Анжел Вагенщайн. „ДРУГОСТТА“ НА ПИСАТЕЛЯ

17 май 2011 г.
Анжел Вагенщайн. „ДРУГОСТТА“ НА ПИСАТЕЛЯ

Горното определение е често срещано сега в писанията на придошлите нови литератори. Анжел Вагенщайн го поема и трансформира смислово в едно свое интервю, за да означи някак сложната амалгама, която представлява собствената му „лична и творческа матрица“.

Години наред той бе известен като киносценарист. Макар и автор на над 50 киносценария и категорично доказал се в тайнствата на жанра, това му дълго поприще не бе равно и леко. Сам изповядва, че отдавна води безнадеждна битка сценарият да бъде осъзнат и четен като пълноценна литература, че само носителят на „литературните видения“ и послания бива различен – един път това е лентата, други път перото. Тази битка обаче действително като че още продължава, трудно преодолявайки нашенските домашни мерки, имобилността ни в мисленето и в оценките за литературата. В това (и не само в това!) отношение Вагенщайн е същински европеец, а и натрупаните години са го научили, че животът и човекът в него, както и изкуството, което ги пресътворява, са истински и възвисяват именно и само когато кипят във и от своята сложност и противоречивост, когато искрят с неподправеност, неповторимост и съдбовност.

Като белетрист Анжел Вагенщайн разгъна дарованието си значително по-късно. Неговите три последователни романа „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“ – можем да твърдим това без всякакво преувеличение – са някак отделящи се, знакови, съчетали ерудиция, съкровеност, умъдреност и голяма повествователна енергия. Сред белетристичното множество, което сега възраства – предимно младо и търсещо, провокативно, но и претенциозно, а в ред случаи и неавтентично, вторично, подражателно – трите романа на Вагенщайн се открояват с престижност и „класичност“. Те са своеобразна „тежка артилерия“ сред кавалерийските набези на знайни и незнайни волентири в прозата. Те ни връщат към позабравения уют на домашното и библиотечното четене. Те реанимират накърнената истина, че прозата и романът специално трябва да покрива онзи смисъл, който французите са вложили в изначалното belles-lettres (изящна литература): да изписва и обобщава човешки характери и драми, възходи и падения, да нищи и събира история и съвремие, да излъхва мъдрост и жизнелюбие, да ни чисти, облагородява и въздига, колкото и това да звучи някому като извадка от стар учебник. В същото време романите на Вагенщайн далечно, обходно досягат, най-общо казано, т.нар. антифашистка тема, някога силно поощрявана, днес рязко оттласквана и плашливо загърбвана. У Вагенщайн тази „допирателна“ е съкровено изтеглена, идва от корена му, от житие-битието му на гражданин и писател. Склоними са тия романи към темата обаче наистина относително, тъй като са многофабулни, многопластови и разностилови, с историко-политически и автобиографични замески, със сложно преработена фактология. И много специфични при това, тъй като са посветени на орисията и премеждията на европейските (и в частност на българските) евреи през душегубителната Втора световна война.

Сюжетно и типологично трите знаменателни романа на Вагенщайн са различни. Докато първият е „една завладяваща биография, разгъната между смеха и плача“ (в. „Райнише Цайтунг“), „една увлекателна, почти дяволита книга... въпреки множеството меланхолични и трагични моменти“ („Литератур-Репорт“), един роман, който „разказва за призрачната достъпност на земния рай и едновременно – защо въобще не можем да попаднем в него... “ (думи на автора, цитирани в сп. „Знамя“, Русия), то вторият е разбуден с трепет спомен – и здрачена многопосочна равносметка. Прорязан от сантиментални и носталгични повратки към богатствата на детството, към родния няко­гашен „патиниран“ Пловдив, към първата покоряваща светла любов, „Далеч от Толедо“ в същото време ни връща към големите примери на равновесност, взаимотърпимост и съвместяване между людете, верите и възрастите. На този омекотен фон пак така меко поляга осъзнатото и овладяно примирение с невъзвратимостта на тия светове и взаимоотношения, със загубите, отрезвленията и неизбежните раздели, с новите обстоятелства и манталите­ти, та и със собствената (на писателя и човека Вагенщайн) променена и обременена от зрелост и опит същност.

Третият роман – „Сбогом, Шанхай“ – предизвиква истинско потресение с дълбочината и мащаба на писателското проникване в история, народопсихология, човекопознание и обобщително хуманитарно внушение. Лично аз, „тровен“ години с всякаква литература, изпитах онова усещане за обайване, за пълна подвластност на голямата книга, каквото в младежките си години съм имал от съприкосновяването с творбите на тогавашните ми кумири – Хамсун, а сетне и Иво Андрич. Не зная дали писателят е попадал в Шанхай (че е бил наскоро в Китай, зная), но неговото описание на този град чудовище, ала и спасител на хиляди евреи от кафявата чума по време на войната срещу хитлерофашизма, е „открит урок“ по писателско майсторство. Литературните интерпретатори говорят за „вживяване“ и колкото терминът да е книжен, академичен, в случая е приложим, точен, дълбоко верен. Четейки „Сбогом, Шанхай“, аз виждах, осезавах и съществувах там и тогава, бях един от авторовите избраници страдалци, бях в онзи океан от контрастни гледки, от смазващи обстоятелства, преживявания и терзания, от главоломни поврати, страхове и надежди, попивах и изхвърлях смутен живот.

Неприсъщо емоционален излезе този уж официално-приветствен текст, получи се не толкова „портретуване“ по повод годишнина, колкото някакво (непоискано) читателско признание пред юбиляря.

Нека „грехът“ за това бъде мой. А повинение на всички ни – осъзнаването, че сред нас живее и твори един голям белетрист, обдарен и наказан с „другост“...

Димитър Танев

 

 

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени