Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Делфин дьо Виган – шампион в смесването на измислица и реалност

13 октомври 2017 г.
Делфин дьо Виган – шампион в смесването на измислица и реалност

През 2015 г. романът „По действителен случай” получава наградата „Рьонодо”. Още през първия месец са продадени 170 000 екземпляра. Две години по-късно ще станат 500 000.

На снимката: Делфин дьо Виган позира с Еманюел Сене, която "влезе в нейната кожа" във филмовата адаптация на романа.

Статия във в. ФИГАРО

„Много сте красива, като танцувате”. Делфин би трябвала да заподозре нещо гнило, когато една непозната жена се обръща към нея с тези думи. Ако идваха от мъж, тя би могла да повярва в несръчен опит за свалка. Но той като идват от хубава жена, тя завързва разговор. Така започва връзката между Делфин и Л., двете героини на новия роман на Делфин дьо Виган. Също като авторката, Делфин е писателка, има две пораснали деца на път да напуснат дома си, за да следват, влюбена е в известен журналист и е написала бестселър. След което се чувства изтощена, изпълнена със съмнения, уязвима.

В началото на книгата писателката е в криза, парализирана от мисълта, че трябва отново да седна да пише. Л. се появява точно навреме, за да я успокои с всеотдайното си приятелство. Малко по-късно обаче Делфин ще каже: „Л. навлезе в живота ми и го разстрои дълбоко, бавно, сигурно, коварно”.

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТРИЛЪР 

От този момент нищо не може да ви откъсне от романа, в който твърде майсторски се заличават границите между измислица и реалност. Делфин дьо Виган е шампион в тази игра. На моменти сякаш дори се забавлява. „Фикцията, автофикцията, автобиографията никога не са нещо предварително решено, дори не са намерение. Евентуално биха могли да бъдат резултат”, пише разказвачката Делфин, която се слива така добре с авторката.

Няколко книги има в „По действителен случай”. В първата читателят наблюдава смразен как Л. постепенно обсебва живота на Делфин. Л. е от тези жени, на които човек лесно се доверява, подчертава разказвачката, която въпреки засилващото й се притеснение не оказва съпротива. Отначало това са фрази, които Л. произнася и които Делфин е убедена, че е казвала някога, следват посещенията, по време на който Л. успява да стане незаменима. Тя се появява винаги когато приятелката й има нужда да бъде подкрепена или ободрена, като възражда у нея „този изключителен и властен начин да бъдеш във връзка с другия, присъщ на седемнайсетгодишния”. Само дето двете жени не са вече на 17, а на 45 години. Една трета от романа е вече преминала, двете жени са се сближили, когато Л. внезапно разкрива на Делфин, че двете заедно са учили в подготвителния клас на университета. Изумена, писателката не си спомня за Л. Тя все още пази снимките на класа, но Л. й обяснява, че тогава е отсъствала. Още веднъж Делфин се убеждава, че всичко е нормално.

РОМАН МИСТИФИКАЦИЯ

Делфин дьо Виган се наслаждава на всяка подробност, тя говори за личностите от литературния свят със същия апломб, с който говори за себе си. „Нямаш нужда от интриги, от обрати, ти си над тези неща”, убеждава я Л., за да я накара да се заеме с нов роман. Уж без да иска романистката изгражда своята интрига, солидна като в психологически трилър, който не можеш да оставиш – след епизода с подготвителния клас Л. говори за любимите й филми, същите като нейните, кани я на рожден ден с нейни приятели, които така и няма да дойдат. Дискомфорт. Когато Делфин изпада в депресия, Л. се настанява в кабинета й, за да поддържа кореспонденцията й и да я замества във всичко.

Втората книга, това е историята на писателка, която черпи от всички възможни извори, за да изгради романа си, роман за трудността на писането. Делфин разказва за процеса на писането. За начина, по който записва някои разговори в бележниците си, за навика си да разлиства бележниците си, за да провери някоя дата или някой факт. Авторката запазва тази своя толкова уникална способност да разказва за най-интимното, анализирайки го като психиатър, запазвайки необходимата дистанция. Накрая се получава страхотен – и страховит роман. За читателя остава удоволствието да вкуси края на един роман мистификация. Нищо, абсолютно нищо не е по-силно от нощта, така вещо пресъздадена в този силен роман.

Делфин дьо Виган – шампион в смесването на измислица и реалност

Роман Полански с двете си музи - Еманюел Сене и Ева Грийн

Интервю на сп. МАРИ-КЛЕР

Очаквахме с трепет Делфин дьо Виган след „Силна е нощта”. И основателно – „По действителен случай” получи наградата „Рьонодо” 2015 и „Гонкур на гимназистите”. Произведение, в което става дума за психическо обсебване, за женско приятелство и за двойницата на Делфин.

Беше преди 4 години. В края на август 2011 излезе романът „Силна е нощта”. Очакваше го изключителна съдба. През онази есен всички четяха и всички говореха за книгата на Делфин дьо Виган с нейната великолепна корица. Историята на една майка, нейната, красива и екстравагантна, постепенно затъваща в делира и лудостта пред очите на двете си дъщери. Медийното цунами, непрекъснатите турнета, във Франция и в чужбина, бяха последвани от незабравим филм… и от мълчание, или почти. Писателката се бе оттеглила, за да пише. „По действителен случай”. Новият й „роман” няма да разочарова онези, които превъзнасяха предишния. Тази книга разказва в стила на Стивън Кинг постепенното психическо обладаване на писателка, която се казва Делфин, от новата й „приятелка”, която ще я заведе далече, много далече, до дъното на дупката. Завладяващ и притеснителен разказ, от който не можеш да се откъснеш. Автофикция? Фикция? Нещо по средата? Все едно. В края на краищата романът е винаги лъжа, която казва истината. 

Мари-Клер: Как се чувствате сега, в навечерието на излизането на новата ви книга четири години след успеха на „Силна е нощта”? Спокойна, уплашена?

Делфин дьо Виган: Доста притеснена. Мисля, че е от страх да не разочаровам читателите си.

Не се ли бояхте, че вдъхновението няма да ви споходи отново?

Да, боях се, че тази книга ще е последната. Подобен страх изпитвам след всяка книга, но този път беше двойно по-голям. Много читатели са ми задавали този въпрос. В него се съдържа идеята, че съм стигнала до края на нещо, на някакъв цикъл или период, и може би беше точно така. В него ми се струваше, че се съдържа и заплахата за края на пътя. 

Как се роди идеята за тази книга?

Просто ми се наложи. Една сутрин се събудих и тя беше там. Все едно дали са вдъхновени или не от истински факти, вярвам, че книгите са фосили, заровени в земята и че трябва да ги изровим, както пише Делфин, героинята на тази книга. Преминаването към действието писане, моментът, когато човек си казва „Хайде, давай”, за мен си остава доста тайнствен. Погледите на нашите родители, на другите възрастни, на другите деца, са татуирани върху кожите ни. И ние се съобразяваме с тях. А понякога не.

Идеята за натрапеното приятелство, в началото мирно, после застрашително заема централно място в книгата ви.

За мен приятелството е неизчерпаем извор на радост, на нежност и утеха. Но мисля, че ние всички сме наблюдавали или изпитвали подобна връзка – сливаща, ексклузивна, в която единият от двамата превзема душата на другия. Приятелство, което се преобразява в опасна, обсебваща връзка.

Когато пишете: „Харесвам у Другия (често у жените) способността да говорят за интимното така, че то да не звучи неприлично”, това означава ли, че приятелството се осъществява точно на това толкова важно за вас ниво?

Не, не непременно приятелството. Забелязала съм, че дори без да са приятелки, жените често притежават способността да говорят за себе си, за усещанията си, за чувствата. Да влизат в контакт, дори временен. Притежават желанието да не остават на повърхността на нещата, да навлязат по-дълбоко в тях. 

А не е ли писателят донякъде, по силата на позицията си, мечтаната мишена за всякакви хищници и маниппулатори?

Не повече от всеки друг! По-скоро си мисля, че хищниците и манипулаторите биват привлечени от тези, които са способни да им се опълчат. В противен случай няма игра. Ако плячката е нокаутирана още в първия рунд, не е интересно. В този смисъл писателят наистина може да представлява интересна плячка. 

Л., ужасяващата жена, която се опитва да ви превземе, да превземе творчеството ви, съществува ли поне отчасти?

Това е въпросът. (Усмихва се.) Всеки читател ще реши това за себе си.

В книгата ви често се появява една тема: може ли човек да продължава да пише фикция във времето на триумфа на телевизионните сериали?

В областта на фикцията сериалите поставят летвата много високо.Те са наследници на романа подлистник от 19 в., на древната разказваческа традиция. Те измислят персонажи, към които човек се привързва, създават градове, светове, разгръщат се към безкрая. Според мен това е много стимулиращо. Точно затова и дума не може да става обаче да отстъпим територията на художествената измислица на сценаристите! 

Но заглавието „По действителен случай” не е ли закачлив намек за двусмислеността на названието „роман” на предишната ви творба?

Не мисля, че има двусмисленост в това название. „Силна е нощта” е роман, често съм обяснявала това, независимо че е вдъхновен от историята на моята майка. Тази книга е отдаване на почит, обяснение в любов. Искрено вярвам в думите на Жул Ренар: „След петия ред истина започва романът”. От момента когато човек започне да избира, подрежда, изгражда един разказ, със своя гледна точка, с елипси, с неизказани неща, подробности, хипотези… - той навлиза в художествената измислица. 

Описвате и състоянието си по време и след лудия успех на предишната ви книга по следния начин: „гола на улицата”. До такава степен ли се чувствахте изложена на показ?

И в този случай говори героинята. Но да, разбира се, това беше рискът, който трябваше да се поеме, знаех това. Изложена на показ – не бих употребила тези думи. Бих казала по-скоро – уязвима. Но това е вярно и за другите ми книги – писането е винаги нещо като разголване. Нещо като скок в празното. И човек никога не е сигурен, че ще си падне на краката.

Едно изречение като че ли е особено важно, за да се разбере идеята ви: „Ние всички носим следа от погледа, отправен към нас, когато сме били деца или юноши”. Все още ли се чувствате така?

Да, дълбоко вярвам в това. Не съм го измислила аз и други са го казали по-добре от мен. Погледът на родителите, на другите възрастни, на другите деца, всички тези погледи са ни мътили, износвали, замърсявали, накърнявали, наранявани, всички те са татуирани върху кожата ни. И е трябвало да живеем заедно с тях. Или понякога без тях. При Л. става дума за поглед, който ви унижава, който ви унищожава. Но тя е успяла да се преизгради.

В един момент си задавате въпроса: какъв вид жена избирам да съм, ако изобщо имам избор…

Дали избирам за бъда естествена или изискана, да отделям двайсет минути или два часа на ден за външността си, да се обличам по един или друг начин, да се показвам или да се крия? Или всичко това е само отражение на сложните отношения, които поддържаме с тялото си, с образа си? Струва ми се, че когато човек пораства, когато остарява тези отношения се променят и че повече се колебаем, когато трябва да изберем какъв вид жена искаме да бъдем.

Казвате все пак, че Л. е вдъхвала нов живот на несбъднатата ви надежда да бъдете по-хубава, по-духовита, по-уверена в себе си, да бъдете в общи линии някоя друга.

Както и разказвачката, и аз съм прекарала немалко време в мечти да бъда някоя друга. Но ми се струва, че с течение на времето малко или повече съм се сдобрила със себе си. И днес не съм сигурна, че бих се разменила дори срещу далеч по-привлекателен модел!

Има нещо много вярно в книгите ви, след като е могло да докосне толкова хора. Питам се кое е то?

Не аз мога да го определя. Но читателите ми наистина смятат така. Докосва ги точно това, което им се струва вярно. А и аз се опитвам да направя същото – да облека с думи това, което всеки от нас усеща или е усещал, да опиша с най-голяма точност какво се случва при едни или други обстоятелства. Какво изпитва жената, когато децата й напускат дома например. Но често си давам сметка, че усещането ме интересува повече от чувството. 

Някои от читателите ви несъмнено са очаквали да отидете още по-надалеч с признанията, да напуснете окончателно областта на романовото…

Не, не мисля, дори ако нашето време е толкова завладяно от истинското., което властва в телевизионните реалита, във филмите, вдъхновени от истински факти. Но смятам, че смисълът на литературата е другаде. Повечето от читателите са напълно способни да четат художествена измислица, да се вживеят в нея, тоест да повярват в една история макар да знаят, че е измислена. За мен в това приключение има нещо магическо, единствено по рода си и то е обратното на самозванството.

Когато Л. казва за писателите: „Вие сте продукт на срама, на болката, на тайната, на рухването. Вие идвате от тъмни, неназовани територии или сте преминали през тях. Оцелели, това сте вие, всеки по свой начин и всички до един”, – това ли всъщност мислите?

Да. Знаете ли, писането има нещо общо с детето, което сме били, с този поглед, който ни е видял или който не ни е забелязал. За мен литературата е защитена територия. Но това я прави и опасна. И може би един ден няма да имам силата да пиша. 

Това, което ви интересува преди всичко, е да разберете от какво сме съставени. Чрез каква операция успяваме да преработим някои събития, някои спомени. Това ли е дълбокото ви основание да пишете?

Делфин казва нещо подобно в книгата. (Смее се.) Да, като че ли това се опитвам да направя.

Докато пишехте за майка си, какво разбрахте за себе си?

Разбрах отчасти защо пиша. Какъв е произходът на писането ми. 

Без да разкриваме тайните на книгата, около вас броди един страховит, ужасяващ фантом, който винаги е наблизо… и това сте самата вие.

Да, така е. Но не е ли така с всички?

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени