Луи-Фердинан Селин. Пътешествие до края на нощта

19 юли 2011 г.
Луи-Фердинан Селин. Пътешествие до края на нощта

Носител на награда "Рьонодо" за най-добър роман на 1932 г., отличен с военен медал за храбост от Първата световна война, автор на балети, поставяни в ленинградския театър "Марински", посланик на фондация "Рокфелер" в борбата с туберкулозата, противоречив колаборацинист на режима във Виши… – Луи-Фердинан Селин. Роден е през 1894 г. в парижкото предградие Курбьовоа, в дребно буржоазно семейство. Завършва медицина и е практикуващ лекар до края на живота си. Сред най-известните му произведения са „Смърт на кредит“ (1936), „Интервюта с професор Y“ (1955), „Замък до замък“ (1957) и разбира се, легендарният му дебют „Пътешествие до края на нощта“ (1932). Участва в Първата световна война, пътува до Камерун, Канада и Куба под крилото на Обществото на нациите, след което заминава за Америка.

През 1928 г., след като се завръща от фабриките на Форд в Детройт, където наблюдава здравето на работниците и тяхната работна среда, Селин отваря собствен кабинет по акушерство в Монмартр. Едва три години по-късно фалира и започва работа за държавния диспансер на Клиши. През пролетта на 1931 г. Еме Пеймал, секретарка в диспансера, започва да печата на пишеща машина текста на „Пътешествие до края на нощта“. Селин го носи в няколко престижни френски издателства като "Босар", "Фигиер" и "Галимар", но получава отказ след отказ. Робер Дьоноел е този, който се съгласява да публикува един от най-сериозните литературни дебюти на миналия век. Години след това издателят Гастон Галимар съжалява, че е отхвърлил Селин, и го моли да го издаде в най-престижната колекция на своето издателство – "Плеядата". Съгласявайки се с неохота, френският писател се отдава на мегаломанията си, като се съпоставя с Джеймс Джойс и желае същото внимание, каквото се оказва на ирландския гений. От дистанцията на времето това сравнение ще се окаже напълно уместно. Тази кореспонденция между първоначално отхвърления автор и разкаялия се издател – една сложна връзка, в която се намесват честта, обидата, съблазняването, злоупотребата, суетата и властта – се публикува тази година, по повод на двойната годишнина – 100 години издателство „Галимар“ и 50 години от смъртта на Селин. Освен нея през 2011 г. се издава и пълната, нецензурирана биография на Селин – над 600 страници, написани от най-видния специалист по творчеството му Анри Годар.

Полуавтобиографичният роман е написан в първо лице единствено число – форма, която значително съкращава дистанцията между автор и протагонист. Селин проследява пътуванията на своя главен герой (според някои „антигерой“) Бардамю, като ползва за основа собствения си живот в годините между 1913 и 1932. Потапянето в нощта започва в окопите на Първата световна война, спуска се към колониалния ужас в Африка, след това прекосява океана, за да стане свидетел на капиталистическия кошмар в следвоенна Америка, и накрая се завръща в бедните предградия на Париж, превърнали се в обиталища на човешката мизерия. Четири спирки в ада и безнадеждността на едно човечество, което се намира в центъра на своето самоунищожение. Рядко се появява литература като „Пътешествието“, чиято хуманност е напълно отвратена от света какъвто е – отвращение от войната и нейната хладна воля, от империализма, който лакомо убива, от капитализма, който безскрупулно експлоатира. Песимизъм, погнуса, нихилизъм – така е видяна в романа задушаващата атмосфера около една планета, на която смъртта се разхищава, а животът остава безсмислен, ненужен и неоправдан като ценност. Селин съчетава форма и съдържание, като използва безпрецедентен за френската литература разговорен език и цинизъм на изказа (една от основните причини за отхвърлянето на ръкописа му за публикуване и за заклеймяването му като „скандален“ автор) – те се оказват единственото оръжие на езика, способно да провокира реакция в един самозабравил се свят на насилие и алчност. Според определени критици Селин е мизантроп, чийто първи роман е доказателство за ненавистта му към човешката природа, към нейните слабости и унищожителни нагони; според други „Пътешествие до края на нощта“, с целия си непрогледен мрак, е дълбоко човешки и състрадателен текст, чийто подвиг е именно в безмилостното разобличаване на истината. Като лекар Селин знае, че единствената възможност за спасение започва с поставянето на правилната диагноза – всички „авантюри“ на Бардамю се оказват вглеждане в раните и миазмите на човечеството от първата половина на двайсети век.

Що се отнася до възгледите за капитализма и консуматорското общество, романът впечатлява както десния екстремист Леон Доде, така и комунистическия лидер Лев Троцки – от една страна, Селин се възхищава на ефикасността на метода на Хенри Форд („фордизмът“ проповядва повишаване на работническите заплати с цел работниците да могат да купуват продуктите на своя труд), но от друга страна, той заклеймява процеса на дехуманизация по безкрайните завои на фабричните поточни линии (вдъхновение за всички марксистки и неомарксистки теории за реалността на капитализма). Гледната точка на френския писател не е никога едностранна, колкото и безкомпромисно да звучи тя. Дебютът му е литературен експресионизъм в чист вид – подобно на „Викът“ на Мунк, разнищен в отривисти, насечени изречения. Конвулсията на света се превръща в конвулсия на езика, ужасът на действителността се трансформира в озъбен цинизъм. „Пътешествие до края на нощта“ е преобърнато обяснение в любов към един свят, който не може да обича, един последен, задавен с кръв смях пред най-тъжната шега, един истински реквием за човечеството, видяло необратимия залез. Само 2 гласа делят творбата от най-престижната френска награда за литература "Гонкур". През 1932 г. „Пътешествие до края на нощта“ получава конкурентната награда "Рьонодо" за най-добър роман.

Тази година се навършват 50 година от смъртта на Луи-Фердинан Селин, но още през януари френският министър на културата Фредерик Митеран изключва името му от списъка на националните чествания във Франция поради обвинения в антисемитизъм. Истина е, че Селин открито пропагандира антисемитизъм по време на издигането на Третия райх, макар публично да критикува Хитлер. Поради тези си пристрастия той живее седем години (1944–1951) в изгнание, а през 1950 г. е осъден in absentia на една година затвор – през 1951 г. е амнистиран и се завръща във Франция, където живее до смъртта си.  Решението на Митеран е по-скоро проява на конформизъм спрямо глобалната практика на политическа коректност, отколкото аргументирано отрицание на един литературен гений. Седем години след смъртта на Селин къщата му изгаря, като пожарът унищожава всичките му ръкописи и вещи – единственият оцелял е папагалът му Тото.

Сравним с „Вълшебната планина“ на Томас Ман или „Играта на стъклени перли“ на Херман Хесе, романът „Пътешествие до края на нощта“ е от тези произведения на XX век, които впечатляват с мащабността си, с почти свръхчовешкия си размах, с голямата си кауза. Без да очаква слънцето някога отново да изгрее, „Пътешествие до края на нощта“ оставя ярка следа в световната литература. 

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени