Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Гузел Яхина: Отговорността за написаното слово е колосална

19 декември 2017 г.
Гузел Яхина: Отговорността за написаното слово е колосална

Авторката на „Зулейха отваря очи” за отношението между писателите и критиците, рецензиите на собствения й роман и случаите, в които е по-добре за писателя да не чете отзиви. За това колко е трудно да осъзнаеш себе си като писател, а още по-трудно – да бъдеш такъв.

Когато романът „Зулейха отваря очи” излезе от печат, следяхте ли за това какво пишат критиците? Според вас до каква степен сложни са отношенията между автора и рецензента (ако въобще съществуват някакви отношения между писателите и критиците)? Или всеки си върши своята работа? 

Нямам голям опит с литературната критика, но ако изходя от него, мога да кажа, че в началото жадно четях рецензиите, беше изключително интересно. Благодарна съм на всеки критик, който е намерил време да прочете моя роман и да пише за него: за мое щастие, това бяха Галина Юзефович, Анна Наринская, Павел Басинский, Майя Кучерская и Лев Данилкин. Бях поласкана от самия факт. Беше интересно да погледна романа през техните очи и да науча нещо за себе си, въобще да науча нещо. Друг е въпросът, че четенето на рецензии, които имат отношение не само към литературната част, но и към други аспекти на текста, не е най-полезното занимание. И в един момент престанах да се занимавам с това. А подобни отзиви имаше прекалено много в интернет, но аз – с цялото ми уважение към авторите – нямах сили да чета всички материали. 

 Към какви други аспекти? Какво имате предвид?

Тези, които не са свързани с литературата, а например с национални или религиозни моменти. Престанах да чета подобни коментари – разбрах, че няма да се справя с потока от емоции, които те пораждат у мен. Разбира се, с риск да се повторя, професионалните рецензии, които бяха посветени на литературния анализ на текста, четях с благодарност, те много ми помогнаха. И при писането на втория си роман мислено се връщам към тази или онази статия и размишлявам над нея. Четях интервютата на литературните критици, гледах публичните им дискусии – стараех се добре да разбера какво искат да кажат (тогава, преди две години) в статиите за „Зулейха”. Между другото, горещо препоръчвам септемврийската дискусия на Галина Юзефович и Анна Наринская „Литература и критика” в рамките на „Открытая  библиотека”. Видеото го има в интернет.

А по принцип – критиците приятели ли са на писателите?

Не зная. Струва ми се, че са приятели на читателите. Когато писателят завърши ръкописа си и с това връзката му с текста приключи, се случва нещо като „скъсване на пъпната връв”. И текстът поема по свой, самостоятелен път. Работата на автора е да напише честен текст, да бъде сигурен в това: ти направи всичко, което можеш, даде на текста всичко, на което си способен. А работата на критиците е по-нататък да го оценяват, да го препоръчват или да не го препоръчват.

Благодаря ви, че сте прочели рецензиите на нашите участници и че споделихте какво ви е било интересно в работите им. Ако говорим за рецензиите като цяло – какво вас като автор най-силно ви впечатлява в литературнохудожествената критика?

Ще ми разрешите ли да говоря за отзивите на читателите? Огромно удоволствие ми доставят догадките, интерпретациите, които се раждат в главите на читателите – логическите и емоционалните връзки, различни от замисъла на автора. Когато зад създадения текст, зад описаните събития и действия на героите читателят изведнъж прокара своя логика – и тя работи. Това е страхотно. То означава, че романът е интериоризиран – присвоен е от читателя. Че той не просто е бил воден на каишка от автора и е поглъщал текста, а е размишлявал, известно време е живял с героите. «Вярно ли е, че четирите дъщери на Зулейха не са умрели сами още като съвсем малки, а са били убити от свекърва й?»; «Вярно ли е, че в миналото Игнатов е преживял лична трагедия, свързана със загиналия му син, и затова така лесно приема Юсуф?» По принцип, слушайки подобни неща на срещи с читатели, изпадам в недоумение («Не, не, изобщо не съм го мислила така...»), но след това започвам да им се радвам. Струва ми се, че това е момент, в който се ражда история: когато читателят дарява на героите някакви свои мисли, налага им своя опит, своята оптика. Тоест в съзнанието на всеки читател историята се ражда – всеки път леко различна от начина, по който я е измислил авторът.

Имало ли е критика, която трудно сте приели?

Моят единствен досега роман има щастлива съдба. Него и го ругаха, и го хвалиха. Даже много го ругаха. Понякога критиката беше, да го кажа така – много странна и неочаквана. Например намериха се критици, които напълно сериозно твърдяха, че романът е поръчков – написан за пари, за конкретни политически цели. Неотдавна такава дискусия се разгърна в казахстанския интернет. Подобни неща, разбира се, обезкуражават. Удивляват и обезкуражават.

Много образно се изразихте: когато текстът се публикува, се скъсва пъпната му връв и той започва да живее собствения си живот. Вие сте продали правата за екранизацията му на телевизионния канал «Россия». Няма ли да се тревожите за своята рожба, ако режисьорът реши да промени нещо, да пренапише? Да вложи нови мисли, които не са ваши? 

През юли миналата година беше първият опит за поставянето на «Зулейха» на сцена. Направи го прекрасният режисьор Искандер Сакаев в лятната лаборатория на Московкия художествен театър (МХТ). Преди да поверя романа си на Искандер, гледах постановката му «Театральная история» по романа на Артур Соломонов и излязох от спектакъла с убеждението, че на такъв режисьор мога да се доверя. И му се доверих. Дори до премиерата нямах никаква представа какво прави Искандер със «Зулейха»: отидох просто като обикновен зрител, за да видя какво се е получило. Беше показан голям откъс от първата част на романа – 40 минути сценично действие. Бях направо потресена.

Втората постановка в момента се подготвя в Башкирския драматичен театър. Режисьорът също е много интересен, много талантлив – Айрат Абушахманов. Както и първия път, реших да му поверя романа си, след като гледах един негов изумителен спекталъл – «Черноликие» (който миналата година взе «Золотая маска»). Изцяло предоставих на режисьора да реши доколко му е нужна моята помощ. Когато беше необходимо, Айрат се обръщаше към мен, задаваше въпроси, а аз се стараех да му помагам, доколкото мога. Но не повече. Сама никога не се опитах да нахлуя в творческия му процес. Авторът на книгата не трябва да пречи на автора на театралното действие – нито с излишни въпроси, нито със забележки – с нищо. Това е въпрос на доверие: или се доверяваш, и оставяш историята си в ръцете на режисьора, или не се доверяваш и не му я даваш. «Зулейха» вече беше се родила като текст, като роман. Нека сега да се роди и като спектакъл. [...]

Що се отнася до телевизионната постановка на романа, то правата вече отдавна са закупени. С телевизионния канал „Россия” говорихме за за 8-сериен филм. Сценарият вече е написан, а аз го прочетох и направих своя коментар. Отново ще кажа: не мисля, че имам право, а и нямам никакво желание да нахлувам в територията на режисьорския замисъл. Нека „Зулейха” да се роди като филм. За това вече ще са отговорни режисьорът и продуцентът.

А закога е планирано да започнат снимките?

Не съм в течение на сроковете, на детайлите. Зная само, че сценарият е готов. Рабира се, наясно съм колко скъп е този проект: първо, историческият фон, второ – външни снимки, в естествена среда. Едва ли в Подмосковието може да се заснеме тайгата. Тест това не е сам скъп, а много скъп проект. Но се надявам, че ще бъде осъществен.

Гузел Яхина: Отговорността за написаното слово е колосална

Обикновено първо излиза романът, а след това неговата екранизация. А вие работите обратно. Първо сте написали сценарий, а впоследствие сте го превърнали в роман. Това са различни формати, различни стилове на работа. Сложно ли беше да превърнете сценария в роман?

Още в детството си мечтаех за киното, исках да постъпя във Всерусийския държавен институт по кинематография (ВГИК) – да бъда режисьор или сценарист (избирах между тези две професии). И когато – няколко десетилетия след тези юношески мечти – все пак постъпих в Московското училище за кино, изведнъж разбрах, че ми е много лесно да мисля сценарно. Да измисля някакъв визуален образ или да намеря някакво сценично решение, ми е по-лесно, отколкото да описвам сложни психологически движения в душата на персонажа; склонна съм да „овъншнявам” вътрешните процеси. А всъщност постъпих в Московското училището за кино, за да напиша историята на Зулейха – поне в някаква форма. Защото не бих се справила с историята сама – до този момент тя дълго бе живяла в главата ми във вид на огромен облак от персонажи, сцени и идеи, но отказваше да се подреди в строен сюжет. И ето че в първи курс написах сценарий със заглавие „Зулейха отваря очи” – като курсова работа.

Когато написах сценария, не беше трудно да го превърна в роман. Пред мен беше скелетът на историята; оставаше ми само да разгърна този „конспект” в литературен текст. Във всеки миг от писането на романния текст ясно разбирах къде конкретно по скàлата на повествованието се намирам – това много ми помогна, особено що се отнася до ритъма на историята. Романът има кинематографична структура. 70 процента са взети от сценария – редица сцени, епизоди, просто детайли. Разбира се, има епизоди, които са написани изключително като литературен текст – например историята с лудостта на доктор Лейбе. По същия начин в сценария имаше наколко момента, които не би могло да се конвертират в литература. В началото пренесох няколко такива сцени в романа, регистрирах ги, но след това се уверих, че те стават за кино, но не и за литература: изглеждаха примитивно, мелодраматично, с една дума – лошо. Като цяло преводът на историята от езика на киното на езика на литературата ми се удаде доста лесно. Ако нямах готов сценарий, вероятно бих писала романа много по-бавно, а и без да знам каво ще се получи накрая.

Вие сте били маркетинг директор в голяма немска компания. Как е станало така? В детството си сте обичали киното, литературата, а сте се насочили към икономиката? 

Това не беше точно маркетинг, а маркетингови комуникации. Да, наистина имаше такъв период в живота ми, беше голям и доста интересен. Научих много. Може би благодарение на този опит възпитах у себе си известна настойчивост, която ми помогна все пак да сбъдна детската си мечта. Пишех още в училище, включително и сценарии. Когато бях в гимназията, на рафтовете на библиотеката ми стояха биографии на съветски режисьори, книгата на Айзенщайн за монтажа, а разкадровките на „Иван Грозни” ги знаех наизуст. Това беше светът, в който живях през цялото си юношество – и сега от него черпя това, което се изля и в „Зулейха” например. В юношеските си години не притежавах достатъчно настойчивост, затова и не кандидатствах във ВГИК, уплаших се, честно казано. Отидох да уча там, където беше по-лесно, по съвета на дядо ми – чужди езици. Но нито за миг не съм съжалявала за това. Потопих се в немската култура, направих я частица от себе си. След като завърших (по диплома съм учителка по немски и английски език), се преместих в Москава: реших да се пробвам в големия град. А тук за известно време пред мен стоеше единствената задача просто да оцелея, с каквото и да се занимавам. А когато основните житейски задачи бяха изпълнени (вече имах семейство, дете), за стохиляден път възникана въпросът: а защо да не се опитам да напиша нещо? През цялото време това желание живееше някъде в мен, но аз редовно се стараех да го потъпквам.

А как си отговаряхте на този въпрос?

С чисто рационални аргументи, които при мен винаги са работели. Аз съм доста рационален човек. Но след трийсетгодишна възраст започваш да се отнасяш по-добре към себе си, започваш да си позволяваш неща, които не си си позволявал преди. Ето, аз просто си позволих да уча, разреших си да пиша. До този момент не си разрешавах, държах се с железни ръкавици. И в един момент просто разбрах: или сега, или никога. Освен това почина моята баба и останаха въпроси, свързани с нашите много сложни отношения, и на тези въпроси също трябваше да си отговоря. А за да направя това, трябваше да прочета определен тип литература – за разкулачването, за разселването, за живота в Сибир. Някак всичко съвпадаше. И в един момент просто разбрах: или ще пиша за това, или ще поставя точка, ще закрия темата, никога няма да се връщам към тази идея. Ако ще пиша, то трябва да пиша добре.

Много хора се страхуват от риска да вложат време и пари в някакъв вид творчество. Съществува страх, че няма да се получи. Вие изпитвахте ли тези тревоги? 

Страховете, естествено, са много. Разбираемо е, че у творческата личност те обикновено са повече, отколкото е необходимо. Но тук основното е: да се фокусираш не върху успеха, а върху резултата, свързан лично с теб, да се опираш на определени вътрешни, свои подбуди. Аз имах план: да напиша текст и да го издам. План минимум – да напиша роман до края; да пиша така, че след това да не се срамувам от себе си. А план максимум – да го издам, но не със свои средства. Твърдо бях решила да не го издавам сама, макар че това днес става лесно – убедих се след като поработих няколко години в областта на маркетинга. Искаше ми се романът да влезе в издателство – в истинско и почтено издателство. Това беше моят план максимум. Това е всичко. Останалото, което се случи със „Зулейха”, беше отвъд всички мои планове и желания.

А имахте ли представа от конюнктурата, от какво се интересуват издателите? Или преди всичко трабва да се пише за себе си?

Съвсем точно – само за себе си. Някои казват, че пишат само за тесния кръг на своите познати. Да, вероятно е истина. А аз пиша така, че на самата мен да ми бъде интересно, когато чета. Ако утре вече не ти е интересно да четеш това, което си написал вчера, значи текстът е много слаб. Важна е само вътрешната оценка, важни са вътрешните ориентири. Освен това – ти пишеш за това, което ти е интересно, което те вълнува, което звъни у теб. Външната оценка идва много по-късно, това е друг етап – когато текстът вече е готов.

В едно свое интервю казвате, че дълго време не сте могли да признаете и да приемете факта, че сте писател. А как е сега? Приемате ли новия си живот, който започна след издаването на романа?

Вече стана по-лесно. Но и досега не мога да кажа за себе си, че съм писател. Писател – това е човек с множество публикувани книги. А за себе си не мога да кажа същото. Засега съм начинаеща авторка и дълго ще остана такава. Тази формулировка ми е по-близка. Що се отнася до ежедневната ми дейност, то от доста време пиша почти всеки ден. През последните четири години това е моето основно занимание. Вече влязох в този ритъм и не се изненадвам от него. В началото бях доста притеснена, че през деня правя странни неща: просто седя на бюрото си и пиша...

Тежи ли ви успехът на първия ви роман?

Много. Това е невъзможно тежък товар. Но не става дума само за успеха. Съществува и един друг момент – отговорността за написаното. Когато след излизането на романа започнаха да ми пишат писма и да ми разказват за съдбата на свои роднини, преминали през разкулачването, както и да споделят, че в Зулейха са разпознали своята баба например, а в Игнатов – своя дядо, разбрах колко голяма е отговорността на написаното слово. Тази отговорност е колосална. Сега вече разбирам, първо, колко строга може да бъде оценката и второ, колко лично може да се възприеме написаното. По-рано не разбирах това. По-рано просто пишех, а сега вече мисля за него. Ето защо писането на втория ми текст върви доста по-трудно.

A какво ще посъветвате начинаещите писатели? След като не сте получили отговор от издателствата, сте започнали да търсите собствени пътища. Да не падат духом? Да не започнат да се съмняват в собствената си работа? Много от тях се сломяват на този етап.

Моят път не беше особено труден – не бих казала, че страдах дълго. В моя случай сработи законът за сто и първата врата. Ако си чукал на сто врати и не са ти отворили, почукай на сто и първата – и ще ти отворят. Ако разбираш това, се подготвяш да чукаш на сто врати, а не да се отказваш на десетата или на деветдесет и деветата. Моята история беше съвсем обикновена – история на търсенето на издателство. За мое щастие, попаднах на литературна агенция, която много ми помогна. Без нея кой знае какво щеше да се случи с романа. От друга страна, да пишеш, е далеч по-трудно, отколкото да търсиш издателство. Да търсиш – е организационна работа, а да пишеш – е творческа. Ако добре разбираме това, може би търсенето ще стане по-лесно. Ако текстът вече е готов, ти си свършил 99 процента от работата, вече си изминал дългия път почти до края – останала е само последната крачка. И ако мислим търсенето на издателство като последна крачка, а не като самостоятелна епопея, ще ни бъде по-лесно.

Девизът на Литературния клуб към списание „Русский пионер” е: най-важното в литературата са думите. Според ръководителя на Литературния клуб – писателя Александър Кабаков, основният проблем на авторите е, че използват случайни думи. А думите трябва да са единствено възможните. Проведохме редица експерименти с текстове на Пушкин, Бунин. Променяхме само една дума – и фразата се разпадаше. Думите ли са материалът на литературата? Или сюжетите, характерите?

Не бих се ангажирала с твърдението, че се занимавам с литература. Аз се занимавам с истории. Притежавам няколко истории, които искам да разкажа – това е всичко. С какъв език ще ги разкажа? „Зулейха” бе разказана чрез езика на киното, преведен по-късно на езика на литературата. Все пак за мен и тук основното е – историята. Именно тя диктува с какви точно думи да бъде написана, с какъв език да бъде разказана.

Как работите? Имате ли си някакви ритуали, специални навици?

Работя от ранно утро, аз съм „чучулига”. Ставам в 6:30. Първите часове от сутринта прекарвам с дъщеря си, водя я на училище, а след като се върна, сядам на бюрото си и пиша около 4-5 часа, понякога и повече. Според мен най-важните неща трябва да се вършат сутрин. Но: най-важното невинаги се създава на бюрото. По точно – на бюрото ти създаваш текста, но мислите, които записваш, трябва да са били в главата ти, преди да си седнал. Ако се случи така – всичко се нарежда от само себе си. Но ако сядаш да работиш с празна глава, да, понякога се получава, но може и нищо да не излезе. Един сценарист беше казал, че при него „пръстите са по-умни от главата”. А при мене е точно обратното. Ето защо, преди да седна на бюрото, трябва ясно да си представям сцената, решението й, развитието на персонажите в нея, обратите... Ако всичко това съм измислила по-рано, писането ми върви съвсем леко. Истината е, че тези елементи не се измислят зад бюрото. Това се случва във фоновия режим, когато живееш обичайния си живот: по време на разходка, когато домакинстваш или отиваш до магазина, когато разхождаш кучето. Така на практика историята постоянно ти е в главата. От една страна, това е изключително приятно, от друга – ужасно уморително. Особено ако пишеш дълъг текст, който се създава с години. Така, както е с детето, така, както е с любимия човек. Обичаш го, защитаваш го (дори от близките му хора). Непрестанно извайваш историята в съзнанието си, непрестанно я изграждаш и изрязваш, изграждаш и изрязваш, за да седнеш след това и да я направиш – вече с ръце, с пръсти, натискайки клавишите на клавиатурата.

Как се изключва вътрешният критик, когато се пише, и как отново се включва, когато се редактира? 

Това е болезнен въпрос. Вътрешният критик е едно изключително злобно същество. Всички казваме, че трябва да бъде изключено, но как да стане това, аз не зная. За щастие, то понякога само си заспива и така позволява нещо да се напише.

Откъде идва тази любов към 30-те години на миналия век?

Това е време, в което се случват поредици от трагедии, време на болезнени социални травми. Тези травми са белязали живота на нашите баби и дядовци, от тях са родени травмите на нашите родители, а и нашите травми. Механизмът за предаване на травмите работи – и досега, за всички нас, ще работи и за нашите деца. Ето защо ми е изключително интересно да разбера – макар и частично – това време. Силно ме вълнува темата за страха: а несъмнено страхът в нашата страна е бил в изобилие. Интересна е и темата за насилието и класовата вражда. Темата за отношението между държавата и личността. Темата за историческата памет, за взаимодействието между миналото и настоящето. Всички те са теми, с които е живял съветският народ през 20–30-те години на XX век. Oсвен това през 90-те години, когато бях в гимназията, имахме прекрасен учител по история. Той така вълнуващо разказваше за ранната съветска история, че се заразих от тази любов още в училище. Нашият учител се казва Владимир Владимирович Ленский. Едва сега разбирам какъв късмет сме имали да учим от него.

Над какво работите сега, ако не е тайна?

Върху нещо историческо, за 20–30-те години на миналия век. Но не с  татарска тематика, а за ранната съветска история, за места, които са ми близки. Не мога да кажа повече, защото искам да разказвам за вече готова книга, за публикуван текст. Силно се надявам романът да бъде интересен и за издателите, и за читателите.   

Превод: Таня Джокова

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени