Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Тиха танцова стъпка към смъртта

28 април 2017 г.
Тиха танцова стъпка към смъртта

„В очакване на Боджангълс“, деликатният и изтънчен роман на младия френски писател Оливие Бурдо,  разгръща пред читателите вълнуващия свят на една любов, каквато днес срещаме все по-рядко.

Много  съвременни романи за любовта усмихват и стоплят. След известно време изветряват и в ума не остава дори и бледа следа от тях. „В очакване на Боджангълс“ е своеобразен танц, който с подвеждаща лекота съпровожда читателя през едновременно обърканите, но и подредени малки лични вселени на всеки от персонажите. Авторските слова майсторски разкриват пред нас света на едно семейство, в което всичко е танци, нежност, отдаденост и луда обич.

Мама, татко и аз е трио, което добива изцяло ново значение. Мама, татко и аз в тази книга са модерна любовна приказка за огромната важност на съвършената и дълбока любов. Разказът на детето се редува с фрагменти от дневника на бащата. Реалности, спомени и химери, живеещи в синхрон.

При четенето на „В очакване на Боджангълс“ всяка дама копнее да бъде майката. Тази съвършена и почти нереална нежна фигура, която с тихи стъпки танцува винаги. Със своя любим, с живота, със сянката си.

Така в рамките на един коктейл и на един танц една луда жена с шапка с крила ме накара да се влюбя до полуда в нея, приканвайки ме да споделя безумието й.

Нейният образ е заклещен между твърде обикновената реалност с нейните осъдителни хора и вълшебния свят на въображамото и цветното. Къде е границата между сладката нестандартност и клиничната лудост? Тъгата на днешния ни свят се крие в това, че правим опит да облечем всяка дейност в бяла риза. Всичко отвъд е нередно. Всичко различно е чиста лудост. Пеперудите във вселената на цветния ум са осъдени да живеят някак самотни. В шарената си кристална клетка. Красиво е поне да имаме мисълта, че всяко едно пеперудено момиче ще има радостта да срещне своя крилат рицар, който да напълни дневника си с любов. 

Прибра се в апартамента много ядосана, а когато беше в това състояние, тя отиваше при баща ми, за да му разкаже всичко с най-големи подробности. И както всеки път, когато свърши, отново се развесели. Тя често се нервираше, но никога за дълго и гласът на баща ми й действаше като хапче за успокоение. През останалото време изпадаше в екстаз от всичко, намираше за безумно забавен начина, по който върви светът, и придружаваше вървежа му с веселно подскачане.
Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени