Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Паоло Джордано и човешката самота

07 юли 2017 г.
Паоло Джордано и човешката самота

„С течение на времето всяка любов има нужда от някой, който да я види и признае, да я оцени, в противен случай рискува да бъде взета за недоразумение“

Паоло Джордано е едва на 26 години, когато е издаден дебютният му роман „Самотата на простите числа“, с който печели престижните литературни награди „Кампиело“ и „Стрега“ за 2008 г. С тази си първа творба (а и с последвалите) Джордано дава глас на човешката самота – глас, чут под формата на един милион екземпляра, продадени в Италия, и достигнал до читателите в 40 страни.

„Самотата на простите числа“ ни позволява да надникнем в живота – физически и духовен – на две прекършени, но все пак продължаващи да се борят души. Като дете Аличе пада, докато кара ски в планината, и окуцява. Матия пък оставя своята сестричка, която страда от тежко умствено заболяване, сама в парка – откъдето тя изчезва. Тези два трагични момента бележат необратимо двамата герои. За секунда изгубили контрол, когато са били деца, от този миг нататък Аличе и Матия всячески се опитват да си го възвърнат. Аличе никога не прощава на баща си, който има високи очаквания за нейната ски кариера и, неспособна да се впише в заобикалящата я действителност, намира временна утеха в анорексията и фотографията. Матия никога не прощава на себе си и, както близначката му най-вероятно се е удавила в близкото езеро, се потапя в самонараняване и в логичния, предвидим свят на математиката. След всяко решено уравнение на Матия „за миг му се струваше, че е подредил едно малко парче от света“; в математиката всичко е сигурно и нищо не е оставено на случайността.

Самотата на простите числа

Лука Маринели, Алба Роруочър и Изабела Роселини в сцена от филма „Самотата на простите числа“

Аличе и Матия се запознават в училище и намират себе си в самотата на другия. Всеки от тях живее под свой собствен стъклен похлупак, но още при първата им среща преградата лекичко се повдига: „Обединяваше ги някакво общо пространство с неясни граници, което сякаш си беше самодостатъчно и в което въздухът изглеждаше невъзмутимо неподвижен“. Въпреки тези мигове на мимолетен допир, Аличе и Матия продължават да се гледат като през стъкло. Както Матия си мисли, но никога не изрича на глас, те са прости числа-близнаци – „двойки, които са едно до друго, защото между тях винаги има едно четно число, което не им позволява да се докоснат“.

„Матия си мислеше, че той и Аличе са такива, двама прости близнаци, самотни и изгубени, близки един до друг, но не достатъчно, за да могат да се докоснат наистина.“ 

В продължение на почти 20 години те продължават да кръжат един около друг, да се събират и разделят, обвързани от „дефектно и асиметрично приятелство“. Едновременно свързани и самотни, най-накрая разбрани от някого, който обаче носи свой собствен смазващ товар.

Докато четях „Самотата на простите числа“, ми се искаше да измъкна героите иззад решетките на редовете, да ги прегърна, да говоря с тях. Но тяхната трагедия се изразява в невъзможността им да установят контакт с хората около тях. Матия и Аличе остават делими само на себе си и на едно.

Трябва ли човек да приеме тъгата си, за да намери покой, или е длъжен със сетни сили да продължава да се бори с нея? Този въпрос задава Паоло Джордано, изплитайки тихата история на две крехки души, които, неспособни да я победят, трябва да се научат да живеят със своята самота. Едва когато я приемат като неизменна част от себе си, Аличе и Матия биха могли да намерят мястото си в света.

Самотата на простите числа

Самотата е осезаема и в третата творба на Джордано – „Черно и сребърно“. Романът разказва за бавното оттегляне на г-жа А. от семейството, на което е служила осем години и от което неусетно е станала част. Нейният рак намира отражение в постепенното „разболяване“ на семейната единица – университетския преподавател по физика, съпругата му декоратор Нора и сина им Емануеле. Всеки един от тях се отдръпва вътре в себе си, като това е особено забележимо в охладнелите отношения между двамата съпрузи.

„С течение на времето всяка любов има нужда от някой, който да я види и признае, да я оцени, в противен случай рискува да бъде взета за недоразумение“. Без г-жа А. те вече нямат този свидетел. Нямат сигурния коректив на остарелите норми и набор от житейски мъдрости. Докато преди са разчитали на външното присъствие да им осигури душевен и домашен покой, сега членовете на младото семейство трябва да се справят с новопоявилата се самота и да преоткрият пътя един към друг.

Основната трагедия на красивата история, разказана в „Черно и сребърно“, е невъзможността черната философски настроена лимфа на разказвача да се слее със сребърната жизнена сила на жена му. Докато при Аличе и Матия тази неспособност да станат едно се превръща в непреодолима пречка, третият роман на Джордано внушава, че любовта понякога изглежда и така – съжителство редом на двама индивиди, всеки до някаква степен отдаден на своята самота, но и намиращ утеха в чуждото присъствие, винаги там в нужда, ненатрапчиво и близко.

Със своя минималистичен подход Джордано кара читателя да преосмисли човешката обич и дефиницията на думата „семейство” – дали това са задължително само хората, с които имаме кръвна връзка, или и тези, които са били до нас в болезнени или щастливи моменти, които ни познават по-добре, отколкото се познаваме ние самите.

На пръв поглед „Черно и сребърно” представя съдбата на едно с нищо неотличаващо се семейство. Лекарят казва за болестта на г-жа А.: „Историите за болни от рак са все едни и същи”. Това обаче не означава, че животът на тези трима души и тяхната Бабет (както я наричат) не е бил „единствен, заслужаващ да бъде разказан”.  Семейството в романа на Паоло Джордано е всяко и никое семейство отвъд тези 138 страници. Това и прави толкова лесно идентифицирането на читателя с героите и разпознаването на собствената, заслужаваща разказване история в тази привидно малка, но житейски всеобхватна книга.

Галена Сърдъмова

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени