Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Лъжи до поискване

10 май 2017 г.
Лъжи до поискване

Мъжете в тези истории хранят недоверие към жените и се стремят да запазят зоната си на комфорт. Понякога лъжат, защото не придават значимост на фактите, друг път премълчават истината, за да съхранят втвърденото си его. Във всички случаи накрая излъгани се оказват самите те.

Шеметният успех на романа „Четецът” наложи Бернхард Шлинк като „говорител” на германската съвест и чувство за вина. Историята, адаптирана за голям екран от Стивън Долдри (с Кейт Уинслет в ключовата роля), предлага различен от обичайния ракурс към трагедията с унищожените от нацизма евреи.  Става дума за неосъзнатата вина на извършителите на престъпленията и за мълчанието, което сякаш парализира процеса на осъзнаване; за моралното невежество и липсата на воля за решително противодействие на злото; за конформизма и инертността, така присъщи на човешката природа. Не е ли тази инертност, това хронично безкритично отношение към заобикалящата ни действителност в основата на най-драстичните обществено-политически пропадания? „Малките” индивидуални грехове се трупат и избиват в непредвидими посоки, но истински страшното идва, когато тази необозрима грамада от автоматизирани жестове и леност катурва човешки животи. Невинен ли си, ако приемем, че си неспособен да разпознаеш злото? „Четецът” е смазващо отговорна книга и Бернхард Шлинк заслужава рeспект за смелостта да я напише.

Седемте разказа от сборника „Летни лъжи” споделят някои теми и посоки на размисъл с романа, макар контекстът да е коренно различен. Действието в повечето от тях се развива в наши дни (всъщност тук историческото време е пренебрежим фактор), а греховете на героите са безобидни, поне до доказване на противното. И понеже се нагърбихме със задачата да хвърлим мост от „Четецът” към разказите, ще кажем, че „ефирните летни лъжи” тук често са резултат от кодирания в човешката природа стремеж към стабилност (пък била тя и измамна), към запазване на status quo, просто защото така е по-лесно. Днешният човек е станал безкрайно изобретателен в умението си да оправдава и действията си, и пасивността си. А чувството за срам отдавна се колокира редом с израза „няма такова животно”.

И сборникът, също като романа, с който изтъкнатият юрист нашумя, по-скоро задава въпроси, вместо да предлага отговори. Авторът елегантно намеква, подсказва, усмихва се съучастнически (защото и на него „нищо човешко не му е чуждо”), без да порицава, какво остава да раздава присъди. Разказвачът влиза под кожата на героите си, за да изведе на повърхността импулсите, които ги ръководят, и да покаже, че тези хора, с всичките им дребни непочтености, не са оперирани от съвест. Нещо повече – раздират ги съмнения, спомени и липси. Мъжете в тези истории хранят недоверие към жените и се стремят да запазят зоната си на комфорт. Понякога лъжат, защото не придават значимост на фактите, друг път премълчават истината просто защото това е единственият начин да съхранят втвърденото си его.

Във всички случаи накрая най-излъгани се оказват самите те. Значи ли това, че истината винаги е добра стратегия в едни взаимоотношения? Авторът избягва позата на фанатик в този смисъл. Сигурното е, че човек не бива да се вкопчва в другия „на живот и смърт”, ако не иска да бъде огорчен. Ако не искаш да те лъжат, не си отглеждай причини да бъдеш лъган.

В „След сезона” беден флейтист се влюбва в загадъчна жена по време на късна почивка в Кейп Код, но не намира сили да загърби миналото си и да й се отдаде докрай. Въпреки (или тъкмо заради?) необичайното си привличане към нея.

За първи път люби жена, като че без да има представа как се прави, как изобщо се случва любовта. Сякаш бяха двойка от деветнайсети век, на която киното и телевизията още не бяха предписали с образите си как е правилно да се целува, как е правилно да се стене, как лицето да приеме правилното изражение, показващо страст, а тялото правилно да потръпне от наслада.

В „Нощта в Баден-Баден” един драматург се заплита в малки лъжи, уж за да предотврати голям конфликт с „постоянната” си жена, но сценарият потегля в друга посока. И героят самодоволно стига до заключението, че не истината те прави свободен, а тъкмо обратното – трябва да си свободен, за да можеш да живееш с истината.

Не трябва ли с усмивка и леко сърце да признава всичко, което тя иска да чуе като признание? Но едва ли всичко ще се свърши с признанието. Тя ще иска да разбере как се е стигнало дотук. Няма да се успокои, докато не измъкне какво е това нещо, което не го удовлетворява. Докато най-сетне и той го прозре.

В друг от разказите неосъществен писател ревнува личното си щастие от стремглавата кариера на съпругата си и се опитва да замрази моментите на семейна идилия. Защото всяко щастие търси постоянството – и освен че гледа в бъдещето, се опитва да се протегне и назад към миналото. (Нима влюбените не си представят как са се срещнали още като деца и са се харесали?) За добро или зло, алхимията на щастието няма формула. Даже когато съставките му са абсолютно същите, шастието е различно. Бъркотията произтича от факта, че се движим напред „на тласъци”. Дълго време нищо не се случва и изведнъж ни връхлита нещо неочаквано, срещаме някого, взимаме решение и… вече сме други.

Някои лъжи обаче са по-дебели и смущаващи. Както се казва в един от разказите, най-трудното нещо в живота е да прецениш, кога трябва да се придържаш здраво към принципите си, и кога можеш да поразхлабиш юздите. Професор по философия скрива от семейството си, че е болен от рак, планирайки да се самоубие, когато болката стане непоносима. Но щом узнава за намеренията му, съпругата му го напуска. Няма да разкриваме продължението, още повече че фокусът в тази история пада върху болезнено изостреното съзнание на героя през последните му дни. Единственият разказ, който тече от гледната точка на жена, е „Пътуване на юг” (ars poetica на този сборник) и началото му е доста шокиращо: „Денят, в който тя престана да обича децата си, не беше по-различен от останалите дни.”

Шлинк избягва клопката на безкрайните описания, но противно на допускането, че кратката форма при него е само тренинг, дирене на подстъп към върховете на следващия му роман, по всичко личи, че е изпитвал наслада, създавайки тези кристално ясни, проникновени истории. Нашият фаворит е отчаяният зов за близост в разказа „Йохан Себастиан Бах на остров Рюген”.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени