. Хю е вярвал в спиритизма и в прераждането – може би и сега е сред нас…

Вернер Хайзенберг умира през 1976 г.; над трийсет години участва в преустройството на германската наука и премисля поведението си през Втората световна война, както и разнообразните положителни и отрицателни оценки на своите колеги. Според неговата християнска вяра той ще възкръсне един ден и ще бъде съден от Страшния съд.

Алън Тюринг не е вярвал във вечния живот, но в известен смисъл възкръсва, когато работата му през войната престава да бъде секретна. Той бива оценен след края си, когато британската корона го помилва посмъртно шейсет години след осъждането му за хомосексуалност.

Колкото до Лео Силард, той си остава скептик и алтруист завинаги, разпорежда да разпръснат праха му в разноцветни балони, „за да се забавляват децата“. Вярващи или невярващи, храбри или страхливи, късметлии или нещастници, победители или губещи, сега всички са се превърнали на прах.

Нашите четирима герои обаче са свързани от обстоятелствата, тъй като са били важни и дискретни участници в едно надхвърлящо възможностите им приключение. Свързани са и защото са си задавали въпроси за своята идентичност гордо, объркано или и двете заедно. Както и защото един ден, една нощ, размишлявайки по улицата или мечтаейки под лунното сияние, са имали светкавично просветление, годно да преобрази света.

„Да се надяваме да ползваме енергия от трансформацията на атомите, е равносилно на лунно мечтание“ – така се изразява непредпазливият Ърнест Ръдърфорд (толкова е трудно да се преведе прекрасният английски израз talking moonshine). Достойният баща на ядрената физика не е прав, тъкмо тези лунни мечтатели осъществяват невъзможното.

В лунната ни галерия няма никакви мечтателки, ще кажат някои. Вярно е. Твърде доскоро мечтателките рядко са играли главните роли. Потръпваме от възмущение, когато четем в архивни документи, излезли изпод перото или от устата на някои господа пренебрежителни забележки за големи жени учени като Лиз Майтнер или Розалинд Франклин, участвали в две основни открития през изминалия век: ядреното деление и структурата на ДНК. Върховна ирония е, че една жена, Ида Ноддак, разбира преди всички още през 1934 г. делението на урана... Статията й не е приета сериозно и може би изобщо нямаше да съм чувал за нея, ако не ми я беше споменал моят приятел Етиен Клайн. 

Иначе Тюринг, Силард и другите също в известна степен са страдали от липса на публично признание; донякъде тъкмо за да поправим тази несправедливост пожелахме да извадим на светло личностите им. Множество рисувани творби (на Калво, Тезука, Шпигелман, Рока, Тарди...) вече са разказвали Втората световна война или като са извеждали на сцената ръководителите на властта, или пък през погледа на простия, въвлечен в касапницата войник. Големият мангака Шигеро Мидзуки впрочем се пробва и в двата жанра с „Хитлер“ и „Операция „Смърт“. Малцина обаче са се опитвали да проследят премеждията на онези, от които са зависели технологията и оръдията на войната, които са изобретявали нови процедури, нови шифри, нови инструменти. Те често са били възприемани като марионетки, като пионки под заповедите на висшестоящите, но истината е по-сложна и гледната им точка е крайно ценна.

Ценна е, първо, защото тези лица, макар и натоварени с преки отговорности, са наблюдавали събитията донякъде отстрани, допринесли са със своя поглед, всеки посвоему, за очертаване на контурите на крайно сложния исторически период – тук се сещаме за баснята за слепците и слона. Обслужвайки една и съща страна, Алън, Лео и Хю виждат по съвсем различен начин предизвикателствата на войната и всеки от тях работи по програма, чийто успех или провал може да промени всичко.

Ценна е също, тъй като психическите състояния на нашите герои разказват една универсална и все тъй актуална история: на учения, на изследователя, на реформатора във време на криза. Какъв е дългът ми? Моята идентичност? Моята отговорност? Моето желание? Хаотичната връзка между мечтателя, инженера и политика си остава жизненоважен проблем, когато единното световно съзнание съжителства с възземането на национализмите, когато политическата сфера редовно бива изпреварвана от събитията, когато войната все тъй се вихри под нови образи, когато средата, в която живеем, изглежда все по-застрашена, когато мечтите за незамърсяваща енергия, достъпна за всички, са временно погребани... И когато целият свят се обръща към иноваторите с умолителен взор.

Ценна е най-сетне, защото технологиите и идеите надживяват войните и преобразяват нашия свят много повече от тях. Теориите на Хайзенберг, изобретенията на Тюринг, просветленията на Силард, иновациите на Даудинг са все тъй сред нас, променени и обогатени от хиляди техни последователи.

Върху една обществена библиотека в Пном Пен личи чудесният надпис: „Силата обвързва временно – идеята оковава завинаги“. Виктор Юго също го е казал малко по-ефектно: „Можем да устоим на нашествието на войските, но не и на нашествието на идеите“. Казаното два пъти невинаги е вярно, но сентенцията съвпада отлично със случая на Тюринг, за да си послужим с познат пример. Син на Империята, Алън е роден в Британска Индия, завоювана със сила; после обаче той вижда как английските войски напускат Индия и повече не се завръщат; умира, без да знае, че в Индия любимото му отроче, информатиката, ще преживее бурен разцвет. Впрочем научният и технологичният прогрес винаги надхвърля човешкото съперничество; в него се включват приносите на всички лагери и страни. Така например днес се работи по усъвършенстването на квантовия компютър, чиито възможности биха могли да направят смешни сегашните ни компютри: ако този проект успее, теориите на Тюринг и на Хайзенберг ще се съчетаят в една обща мечта.

Лунните мечтатели и отговорността към историята

В основата на комикса „Лунни мечтатели” стоят два приятелски разговора: единият бе с математика Марк Монтисели, отговарящ за музея „Еспас Тюринг“ към математическата лаборатория на Университета в Ница, който също като мен е луд по комиксите; другият бе с астрофизика Жан-Филип Юзан, който впоследствие стана заместник-директор на института „Анри Поанкаре“. 2012 г. бе отминала със стогодишнината от рождението на Тюринг; Марк и аз съжалявахме за малкото рисувани знаци на почит към британския математик и аз написах в електронната си поща думите: „Представи си Тюринг, представен от Бодоен...“. Пет думи могат да променят много неща: оказа се, че Марк познава Едмон Бодоен и бързо ни свърза. Колкото до Жан-Филип, той ме насочи към досиетата от Фарм Хол, сиреч транскрибираните записи от подслушванията на десетимата германски учени, задържани от англичаните през 1945 г.

След тия два разговора имаше и други съвпадения и обрати, докато проектът придобие окончателната си форма... Не се опитвам да правя списък на въпросните съвпадения и обрати, само ще спомена за две мои срещи в Калифорния, които силно ми повлияха още докато работех над началото. Първата се състоя, когато моят приятел Лео Косински, помощник-командир на военновъздушната база „Травис“, ме запозна със семейството си. Не знаех, че съпругата му Чика е с японски произход; беше вълнуващ символ човек да гледа децата им със смесена кръв да си играят тъкмо там, откъдето някога са излитали американски самолети, сеещи смърт в Япония. Другата среща, която си беше наистина велика, бе с Родни Мълън, жива легенда на скейтборда. Безкрайно се учудих, когато Родни сподели с мен в един разгорещен разговор: „Моят баща беше пилот, през войната в Корея му възложили да пусне атомна бомба над Китай. Отменили заповедта по време на полета. Петдесет години по-късно той ми разказа какво е чувствал тогава...“! 

Все тъй докато пишех текста на „Лунни мечтатели“, някои неизвестни технологични пробиви от времето на Втората световна война случайно ми се изпречиха на пътя. Мисля си най-вече за радиоапаратите „Бендикс“, изложени в един музей в Балтимор, и за сглобяемия мост „Мълбери Би“, чиято триизмерна виртуална възстановка наскоро бе представена от Европейската софтуерна компания „Дасо Систем“. Би могло да се разкажат много неща за тези осъществени проекти във връзка с иновационните тематики, споменати в нашата история, но няма как да се изложи всичко и аз си останах верен на първоначалния план, като си обещах само да насоча любопитния читател по тези дири.

Емоционалните състояния на Вернер, Алън, Лео и Хю са измислени и субективни. Все пак те се основават на солидна документация. Докато се ровех в документите за иначе твърде различните четирима герои, си дадох сметка за някои общи черти, които сякаш никога не са били изтъквани, и така още повече се убедих, че си струва историите да бъдат събрани заедно. Тези черти си проличават най-ясно при Силард и Тюринг. Някои от тях се набиват на очи (ключова роля в секретен проект, принос към теорията на информатиката), но има и общи особености в характерите: пренебрежение към обществените норми; изключителна прямота (качество, което майката на Силард и бащата на Тюринг са ценели повече от всичко); невъзможност за получаване на постоянен пост независимо от изключителната им компетентност; спорове с властите и с армията; склонност да прескачат от една тема на друга; еволюция на научната им дейност към биологията; вдъхновение, достойно за подражание, съчетано с неумение да ръководят екипи. Тук се добавят и други прилики, привидно анекдотични, като несръчността, лошият почерк, възхищението към Толстой, значителното влияние на текст, четен на десетгодишна възраст („Чудесата на природата, които всяко дете трябва да познава“ на Едуин Тени Брюстър при Тюринг, „Трагедията на човека“ на Имре Мадач при Силард). Дали това са подробности? Разбира се, има и дълбоки разлики между двамата и това прави сравнението още по-интересно: Лео е много свенлив, докато Алън открито говори за най-съкровени неща; Лео се занимава с какво ли не, докато Алън мечтае за стабилност; Лео се вписва докрай в света, докато Алън се изолира; Лео иска на всяка цена да живее, а Алън се отказва от живота. Истината е, че в болничната стая, където влиза през 1960 г., Силард цяла година работи, бидейки щастлив въпреки рака, върху усъвършенстването на своя шедьовър „Гласът на делфините“, и в същото време подготвя смела среща с Никита Хрушчов.

Тази творба засяга пътьом и три големи научно-исторически спора. Първият е относно ролята на Хайзенберг през войната… Каква оценка да дадем на Хайзенберг? Той е истинска загадка! Поведението му е непоследователно: заема се по своя инициатива с проекти, които после проваля най-безочливо. До такава степен, че бихме могли да напишем роман, в който той да е саботьор, работещ за съюзниците (май в един момент и нацистите вярват в това), както и друг, където той безогледно служи на интересите на германския режим (тук ще споменем, че един американски агент е изпратен на публична изява на Хайзенберг със заповед да го убие, ако ученият създаде впечатление, че е близко до създаването на атомна бомба). Дори по някои технически проблеми като изчислението на критичната маса Хайзенберг дава напълно противоположни мнения – но следва да признаем, че не само той се е обърквал по тази тема. Каквато и теза да защитим, лекцията на Хайзенберг пред колегите му е много впечатляваща: макар в изложението да има няколко грешки, безмилостно посочени от Бърнстейн, добре се вижда как Хайзенберг е овладял темата си единствено със силата на своя ум. 

Вторият спор е относно смъртта на Тюринг. На всеобщо приетата теза за самоубийството се противопоставя версията за нещастен случай, отстоявана например от Брайън Коупланд, директор на Тюринговия архив. В подкрепа на тази теория могат да се споменат изблиците на добро настроение, които Тюринг е имал малко преди да си отиде от този свят. Имаме обаче и други признаци на крехкото му психическо състояние, като най-удивителният е ужасът, в който го хвърля няколко дни преди смъртта му срещата с една ясновидка. Ходжис е толкова убедителен, когато описва в поредица глави безизходицата, в която е изпаднал Тюринг, несправедливостта на цялото общество към неговия гений несправедливост, в която осъждането за хомосексуалност е само един епизод между други...

Третият спор засяга ролята на атомната бомба в международните отношения: стабилизираща или дестабилизираща? Липсата на ядрен конфликт през последните седемдесет години сякаш дава основание на теорията за „равновесието на ужаса“. Ала разсекретяването на различни военни архиви през 2013 г. ни дава възможност да осъзнаем колко крехко е било това равновесие. През 50-те и 60-те години на ХХ век се наброяват поне седемстотин инцидента (!) в областта на ядрената сигурност. През януари 1961 г. например в Северна Каролина се разпада американски бомбардировач и непреднамерено изпуска две водородни бомби, като всяка от тях е равностойна на хиляда хирошимски бомби. Едната всеки момент ще се взриви. При опитите да я дезактивират три от четирите подсигуряващи механизма отказват и в крайна сметка само един обикновен прекъсвач предотвратява катастрофата… Ядреният риск е бил голям поне до 1983 г., когато параноичната Русия на стария Андропов възприема едно американско военно учение като подготовка за скорошно ядрено нападение и се кани да предприеме изпреварваща атака. Симетрично откъм американската страна по време на студената война се наблюдават поне пет фалшиви тревоги, при които на най-високо военно равнище се смята, че ще има съветско нападение. Засечка в двигател, зле включен кабел, бъг в компютър, поява на мечка във военна база: списъкът би бил забавен, ако забравим, че под заплаха е била съдбата на света, или поне на северното полукълбо.

За да приключим отново с нашите герои: какво е станало днес с Вернер, Алън, Лео и Хю в нашето колективно съзнание?

Хайзенберг влиза в историята като физико-математическа теория и досега никой не се е забързал да съживи противоречивата му човешка страна. Така поне си мислех, докато едно забележително съвпадение не ме запозна с подобен проект... През една вечер на януари 2014 г. писателят Жером Ферари и аз бяхме поканени на едно доста светско събитие в Рияд; намерихме приют край бюфета, за да се измъкнем от един зле тръгнал разговор и от някакъв досадник, който ни задаваше свръхсериозни въпроси („Какво е влиянието на реалността върху вашето творчество?...“). В отчаянието си реших да помогна на Ферари: „Изложението ми за Поанкаре вдъхнови ли те?...“. От дума на дума стигнахме до стъписващата констатация, че и двамата подготвяме художествени произведения, в които Хайзенберг ще бъде представен в личностно измерение. Последва двучасов вълнуващ разговор...

Инициативите, свързани с Хайзенберг, са рядкост, обаче Тюринг невероятно се прослави. Откакто го няма, възможностите на компютрите са скочили с над трилион пъти. Поразително е, че без да е чел прословутата статия на Ричард Файнман, теоретизираща относно миниатюризацията, Тюринг достига до твърде точно предсказание относно бъдещото развитие на информационната памет – около милиард символа през 1990 г. Предсказанието му за изкуствения интелект също е меродавно. Понастоящем късният разцвет на този дял от науката съживява безпокойствата, породени от злостния компютър от „2001: Космическа одисея“, а изследователски проекти открито се опитват да възпроизвеждат някои способности на човешкия мозък. Нов зрелищен филм излезе по киносалоните и Тюринг е признат на всички континенти като герой, като пионер, като пример за младежта. През 2012 г. организирах прожекция на Codebreaker в един сенегалски институт, където отивам всяка година; студентите, дошли от цяла Африка, обсъждаха разпалено този герой, чиито търсения напомняха собствените им научни стремежи. Помня един разговор на следващия ден с младата Бернадет Фей, докато пийвахме сок от хибискус: „У Тюринг най-много ме впечатли неговата наблюдателност. Той се е взирал във всичко и го е превръщал в математика. Математиката е въпрос на наблюдателност.“

Тюринг определено вече не е в сянка, но не може да се каже така за Лео Силард – унгарец и пророк. Забележителен, затрогващ, забавен, всеяден, едновременно простодушен и възхитителен в своята политическа ангажираност, Силард заема уникално място в историята на двайсети век. Портретът му бе допълнително обогатен от скорошните издирвания на Джийн Данън, който е качил пълния му архив в мрежата. Пророческата му дарба се е проявявала много пъти и все още се проявява най-неочаквано. Например през 2010 г., когато във Франция кипеше дискусия относно реформата на университетите, някой бе изкарал покрай публичния спор текст на Силард от 1962 г., „Фондацията „Марк Гейбъл“ (от „Гласът на делфините“). Откриваме, че половин век по-рано Силард е сумирал всички бъдещи критики (понякога прекалени, понякога основателни) към системите за финансиране на проекти, които се утвърдиха в наши дни... При това той въплъщава по-ясно от всеки друг гигантското преселение на мозъци от Европа към Америка, променило облика на света още през войната. И все пак за тази емблематична фигура няма признание, няма легенда, няма филм, ако не се брои една шовинистична боза от 1946 г. Така и в смъртта си Силард си запазва съдбата на „човек в сянка“! 

Ами Даудинг? Със сигурност британската армия е била крайно несправедлива към него, но все пак в края на живота си той получава значително признание в своята страна. Смятам обаче, че в континентална Европа никога не са били възхвалени достатъчно подвизите, които той извършва със своя бяс за иновации и със своите подчинени – млади и смели герои. Днес, когато става дума политическа Европа да бъде съградена без Англия, никак не е зле да си спомняме, че преди седемдесет и пет години Англия е спасила Европа, удържайки нацистката експанзия до пристигането на американците, проявявайки колективна храброст и пълна икономическа и политическа ангажираност, които със сигурност будят възхищение. Както обобщава Андрю Робъртс в една кратка и умишлено опростена формулировка: „[в съюзническата коалиция, победила Оста,] Великобритания осигурява времето, Русия – кръвта, а Америка – оръжията“. Впрочем този дълг към Англия ми бе припомнен от непознат човек по време на неочаквана и прекрасна среща на перона на една гара. Пригладен сив мустак, прошарена коса, сив раиран костюм, сива риза; доста пръстени, черни очила, тридневна брада... и блестящи светли очи! „Ама аз ви познавам, вие сте математик! Виждам, че гледате кокардата ми! В средата червено, а отвътре навън: бяло и синьо. Знаете историята!... Би могло да е американското знаме, но е английското. Французите го носели с обърнати цветове. Това на кокардата ми е било за пилотите от Кралските военновъздушни сили, такива са се носели в Битката за Англия. Те са били по на осемнайсет, деветнайсет години, обучавали са ги по няколко дни, а статистически са живеели средно по няколко седмици. Всеки ден победа. Спечелили са войната! Без Битката за Англия щяхме да живеем в друг свят. Девизът им е Per ardua ad astra, „През трудностите към звездите“. И точно натам са летели. За мен те са герои. Разпознавам и себе си в тях, макар да не съм рискувал живота си. Напуснах дома рано, рано започнах да работя... На седемнайсет години!... Прощавайте, можете ли накратко да ми изложите вашата работа? Дори с десетичните мерки не мога да се оправя... Колкото до дрехите ми, те са в стил „мод“. В един момент през 60-те модовете замениха рокерите. Бяха по-отговорни, не бързаха, не се правеха на мъжаги и бяха по-елегантни. Моторетките замениха моторите. А кокардата на Royal Air Force им стана емблема...“ 

Онези, които се придвижват в таксита, не знаят какво губят, една среща в обществения транспорт може да бъде толкова любопитна... С моя цветен събеседник продължихме да си беседваме през целия път до Париж. За творческата му работа, съчетаваща звук и sampling. За Втората световна война и за британските летци. За щастието, с което безкрайните семинари на Лакан изпълват един sampler. За Жан-Люк Годар и Рьоне Том. За Владимир Янкелевич и Луи Жуве. За Арво Пярт и Дьорд Лигети. За етюдите на Лигети, върху които подготвях изказване. За Унгария, за музиката... за математиката, за какво ли не...

Автор на статията: Седрик Вилани, февруари 2015
Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени