Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Извънредно представление

30 ноември 2017 г.
Извънредно представление

„Един кон влязъл в бар“ е книга, която изчаква читателят да се натъжи, за да го разсмее внезапно, за миг, а след това да го разтърси. Играе с преходите и с повторенията така, сякаш е музика, а не литература.

Стендъп комикът Довале Гринщейн излиза на сцената в Натания и започва своето шоу. Публиката си мисли, че знае какво да очаква. Лъже се. А и това не е съвсем обичайната публика, някъде в нея седи човек, който по принцип не ходи на подобни забавления – Авишай Лазар, пенсиониран съдия, нашият разказвач за времетраенето на романа... и на представлението.

Довале всъщност е излязъл да разкаже историята си. Сложна, оплетена история, накъсана от спорадични смешки, когато все пак се сеща, че е комик на сцена; но по-често напада и обижда публиката, както впрочем и себе си, изпада в ярост, самонаранява се. Представлението му е трудно и болезнено пътешествие към отдавна отминал ден от юношеството му. В онзи ден той се намира в лагер за предказармено обучение, когато му съобщават, че веднага трябва да се прибере у дома за погребението – но така става, че никой не му казва чие точно погребение... Баща му ли е умрял или майка му? Момчето преживява поредица кошмарни часове в тази главоблъсканица. А в същия ден, когато той тръгва от лагера, там е и младият Лазар. Затова и сега е призован на това извънредно представление.

Това е необичаен сюжет с привкус на притча, която се вълнува най-вече от проблемите за тормоза и емпатията. Довале е комикът, който дръзва да излезе от своята роля, но всъщност го движи не толкова дързостта, колкото болезнената потребност от емпатия. Малцина в публиката осъзнават, че изпитват сходна потребност. Разказвачът се съпротивлява дълго и това също е част от притчата. Има един решителен миг, в който този Лазар става на крака, спасявайки представлението, може би спасявайки Довале, а в крайна сметка и себе си.

Близко е до ума, че времето, прекарано от дребничкия Довале в лагера за предказармено обучение, е време на тормоз. Тормоз, който нашият разказвач-съдия си припомня със срам, с чувство на вина, задето не се е намесил, за да прекрати несправедливостта. Но и Довале си го връща тази вечер. Той тормози своята публика! Дори си избира конкретна жертва, мъничка жена, с която се познават от детските си години. Разказвачът пък тормози него, като постоянно посреща погледите му от сцената с безизразно лице, отказвайки да му засвидетелства подкрепа. Защо? Сам не знае... Отказът да прояви емпатия е неговата форма на тормоз. Но смущаващият етичен въпрос, който расте от романа, е друг: не е ли самото търсене на емпатия също форма на тормоз? Или по-скоро: какво се е случило с всички нас, че го възприемаме по този начин? (С всички нас, които сме в тази зала – защото, разбира се, че построената от Гросман композиция намества читателя там, в залата, превръща го в един от зрителите, навярно не някой от по-отличителните образи, просто някакъв анонимник, седнал в ъгъла...)

При целия си порив към самоунижение, Довале е в крайна сметка смел човек; смел е и този роман, който се опълчва против шаблоните, изгражда собствена, уникална конструкция и зарежда всичките си етически предизвикателства в гъст, настръхнал, почти нахално кратък текст. „Един кон влязъл в бар“ е, освен всичко друго, жест, утвърждаващ краткото писане – дваж по-ценен, когато идва от автора на роман като „Червената нишка“ с неговите 700 страници. Довале може да е виртуоз, правещ лупинги между противоречиви регистри и настроения, но и Гросман е несъмнено виртуоз, който не просто владее, а искрено обича различни форми и модуси. „Един кон влязъл в бар“ е книга, опровергаваща очакванията; редно е да бъде такава, след като това е основното занимание на главния й герой в тази конкретна вечер. И също като него, това е книга, която изчаква читателят да се натъжи, за да го разсмее внезапно, за миг; а след това да го разтърси. Играе с преходите и с повторенията така, сякаш е музика, а не литература.

Въпреки изяществото и малкия си обем, романът (удостоен впрочем с Международната награда „Ман Букър”) не се чете на един дъх. Напротив, книгата се съпротивлява, умишлено оставя много неща недоизказани, тъче доста сложни отношения с читателя. Както самият Довале, разбира се. Голяма част от публиката му напуска залата в онази вечер. Но той друго не е и очаквал; стигат му онези, които остават.

Автор: Ангел Игов; Рецензията е публикувана във в. „Култура” – бр. 39 (2919), 17 ноември 2017
Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени