Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Да прелистиш края: романът „Пумпал“

18 август 2017 г.
Да прелистиш края: романът „Пумпал“

Бездарието гнети повече от безсмислието, повече от невежеството. Да си неспособен да те има, да си сянка, хвърлена от други, пошло подобие на човечество.

Владислав Тодоров е писател, който не само умело борави със съседните времена („Дзифт“ – преди и след Девети, „Цинкограф“ – преди и след Десети), но и с временните съседства на жанровите внушения. Доказва ни го с новия си роман „Пумпал“, къдетоглавен герой са спомените ни от едно отминаващо бъдеще, преписвано дотолкова, че помним наизуст: дистопия, но и радикална вълшебна приказка за началото след модерния край.

В романа съществуват вътрешно и външно  време. Вътрешното зависи от вятъра – може напълно да спре или бясно да тече, външното е в плен на хаоса – даден час може да удари два пъти, даден ден може да настъпи многократно. Вътрешното е интелектуалното, външното е тоталитарното време. Те си говорят през Криптон (който трябва да препише на неразрушима хартия писменото наследство), но и през опозицията обрънатото индиго срещу мъстилото:

„Обърнатото индиго отпечатва твоите мисли върху теб самия.“ Мъстилото се ползва за мъст: с него се пишат рапорти и донесения на ръка. Самата книга е написана преобладаващо с мъстило. Индиговите страници са по-малко, но те са гравитационните полета в романа: Сноп предсмъртни мисли (стр.57) и Да прелистиш края (стр.161).

Предсмъртните мисли са поредица от метафори за държавата, интелектуалната самота, бездарието, поколенческите граници и тези между ума и душата.

„Тук смърди. Навсякъде смърди. Всичко смърди. Всички заедно и всеки поотделно. Народът безмълвно смърди. Умът смърди. Сърцето смърди. Светлината смърди. Мракът и той смърди. Гласът смърди. Мълчанието смърди. Красивото и грозното смърдят. И аз смърдя. Поголовна смрад. Давеща, поробваща смрад...

...Някога бях млада творческа надежда, неспокойна търсеща душа. Животът ме намачка. Превърна ме в сладкодумен и прочувствен сътрапезник, фасадно разтревожен за Човека, в тъгуващ шут с изрисувана на бузата сълза. А наоколо пача, обезкостена, кривоуста и беззъба пача... Осребрих душата си и я пльоснах в пачата, а тя безшумно ме погълна, съгласува ме със себе сии ме желира. Моят глас увеличи желето на съгласието...

Тук бездарието е орденоносец. Бездарието гнети повече от безсмислието, повече от невежеството. Да си неспособен да те има, да си сянка, хвърлена от други, пошло подобие на човечество. Превърнахме се в криво огледало на света, в неграмотно преписан цитат, в самодеен римейк, в некадърно придвоена чужбина.“

Метафоричната редица се допълва и от имената на персонажите: Белогърла, фолкпевица; Светлоносеца – лидера на Клетъчната революция, мутренското семейство на Стопанина и Стопанката, говорещата книга Гаргара.

Прочитът неминуемо отпраща към образци от антиутопичната литература, може би най-категорично към Джордж Оруел („1984“, но и към „Фермата на животните“, която в „Пумпал“ е фермата на вечнозелените пенсионери). Не липсват отпратки и към класически заглавия като „Вавилонската библиотека“, книгите на Милорад Павич, към „Панаир на суетата“, тук – Панаир на безплодието, дори Дядо Йоцо провижда завръщането на титаните. В „Пумпал“ безспорно стърчи цялостната ерудиция на автора и могат да бъдат забелязани още директни връзки с други книги, с митологията, с вълшебната приказка. В романа нейната морфология е радикализирана основно и от минало време тя тече в посока бъдеще – сегашно, но познавачите на този жанр ще открият и тук всички житейски функции на приказния герой – напускане, забрана, разузнаване, нарушаване на забраната, съдействие-вредителство-посредничество,пространствено преместване, трудни задачи, вълшебни помощници, ликвидиране на злото, любов.

Специално внимание заслужава изключителното чувство за хумор на Владислав Тодоров. То татуира прасците на мутресата: десния със „Съединението прави силата“, левия с „Расте, но не старее“, но и татуира читателя с ироничен поглед към всяка нелепа идеология и нейните апологети.

Авторът е великодушен – за привикналите към хепиенд има талантлива целувка миг след края. Да прелистиш края е победата срещу всяко посегателство към свободата на словото и към собствените ни посягания в несвободата.

Но стига тълкувания: пумпалът е упорито устройство и оказва съпротива към опитите да се наклони оста му.

Автор на статията: Йорданка Белева
Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени